- Не ми харесва баничката!
Знаех, че зад ъгъла, при градинката, баничките са хубави и я бях взел за сина си специално оттам. Добре поне, че не каза „Баничката е лоша“. Други биха казали и така. Тогава щеше да е още по-трудно. Наистина, баничката можеше да не е хубава и все пак да му хареса, например, ако е достатъчно гладен. А можеше и да не му хареса, макар че е хубава, както в нашия случай. Като че ли беше по-важно да му хареса, отколкото да е хубава – но това беше вече неговият случай. Сега се опитваше да убеди себе си и мене, че баничката не му харесва, за да няма значение, дали е хубава.
- Не ми харесва баничката! – повтори той, след като си замълчах.
- Хе, баничката да не е за удоволствие? – попитах. Така си беше. Не само баничката, но и каквото и да било друго не би могло да му хареса, докато се опитваше да го използва за собствено удоволствие – дори да е достатъчно хубаво. (Забележете, че междувременно беше завоювал територия: вече ставаше дума за баничката, а не за него. Баничката не беше каквато би искал, а той беше обиден от живота и от нея.)
- След като на тебе не ти харесва, опитай да я ядеш заради някого, на когото държиш. Само гледай да не си ти. Той ще ти помогне да я харесаш, а ти ще му помогнеш да хапне от твоята баничка. Ще можеш да направиш нещо с нея. Няма да си жертва на баничката си. Иначе най-много да не я доядеш.
Помисли малко и започна да яде предпазливо – беше сигурен, че го баламосвам. После сякаш потръгна, докато баничката свърши за всички участници.
Женският пол ме изгледа завистливо: „Брей, как успя да го залъжеш“.
Нищо подобно. Не бях направил нищо, нито с него, нито с баничката. Само му помогнах да забележи, че е хубава.
