Напоследък стана много модерно да откриваме негативите на нашето църковно общество и постоянно да си говорим „зад кулисите” за това какво и как трябва да се промени. Остава въпросът кой да се ангажира с това – клирът или народът. Клирът, който има своята каноническа власт да свика събор и народът, който ако го поканят, ще участва в събора. Нека си припомним първия апостолски събор, който беше представляван от всички, които бяха Христови последователи, независимо от техните харизми – апостоли, епископи, презвитери, дякони, учители, пророци, пазители на тайните Божии и т.н. Всички те, събрани в името Господне, се наричат народ Божии – „език свят, царско свещенство”. При нас народът благочестиво се нарича „миряни”, т. е. тези, които трябва да са „мирни” и послушни или може би хора взети от света и пребиваващи в света, света, в който Господ изпрати своите апостоли и ученици със заповедта „идете и научете”, светът, в който се подвизават вече повече от 2000 години онези, които „не са от този свят”.
Това
определено усложнява въпроса: кой ще пожелае да извърши всички необходими
промени или реформи, които голяма част от съвременното православно християнство
нарича възраждане – литургическо, каноническо и духовно. Така например в съвременната богослужебна практика се
наблюдават редица неразбираеми, дори за изследователите, разлики както в
чинопоследованието на Литургията, така и в практиката на причастяването.
Всеки в зависимост от неговото познание и послушание сам определя кога и как да пристъпи към приобщаването с Христовите Тяло и Кръв. Основна разлика е тази в служебниците[1]: в чина на причастяването на клириците в олтара и на народа пред светите двери. В българската и в гръцката практика причастяването става по Константинополския типик: свещеникът и дяконът четат молитви преди причастието, първо се причастява свещеникът с Тялото Христово и тогава дава на дякона св. Тяло, след това се причастяват със св. Кръв Христова. По Йерусалимския типик, обаче, както е в румънската практика свещеникът дава св. Тяло първо на дякона, след това взима частица от св. Тяло и двамата, докато държат в ръцете си частиците от св. Тяло, четат едновременно причастните молитви. Първо се причастява свещеникът със св. Тяло, след което се причастява с Кръвта и тогава призовава дякона да приеме и св. Кръв. Тези две практики са валидни и до днес в Православната църква.
Причастяване на свещенослужителите
Разликата в служебниците по отношение начина на причастяването на клириците при преждеосвещената литургия се дължи на формирането на различните типици. Според йерусалимския типик (руския служебник,) свещеникът, ако служи сам, след причастяването му с предварително осветения „Агнец”, напоен с Кръвта Христова, не пие от чашата, понеже в нея виното не е претворено, а прави това при потребяването на св. дарове. Според константинополската практика (влязла и в българския служебник), свещеникът и в този случай пие от чашата, обаче не казва нищо. Вероятно в йерусалимския типик е запазена по-древната практика на църквата, когато Тялото Христово, напоено с Кръвта, е преподавано и на вярващите в ръцете им за причастяване. След причастяването на вярващите останалите частици от „св. Агнец” (св. Тяло, напоено с Кръв) били занасяни от дякона с дискоса на жертвеника, където той потребявал първо тях, а след това _ съдържанието на чашата. На основата на тази древна практика вероятно се формира Преждеосвещената литургия, при която християните (и особено монасите, които живеели в отдалечени пустинни места) са взимали от Тялото и Кръвта Христови, осветени на неделна литургия и се причастявали, след прочитане на вечерните си молитви.
