Мобилно меню

4.9375 1 1 1 1 1 Rating 4.94 (64 Votes)

Мишо портретОткъс от дискусията на тема „Как свидетелстваме за своята вяра“ по време на катехизаторския курс към столичния храм „Покров Богородичен“, който през тази учебна година се провежда онлайн.

Въпрос: Как да свидетелстваме вярата си спасително и за околните, и за нас?

Ако за спасението бе достатъчно истината да бъде съобщена по убедителен начин, бихме се спасявали по информираност, и обратно – осъдени заради незнание. Но вярата, която спасява, не е просто сигурност, осведоменост, че съществуват невидими неща: атоми, тъмната страна на Луната, Южна Америка и т. н. Митрополит Калистос (Уеър) дава пример с имената от телефонния указател. Хората зад тях безспорно съществуват, но самото им съществуване не ни прави в някакъв смисъл причастни към тях, не ни променя с нищо. Не, вярата не е вяра, че съществува Бог, а доверие към Бога. В съществуването на Бога вярват дори и бесовете, но треперят. А ние се спасяваме не от своето незнание, не от Страшния Съд, а от греховете си. Греховете, каквито и да са, представляват отдалечаване от Бога, отказ да споделим Неговата отговорност за света. Спасението, обратно – приближаване към Него и към Неговата грижа за вселената. Тогава, как да приближим близките си към Бога? Как да пожелаят те доверие към Него като към близък? Сякаш има само един достъпен начин. Използван е от самия Бог по Коледа. И е изказан по най-добрия известен за мен начин от митрополит Антоний Сурожки: „Никой не може да повярва в никакъв Бог, докато не Го види в нечии човешки очи“.

Заслужава си да повторим – вярващите вярват не че съществува такова нещо като Бог, а имат доверие на Бога. Немалко от тези, които се имат за вярващи, вярват в Бога, а на Бога не вярват. Заради тях не вярват на Бога и много от тези, които биха Му повярвали. Апостол Павел казва още по-пряко: „Заради вас се хули името Божие сред езичниците“. Духът на истината, Който диша където иска, им казва, че Бог не е като застъпниците Си. И ако невярващите ни гонят, може би е по-добре да се замислим за собственото си спасение, не за тяхното. От апостола знаем, че за нас е по-добре да страдаме несправедливо, отколкото справедливо. Но дали не ни гонят с основание? Нека не се преживяваме като мъченици, вместо като свидетели. Навремето думата е значела едно и също. Нека не превръщаме другите в свои длъжници, вместо да развързваме дългове.

К. С. Луис си спомня, че от проповедите, които е слушал от детство, е останал с впечатление, че Бог е някой, който седи невидимо в ъгъла и внимава да не би някой да се забавлява. Уверен съм, че Бог не е на страната на такъв род Свои проповедници, а на техните жертви. Но спасението също може да има технология: „Когато искаш да кажеш някому нещо важно, трябва само ле-е-еко да му го подскажеш, така че да се сети сам… Инак няма да ти повярва“ – архимандрит Назарий.

Въпрос: Моите близки не са вярващи и не знам как да ги убедя в истината. В повечето случаи те ме гонят, и се страхувам за тяхното спасение повече отколкото за моето.

Никой не може да бъда спасен без негово участие, без да пожелае живот с Бога. Има една смешна, но всъщност много сериозна история. „Отче, сторете чудо, не мога да откажа цигарите. Добре, чадо, ето, ти вече не пушиш. И ако пропушиш, ще си бъдеш виновен сам“. Както с цигарите, участието на спасяващия се е необходимо, за да може спасението да го засегне – не като условие за своеобразен откуп за Бога. Инак дори да бъде спасен, няма да разбере, че е спасен. Няма да забележи какво има. Ако страстният пушач не пропуши, чудото ще се остане тайна, но забележете – действена тайна. А ако пропуши, то в това няма да има нищо чудно.

Следователно нашето участие в чудото, включително и в чудото на спасението, е необходимо за самото чудо – за да се състои то, а и бъде спасението ни забелязано. Бог дава без мярка, но ние не взимаме. Връзваме ръцете на Бога. Така, нашите тънки апологетични доводи може и да заставят другите да се съгласят (или да замълчат), но им правят противно това, в което ги убеждаваме да участват. Истината не притежава силата да бъде желана чрез самия факт, че е истина. Затова, ако желаем някой да повярва в очаквания от Бога смисъл, е най-малкото недостатъчно да го убеждаваме в истинността на някакви твърдения. (А да го убеждаваме в непоклатимата обективност на Бога, си е обикновено богохулство). Логическата принуда на доводите е също вид принуда. А Бог не насилва никого да Му вярва. (Казано в друг речник – непреодолимото действие на благодатта си остава калвинистка доктрина и в православните ѝ версии). Не ни прави насила добри и праведни. Само хлопа по вратата и чака да му отворим, за да вечеряме заедно. Синът на дърводелеца е говорил с притчи, а са Му повярвали. За истината е мълчал (пред Пилат). Но са Го разбрали и неграмотните галилейски рибари. А най-важното не е казал – направил го е.

Е да, често другите не разбират от дума, когато ги вразумяваме. Кой е виновен, че не не ни вярват, че не ни разбират? Като за случая отговаря св. Йоан Златоуст: „Неспособността на другите да ни разберат е недостиг на любов у нас“. Хората не са длъжни да ни вярват, и най-малко заради „възвишените“ ни подбуди. Те на Бога не вярват, та на нас ли?


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8q6y8 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Стреми се с всички сили да проникнеш със сърцето си дълбоко в църковните чтения и пения и да ги издълбаеш върху скрижалите на сърцето си.

Игумен Назарий