Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (39 Votes)

scankov_small.jpg

Изминаха две десетилетия от 10 ноември 1989 г. – дата, която, с всички възможни уговорки, донесе коренна промяна в живота на българите: на държавата ни, на обществото ни и, разбира се, на Православната ни църква. Макар и не малко време, две десетилетия все пак не са достатъчно дълъг период, от чиято перспектива да се дават валидни обобщения върху смисъла и съдържанието на т. нар. „преход”. Ето защо в навечерието на този ден на читателите на „Двери на православието” предлагаме наблюдения и изводи, направени от един от най-ерудираните учени и църковници, с които родното ни богословие може да се похвали, и изказани относно един друг преходен период от най-новата ни история – тежки и лично ангажирани думи на свидетел и активен участник в църковния живот на младата Българска православна църква от края на ХІХ и началото на ХХ век; думи, от които става безпощадно ясно, колко много проблемите, пред които сме изправени днес като Църква, са сходни в същността си с онези, които са съществували и през първите десетилетия от живота на нова България…
 

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (27 Votes)
Борис НеврокопскиНастоящата статия е опит да бъде съставен списък на репресираните свещеници от началото на месец септември 1944 г. до края на 40-те години на ХХ век, когато репресиите на тоталитаризма са били най-силни. Списъкът е нескромна претенция от страна на автора да бъде поставен въпросът за реабилитация на пострадалите духовници от страна на българската историография и оттам да се повдигне в обществото въпросът за канонизацията на православните духовници, пострадали през комунизма. Римокатолиците вече канонизираха своите светци и издадоха немалко книги за събитията след 1944 г., а протестантите ревниво пазят паметта за техните мъченици. Редно е и Българската православна църква да предприеме действия за запазване на обществената памет относно историята на комунизма в България. Руската православна църква също канонизира своите репресирани духовници след 1917 г. и, ако се съди по влиянието, което Руската църква има над българската, то и в България в скоро време ще се предприемат действия по канонизацията на загинали свещеници и миряни. Затова издирването на данни за репресиите над духовенството и Църквата тепърва предстои и настоящата статия един ден несъмнено ще бъде недостатъчна, за да се установи истината около страшните събития от 40-те и 50-те години на ХХ в.

4.8 1 1 1 1 1 Rating 4.80 (20 Votes)
1_8.jpgПриемането на стария устав на БПЦ в самото начало на 1951 г. може да се окачестви като последната значима победа на Църквата над комунистическата държава. Някои от съвременниците на тези събития окачествяват постигнатия от Синода по този въпрос компромис като „капитулация”, а част от научната литература вижда в Устава само поредния етап от успешното налагане на властта на комунистическата държава над Църквата. В тази статия нямам за цел да полемизирам с тези два възгледа, тъй като Уставът действително е договорен и приет именно в условията на най-тежката държавна репресия спрямо Църквата. Но именно като се вземат предвид историческият контекст и наличието на твърде радикални идеи за „демократизирането” на Църквата в този период, може да бъде защитена тезата, че това представлява трудно извоювана от Синода победа. За това говорят и някои документи на Дирекцията на изповеданията от този период, които до този момент не са били цитирани в историческата литература.

4.8070175438596 1 1 1 1 1 Rating 4.81 (57 Votes)

1_67.jpgВъпросът за родния език в Църквата преди и след времето на св. Кирил и Методий

Ако изследваме внимателно житията на св. Кирил и Методий и се опитаме да обозначим основната идея на апостолското им дело, със сигурност ще заключим, че тя би могло да се изрази по следния начин: всеки народ има правото да почита Бога на своя майчин език. За осъществяването на този принцип е било необходимо всеки народ да има и собствен писмен език, т. е. собствено писмено слово. Продължение и следствие на този принцип е и един друг принцип: всеки народ трябва да има духовни водачи (архиереи, свещеници и т. н.) от собствения си род, които да говорят неговия език, защото така е възможно успешно да се упражнява пастирска и духовна дейност. Този принцип не е бил заявен чрез слово от св. двама братя, но те са го приложили на практика като учители, събирайки голям брой ученици, от които са направили отлични познавачи на старославянския език.

Принципът на св. братя не е бил някаква новост в нашия Православен изток. Това особено ясно изтъква и подчертава св. Кирил в диалога си с привържениците на триезичната ерес във Венеция, когато изброява списъка с дванадесетте народа, които имали свой писмен език, на който да възхваляват Бога. Безспорно този списък е свързан с много проблеми, които все още не са намерили своя отговор, но така или иначе той ни представя една даденост, свързана с народи, живеещи в източните и югоизточните краища на Византийската империя, а също така с народи, граничещи с нея както на север, така и на изток. При това някои от тези народи са били компактни и са обитавали както Византия, така и територии, излизащи от пределите ѝ (египтяни, сирийци, арменци, иверци или грузинци), като към тях биха могли да бъдат причислени и етиопци, и беси. Заслужава да се отбележи също така и случаят с арабите, които са се намирали в договорни отношения с империята и чиито военни части са служели заедно с византийски войски в Палестина. За обслужването на духовните им нужди Йерусалимският патр. Ювеналий в 427 г. назначава за отделен техен епископ, на Паремволи, сарацинеца Аспевет, който приема християнското име Петър. След него епископи на Паремволи са били: Авксолай, Йоан, Валент и Петър (536 г.). Подразбира се, че те са извършвали службите си на арабски.

4.8478260869565 1 1 1 1 1 Rating 4.85 (46 Votes)
Здравейте, изпращам Ви материал за публикация, посветена на живота на отец Василий от малкото село Пресяка. Макар и за кратко време бях под неговото духовно обгрижване и тук съм се постарала да предам обективно образа на духовника - такъв, какъвто е според евангелските истини. Омръзна ми да слушам,че в България нямало старци. Не е вярно. Има. Но зависи дали ги търсим. Който търси - намира. Освен ако някой не иска да ни внуши, че няма и че сме лош народ. Сега също знам един такъв старец. Мълчаливите труженици на Господнята нива - тихо и без шум те неуморно живеят Евангелието. Бих искала на страниците на "Двери" да се прочете за един такъв труженик - селски свещенник в малко селце, някъде в България. Може би някой глух ще прочуе и някой сляп ще прогледне, като прочете за него.

 

И рече старецът...
Душо моя, търси Единствения... Душо моя, ти нямаш никакъв дял със земята, защото ти си от небето. Ти си образът Божи: търси своя Първообраз. Защото подобното се стреми към подобно.
Св. Тихон от Воронеж