През първите векове на християнската епоха християните се причастявали ежедневно по време на евхаристийни събрания върху св. трапеза, която представлявала саркофага на някой от многобройните мъченици от това време. Епископът или презвитерът поставяли Тялото Христово в ръцете на християнина, а дякон му давал да отпие веднъж от потира. Според св. Кирил Йерусалимски (+386 г.), причастието било давано в дясната ръка, която била свита и поставена върху лявата, която й служела за „престол”. От свидетелството на епископа на Арл Цезарий (+542 г.) става ясно, че в Западната църква мъжете трябвало да измият ръцете си преди да получат Тялото Христово, а жените, да поставят върху ръцете си специална кърпа (mappa, sudarium). Тогава християните носели част от Христовото Тяло по домовете си, където го приемали веднъж или няколко пъти на ден.[2]
За първи път в 67 глава от „Първа апология” на св. Юстин Философ (+167 г.) се говори за преподаване на св. дарове не само по време на евхаристийни събрания, но и по домовете. С тази отговорност били натоварени дякони, които след края на литургията обикаляли домовете на възрастни, немощни и болни християни, за да ги причастят. Много по-късно в началото на византийската епоха с тази цел при пленници християни в Персия били изпращани дякониси.
В първа глава на „Килими” Климент Алекандрийски споменава, че „по обичая” някои епископи разрешавали на християните да носят по домовете си частици от Христовото Тяло, които да приемат сами. В епохата на гоненията се възприемало като подготовка за приемане на мъченическа смърт.
В Александрия и други големи християнски центрове през периода ІІ - ІV практиката да се взимат по домовете частици св. Причастие била широко разпространена, също и сред аскетите и монасите от големите монашески центрове в Египет, Месопотамия и Палестина. За нея говори св. Василий Велики в 89 си писмо до патриция Кесарий: „Всички монаси, които живеят в пустини, където няма презвитер, пазейки причастие в дома си, сами себе си причастяват...”.Те приемали св. дарове всеки ден след прочитане на предпричастни молитви или на някой от многобройните чинове на Преждеосвещената литургия, създадени през онази епоха. В същото писмо е отбелязано, че „в Александрия всеки кръстен има при себе си причастие в дома си и сам себе си причастява, когато поиска..."[3] В житието на св. Теоктиста (+881 г.) също се споменава, че се причастявала сама. Тази практика се съхранила в някои монашески братства до ХІV век, а вероятно и след това, тъй като я споменава Солунският митрополит Симеон (+1429 г.). От гръкоезичните църкви преминала и при новопокръстените народи на България, Сърбия и др., където се съхранила до ХVІІ век.[4]
На Изток за първи път открито на самопричастяването се противопоставил Антиохийският патриарх Севирий. В несторианските общности достигнали по-далече, като започнали да учат, че евхаристийният хляб е Христово Тяло само в деня на извършването на литургията.
Вероятно по домовете била носена само част от Тялото Христово, тъй като пренасянето на кръвта предполагало употребата на специален съд. Съгласно несанкционирано от Църквата разбиране от онова време, част от Тялото Христово, потопена във вино, го освещавала и превръщала в Кръв Христова. Когато тази практика била забранена с решенията на няколко събора, започнало смесването на даровете в потира, което правело невъзможно изнасянето им от храма. Това довело до масовото навлизане на лъжичката като средство за преподаване на причастие. Окончателно тази практика се наложила в източните църкви около ХІІ век.
През ІІІ век частично било ограничено правото на дяконите да преподават светите дарове. Тялото Христово било давано в ръцете на християните само от епископа, а Христовата Кръв продължил да преподава дякон и по-рядко презвитер. В седма глава на „Църковна история” Евсевий Кесарийски (+339 г.) споменава за писмо на св. Дионисий Александрийски (+264 г.) до Римския епископ Сикст І (+258 г.), с което го уведомява, че в Александрийската църква не допускали жена в месечно очистване да се причастява върху св. трапеза. Т.е. останалите християни все още се причастявали върху св. трапеза. Съществуването на подобна практика се потвърждава и от 19 правило на Лаодикийския събор (363 г.), според което „само на свещеника е разрешено да влиза в св. олтар и там да се приобщава със св. дарове”. Изключение било правено единствено за императора, чието влизане в олтара било разглеждано като форма на съслужение. В Галската църква причастяването на обикновени християни върху св. трапеза продължило до VІ век. Това се вижда от десета книга на „История на франките” на епископа на град Тур, Григорий (+594 г.).
