Откъс от дискусията на тема „Как свидетелстваме за своята вяра“ по време на катехизаторския курс към столичния храм „Покров Богородичен“, който през тази учебна година се провежда онлайн.
Въпрос: Как да свидетелстваме вярата си спасително и за околните, и за нас?
Ако за спасението бе достатъчно истината да бъде съобщена по убедителен начин, бихме се спасявали по информираност, и обратно – осъдени заради незнание. Но вярата, която спасява, не е просто сигурност, осведоменост, че съществуват невидими неща: атоми, тъмната страна на Луната, Южна Америка и т. н. Митрополит Калистос (Уеър) дава пример с имената от телефонния указател. Хората зад тях безспорно съществуват, но самото им съществуване не ни прави в някакъв смисъл причастни към тях, не ни променя с нищо. Не, вярата не е вяра, че съществува Бог, а доверие към Бога. В съществуването на Бога вярват дори и бесовете, но треперят. А ние се спасяваме не от своето незнание, не от Страшния Съд, а от греховете си. Греховете, каквито и да са, представляват отдалечаване от Бога, отказ да споделим Неговата отговорност за света. Спасението, обратно – приближаване към Него и към Неговата грижа за вселената. Тогава, как да приближим близките си към Бога? Как да пожелаят те доверие към Него като към близък? Сякаш има само един достъпен начин. Използван е от самия Бог по Коледа. И е изказан по най-добрия известен за мен начин от митрополит Антоний Сурожки: „Никой не може да повярва в никакъв Бог, докато не Го види в нечии човешки очи“.
Заслужава си да повторим – вярващите вярват не че съществува такова нещо като Бог, а имат доверие на Бога. Немалко от тези, които се имат за вярващи, вярват в Бога, а на Бога не вярват. Заради тях не вярват на Бога и много от тези, които биха Му повярвали. Апостол Павел казва още по-пряко: „Заради вас се хули името Божие сред езичниците“. Духът на истината, Който диша където иска, им казва, че Бог не е като застъпниците Си. И ако невярващите ни гонят, може би е по-добре да се замислим за собственото си спасение, не за тяхното. От апостола знаем, че за нас е по-добре да страдаме несправедливо, отколкото справедливо. Но дали не ни гонят с основание? Нека не се преживяваме като мъченици, вместо като свидетели. Навремето думата е значела едно и също. Нека не превръщаме другите в свои длъжници, вместо да развързваме дългове.
К. С. Луис си спомня, че от проповедите, които е слушал от детство, е останал с впечатление, че Бог е някой, който седи невидимо в ъгъла и внимава да не би някой да се забавлява. Уверен съм, че Бог не е на страната на такъв род Свои проповедници, а на техните жертви. Но спасението също може да има технология: „Когато искаш да кажеш някому нещо важно, трябва само ле-е-еко да му го подскажеш, така че да се сети сам… Инак няма да ти повярва“ – архимандрит Назарий.
Въпрос: Моите близки не са вярващи и не знам как да ги убедя в истината. В повечето случаи те ме гонят, и се страхувам за тяхното спасение повече отколкото за моето.
Никой не може да бъда спасен без негово участие, без да пожелае живот с Бога. Има една смешна, но всъщност много сериозна история. „Отче, сторете чудо, не мога да откажа цигарите. Добре, чадо, ето, ти вече не пушиш. И ако пропушиш, ще си бъдеш виновен сам“. Както с цигарите, участието на спасяващия се е необходимо, за да може спасението да го засегне – не като условие за своеобразен откуп за Бога. Инак дори да бъде спасен, няма да разбере, че е спасен. Няма да забележи какво има. Ако страстният пушач не пропуши, чудото ще се остане тайна, но забележете – действена тайна. А ако пропуши, то в това няма да има нищо чудно.
Следователно нашето участие в чудото, включително и в чудото на спасението, е необходимо за самото чудо – за да се състои то, а и бъде спасението ни забелязано. Бог дава без мярка, но ние не взимаме. Връзваме ръцете на Бога. Така, нашите тънки апологетични доводи може и да заставят другите да се съгласят (или да замълчат), но им правят противно това, в което ги убеждаваме да участват. Истината не притежава силата да бъде желана чрез самия факт, че е истина. Затова, ако желаем някой да повярва в очаквания от Бога смисъл, е най-малкото недостатъчно да го убеждаваме в истинността на някакви твърдения. (А да го убеждаваме в непоклатимата обективност на Бога, си е обикновено богохулство). Логическата принуда на доводите е също вид принуда. А Бог не насилва никого да Му вярва. (Казано в друг речник – непреодолимото действие на благодатта си остава калвинистка доктрина и в православните ѝ версии). Не ни прави насила добри и праведни. Само хлопа по вратата и чака да му отворим, за да вечеряме заедно. Синът на дърводелеца е говорил с притчи, а са Му повярвали. За истината е мълчал (пред Пилат). Но са Го разбрали и неграмотните галилейски рибари. А най-важното не е казал – направил го е.
Е да, често другите не разбират от дума, когато ги вразумяваме. Кой е виновен, че не не ни вярват, че не ни разбират? Като за случая отговаря св. Йоан Златоуст: „Неспособността на другите да ни разберат е недостиг на любов у нас“. Хората не са длъжни да ни вярват, и най-малко заради „възвишените“ ни подбуди. Те на Бога не вярват, та на нас ли?