За първи път за смесване на даровете споменава в едно църковно предание, според което авва Зосим изпратил в малък потир смесени Тяло и Кръв Христови, за да причасти с тях св. Мария Египетска. Тялото Христово, напоено с Кръвта Му било давано на причастяващите се и на някои от многобройните чинове на преждеосвещени литургии, използвани в Източните църкви. По-конкретни сведения за такава практика дава Йерусалимският патриарх Софроний (+644 г.). Според него по този начин причастие било изпращано на монаси-пустинници. Като следвали този пример, след края на иконоборството през 843 г. така започнали да се причастяват и голям брой християни. За това допринесли и много епископи, които произхождали от средите на монасите. Тяло Христово, напоено с Кръвта Му било използвано и при причастяването на военнопленници извън границите на Византийската империя.[5]
По време на Византийската империя, когато Тялото Христово било поставяно в ръцете на причастяващия се, била особена разпространена практиката вместо в ръката, да бъде поставяно в специална златна или сребърна кутия. Тази практика била осъдена и отхвърлена от 101 правило на Шестия вселенски събор (681 г.)[6].
В Западната църква практиката Тялото Христово да бъде давано в ръцете на християните се съхранила по-дълго. За последен път за нея се говори в едно съчинение на св. Бонифаций (+754 г.). От същото време води началото си и практиката в устата на християните свещеникът да поставя част от Христовто Тяло напоена с Кръвта Му. За кратко време около ХІ век в голяма част от Западната църква възприели утвърдената вече на Изток практика Тялото и Кръвта Христови да бъдат смесвани. Тя имала своите ревностни привърженици в лицето на Римския папа Пасхалис ІІ (+1118 г.) и била утвърдена с 28 правило на Клермонтския събор през 1095 г. Източният й произход станал причина да бъде отхвърлена, основна роля за което изиграл съборът през 1175 г. в Лондон. От края на ХІ и началото на ХІІ век в Западната църква започнали да причастяват християните само с Христовото Тяло.[7] Тази погрешна практика продължава до Втория Ватикански събор (1962-1965 г.), след което е променена и се взима решение за причастяване на народа под двата вида.[8]
Смесването на Тялото и Кръвта Христови и причастяването на християните едновременно и с двете било отхвърлено и от някои източни християнски общности като несторианите. Един от най-образованите им йерарси - митрополитът на Низибия Jesuab (ХІІ в.) осъдил практиката на сиро-яковитите и мелхитите (православните), които според него се причастявали с „хляб, направен от вино”.[9]
През ІІ век съществувала практиката в неделен ден между отделните епископи да бъдат разменяни осветени дарове като израз на братско общение, единство, и взаимно признаване. През 170 г., вероятно поради започналото гонение на римския император Марк Аврелий (+180 г.), Лаодикийският събор (363 г.) в 14 правило забранил дори на Пасха да бъдат изпращани св. дарове в друга църква като благословение. С известни прекъсвания тази практика продължила, което се вижда от едно писмо на епископа на град Нола Павлин (+431 г.) до блажени Августин (+430 г.), в което го моли да приеме изпратения от него осветен хляб като израз на единомислие. В съчинението си „Духовни полета” св. Йоан Мосх (+619 г.) отбелязва, че монасите от различните манастири често разменяли частици от евхаристиен хляб. Твърде вероятно е размяната на св. дарове да е била форма на взаимно признаване на отделните християнски общности и отделянето им от разколническите и еретическите .[10]
Причастяване на народа
Причастяването на вярващите, съгласно българския, както и съгласно руския служебник[11], трябва да става след думите на дякона: „со страхомъ Божимъ и верою, (и любовию), както е в българския служебник приступите”[12]. В българския служебник към тази покана на дякона са прибавени и думите „и любовию”, както стои и в гръцките служебници: „Μετα φοβου Θεου, πιστεως και αγαπης προσελθετε”[13]. В Руската църква, обаче, не съществува практика да се дава причастие след свършване на св. Литургия, както е общо въведено в Българската църква. Последното е направено, за да не чакат останалите вярващи онези, които се причастяват. Независимо от броя на причастниците, в Руската църква причастието се преподава на всички от предстоятеля по време на службата, тоест след казването на гореспоменатите думи. В Българската църква, обаче, е възприета константинополската практика, когато има повече причастници, причастяването им да става след отпуста на литургията. Точно поради това, вярващите трябва да имат предвид, че не се лишават от причастието на определеното място, а то се дава според друга практика, както се практикува в по-големите катедрали у нас. Според архим. Климент „от литургично гледище това е неправилно, защото дяконът за това кани вярващите да дойдат да се причастят всички, защото в древната църква в този момент се причастявали със св. тайни всички присъстващи”.[14]
Тези и много други разлики, които формално засягат проблема за причастяването, различията в чина на Литургията, публикувани в различните печатни издания на служебника и използвани пряко или косвено от клириците на БПЦ, водят до една неяснота в съзнанието на свещенослужителите, а и при изследване на литургичните особености на текста.
Задаваме си въпроса: защо толкова много различия все още не са изправени или поне уеднаквени с практиката на другите поместни църкви. Или защо не се избере практиката само на един устав и от там да се следва една църковна традиция и да не се създават разногласия в богослужебната практика.
От съществено значение за съвременния живот на православните християни у нас остава въпросът за практиката на причастяването на верните – по време на светата Литургия и подготовката за това, към коя традиция да се придържаме. А за свещенослужителите – как да отслужват Евхаристията – според служебниците издадени официално от Светия синод на БПЦ или да ползват каквито и да било издания на служебника, които в повечето случаи не са получили т.н. богословска и литургическа санкция, за да бъдат издадени.
Кой ще ни даде отговор:
Всички тези въпроси са в компетенцията на богослужебната комисия на Светия синод на БПЦ и трябва по-скоро да бъдат разгледани, за да може всички „с единем устне и единем серце” да славим и да се покланяме на Единосъщната Троица.
Всеки в зависимост от неговото познание и послушание сам определя кога и как да пристъпи към приобщаването с Христовите Тяло и Кръв. Основна разлика е тази в служебниците[1]: в чина на причастяването на клириците в олтара и на народа пред светите двери. В българската и в гръцката практика причастяването става по Константинополския типик: свещеникът и дяконът четат молитви преди причастието, първо се причастява свещеникът с Тялото Христово и тогава дава на дякона св. Тяло, след това се причастяват със св. Кръв Христова. По Йерусалимския типик, обаче, както е в румънската практика свещеникът дава св. Тяло първо на дякона, след това взима частица от св. Тяло и двамата, докато държат в ръцете си частиците от св. Тяло, четат едновременно причастните молитви. Първо се причастява свещеникът със св. Тяло, след което се причастява с Кръвта и тогава призовава дякона да приеме и св. Кръв. Тези две практики са валидни и до днес в Православната църква.
Причастяване на свещенослужителите
Разликата в служебниците по отношение начина на причастяването на клириците при преждеосвещената литургия се дължи на формирането на различните типици. Според йерусалимския типик (руския служебник,) свещеникът, ако служи сам, след причастяването му с предварително осветения „Агнец”, напоен с Кръвта Христова, не пие от чашата, понеже в нея виното не е претворено, а прави това при потребяването на св. дарове. Според константинополската практика (влязла и в българския служебник), свещеникът и в този случай пие от чашата, обаче не казва нищо. Вероятно в йерусалимския типик е запазена по-древната практика на църквата, когато Тялото Христово, напоено с Кръвта, е преподавано и на вярващите в ръцете им за причастяване. След причастяването на вярващите останалите частици от „св. Агнец” (св. Тяло, напоено с Кръв) били занасяни от дякона с дискоса на жертвеника, където той потребявал първо тях, а след това _ съдържанието на чашата. На основата на тази древна практика вероятно се формира Преждеосвещената литургия, при която християните (и особено монасите, които живеели в отдалечени пустинни места) са взимали от Тялото и Кръвта Христови, осветени на неделна литургия и се причастявали, след прочитане на вечерните си молитви.
През първите векове на християнската епоха християните се причастявали ежедневно по време на евхаристийни събрания върху св. трапеза, която представлявала саркофага на някой от многобройните мъченици от това време. Епископът или презвитерът поставяли Тялото Христово в ръцете на християнина, а дякон му давал да отпие веднъж от потира. Според св. Кирил Йерусалимски (+386 г.), причастието било давано в дясната ръка, която била свита и поставена върху лявата, която й служела за „престол”. От свидетелството на епископа на Арл Цезарий (+542 г.) става ясно, че в Западната църква мъжете трябвало да измият ръцете си преди да получат Тялото Христово, а жените, да поставят върху ръцете си специална кърпа (mappa, sudarium). Тогава християните носели част от Христовото Тяло по домовете си, където го приемали веднъж или няколко пъти на ден.[2]
За първи път в 67 глава от „Първа апология” на св. Юстин Философ (+167 г.) се говори за преподаване на св. дарове не само по време на евхаристийни събрания, но и по домовете. С тази отговорност били натоварени дякони, които след края на литургията обикаляли домовете на възрастни, немощни и болни християни, за да ги причастят. Много по-късно в началото на византийската епоха с тази цел при пленници християни в Персия били изпращани дякониси.
В първа глава на „Килими” Климент Алекандрийски споменава, че „по обичая” някои епископи разрешавали на християните да носят по домовете си частици от Христовото Тяло, които да приемат сами. В епохата на гоненията се възприемало като подготовка за приемане на мъченическа смърт.
В Александрия и други големи християнски центрове през периода ІІ - ІV практиката да се взимат по домовете частици св. Причастие била широко разпространена, също и сред аскетите и монасите от големите монашески центрове в Египет, Месопотамия и Палестина. За нея говори св. Василий Велики в 89 си писмо до патриция Кесарий: „Всички монаси, които живеят в пустини, където няма презвитер, пазейки причастие в дома си, сами себе си причастяват...”.Те приемали св. дарове всеки ден след прочитане на предпричастни молитви или на някой от многобройните чинове на Преждеосвещената литургия, създадени през онази епоха. В същото писмо е отбелязано, че „в Александрия всеки кръстен има при себе си причастие в дома си и сам себе си причастява, когато поиска..."[3] В житието на св. Теоктиста (+881 г.) също се споменава, че се причастявала сама. Тази практика се съхранила в някои монашески братства до ХІV век, а вероятно и след това, тъй като я споменава Солунският митрополит Симеон (+1429 г.). От гръкоезичните църкви преминала и при новопокръстените народи на България, Сърбия и др., където се съхранила до ХVІІ век.[4]
На Изток за първи път открито на самопричастяването се противопоставил Антиохийският патриарх Севирий. В несторианските общности достигнали по-далече, като започнали да учат, че евхаристийният хляб е Христово Тяло само в деня на извършването на литургията.
Вероятно по домовете била носена само част от Тялото Христово, тъй като пренасянето на кръвта предполагало употребата на специален съд. Съгласно несанкционирано от Църквата разбиране от онова време, част от Тялото Христово, потопена във вино, го освещавала и превръщала в Кръв Христова. Когато тази практика била забранена с решенията на няколко събора, започнало смесването на даровете в потира, което правело невъзможно изнасянето им от храма. Това довело до масовото навлизане на лъжичката като средство за преподаване на причастие. Окончателно тази практика се наложила в източните църкви около ХІІ век.
През ІІІ век частично било ограничено правото на дяконите да преподават светите дарове. Тялото Христово било давано в ръцете на християните само от епископа, а Христовата Кръв продължил да преподава дякон и по-рядко презвитер. В седма глава на „Църковна история” Евсевий Кесарийски (+339 г.) споменава за писмо на св. Дионисий Александрийски (+264 г.) до Римския епископ Сикст І (+258 г.), с което го уведомява, че в Александрийската църква не допускали жена в месечно очистване да се причастява върху св. трапеза. Т.е. останалите християни все още се причастявали върху св. трапеза. Съществуването на подобна практика се потвърждава и от 19 правило на Лаодикийския събор (363 г.), според което „само на свещеника е разрешено да влиза в св. олтар и там да се приобщава със св. дарове”. Изключение било правено единствено за императора, чието влизане в олтара било разглеждано като форма на съслужение. В Галската църква причастяването на обикновени християни върху св. трапеза продължило до VІ век. Това се вижда от десета книга на „История на франките” на епископа на град Тур, Григорий (+594 г.).
За първи път за смесване на даровете споменава в едно църковно предание, според което авва Зосим изпратил в малък потир смесени Тяло и Кръв Христови, за да причасти с тях св. Мария Египетска. Тялото Христово, напоено с Кръвта Му било давано на причастяващите се и на някои от многобройните чинове на преждеосвещени литургии, използвани в Източните църкви. По-конкретни сведения за такава практика дава Йерусалимският патриарх Софроний (+644 г.). Според него по този начин причастие било изпращано на монаси-пустинници. Като следвали този пример, след края на иконоборството през 843 г. така започнали да се причастяват и голям брой християни. За това допринесли и много епископи, които произхождали от средите на монасите. Тяло Христово, напоено с Кръвта Му било използвано и при причастяването на военнопленници извън границите на Византийската империя.[5]
По време на Византийската империя, когато Тялото Христово било поставяно в ръцете на причастяващия се, била особена разпространена практиката вместо в ръката, да бъде поставяно в специална златна или сребърна кутия. Тази практика била осъдена и отхвърлена от 101 правило на Шестия вселенски събор (681 г.)[6].
В Западната църква практиката Тялото Христово да бъде давано в ръцете на християните се съхранила по-дълго. За последен път за нея се говори в едно съчинение на св. Бонифаций (+754 г.). От същото време води началото си и практиката в устата на християните свещеникът да поставя част от Христовто Тяло напоена с Кръвта Му. За кратко време около ХІ век в голяма част от Западната църква възприели утвърдената вече на Изток практика Тялото и Кръвта Христови да бъдат смесвани. Тя имала своите ревностни привърженици в лицето на Римския папа Пасхалис ІІ (+1118 г.) и била утвърдена с 28 правило на Клермонтския събор през 1095 г. Източният й произход станал причина да бъде отхвърлена, основна роля за което изиграл съборът през 1175 г. в Лондон. От края на ХІ и началото на ХІІ век в Западната църква започнали да причастяват християните само с Христовото Тяло.[7] Тази погрешна практика продължава до Втория Ватикански събор (1962-1965 г.), след което е променена и се взима решение за причастяване на народа под двата вида.[8]
Смесването на Тялото и Кръвта Христови и причастяването на християните едновременно и с двете било отхвърлено и от някои източни християнски общности като несторианите. Един от най-образованите им йерарси - митрополитът на Низибия Jesuab (ХІІ в.) осъдил практиката на сиро-яковитите и мелхитите (православните), които според него се причастявали с „хляб, направен от вино”.[9]
През ІІ век съществувала практиката в неделен ден между отделните епископи да бъдат разменяни осветени дарове като израз на братско общение, единство, и взаимно признаване. През 170 г., вероятно поради започналото гонение на римския император Марк Аврелий (+180 г.), Лаодикийският събор (363 г.) в 14 правило забранил дори на Пасха да бъдат изпращани св. дарове в друга църква като благословение. С известни прекъсвания тази практика продължила, което се вижда от едно писмо на епископа на град Нола Павлин (+431 г.) до блажени Августин (+430 г.), в което го моли да приеме изпратения от него осветен хляб като израз на единомислие. В съчинението си „Духовни полета” св. Йоан Мосх (+619 г.) отбелязва, че монасите от различните манастири често разменяли частици от евхаристиен хляб. Твърде вероятно е размяната на св. дарове да е била форма на взаимно признаване на отделните християнски общности и отделянето им от разколническите и еретическите .[10]
Причастяване на народа
Причастяването на вярващите, съгласно българския, както и съгласно руския служебник[11], трябва да става след думите на дякона: „со страхомъ Божимъ и верою, (и любовию), както е в българския служебник приступите”[12]. В българския служебник към тази покана на дякона са прибавени и думите „и любовию”, както стои и в гръцките служебници: „Μετα φοβου Θεου, πιστεως και αγαπης προσελθετε”[13]. В Руската църква, обаче, не съществува практика да се дава причастие след свършване на св. Литургия, както е общо въведено в Българската църква. Последното е направено, за да не чакат останалите вярващи онези, които се причастяват. Независимо от броя на причастниците, в Руската църква причастието се преподава на всички от предстоятеля по време на службата, тоест след казването на гореспоменатите думи. В Българската църква, обаче, е възприета константинополската практика, когато има повече причастници, причастяването им да става след отпуста на литургията. Точно поради това, вярващите трябва да имат предвид, че не се лишават от причастието на определеното място, а то се дава според друга практика, както се практикува в по-големите катедрали у нас. Според архим. Климент „от литургично гледище това е неправилно, защото дяконът за това кани вярващите да дойдат да се причастят всички, защото в древната църква в този момент се причастявали със св. тайни всички присъстващи”.[14]
Тези и много други разлики, които формално засягат проблема за причастяването, различията в чина на Литургията, публикувани в различните печатни издания на служебника и използвани пряко или косвено от клириците на БПЦ, водят до една неяснота в съзнанието на свещенослужителите, а и при изследване на литургичните особености на текста.
Задаваме си въпроса: защо толкова много различия все още не са изправени или поне уеднаквени с практиката на другите поместни църкви. Или защо не се избере практиката само на един устав и от там да се следва една църковна традиция и да не се създават разногласия в богослужебната практика.
От съществено значение за съвременния живот на православните християни у нас остава въпросът за практиката на причастяването на верните – по време на светата Литургия и подготовката за това, към коя традиция да се придържаме. А за свещенослужителите – как да отслужват Евхаристията – според служебниците издадени официално от Светия синод на БПЦ или да ползват каквито и да било издания на служебника, които в повечето случаи не са получили т.н. богословска и литургическа санкция, за да бъдат издадени.
Кой ще ни даде отговор:
Всички тези въпроси са в компетенцията на богослужебната комисия на Светия синод на БПЦ и трябва по-скоро да бъдат разгледани, за да може всички „с единем устне и единем серце” да славим и да се покланяме на Единосъщната Троица.
[1] Иванов, Дякон И. С. Литургически
особености на служебника в практиката на БПЦ – между традицията и
съвременността, сборник „Богослужебните книги – познати и непознати”, посветен
на проф. Хр. Кодов, Народна библиотека „Св. Св. Кирил и Методий, БАН, 2008.
[2] Срв. Авксентий, архим. Литургика, Пловдив, 2005, с. 424.
[3] Пак там.
[4] Пак там, с. 424-425.
[5] Авксентий, архим. Цит. съч. ,с. 426.
[6] Срв. Правилата на св.Православна църква с тълкуванията им, т. ІІ, С. 1913, с. 404-407.
[7] Авксентий, архим. Цит. съч., с. 426.
[8] Срв. Vagagini, O. The bishop and the Liturgy // The Church and the Liturgy. New York, 1965, p.8.
[9] Авксентий, архим. Цит. съч., с. 426.
[10] Пак там, с. 426-427.
[11] Служебник. Сретенскаго манастиря, 1997, 142.
[12] Служебник, 1951.
[13] Αι Θειαν Λειτουργιαν..., Εν Βενετια, 1874, 22.
[14] Срв. Рилец, Архим. Климент. По въпроса за различията в служебниците. Православен мисионер, Пловдив, 1940, с. 20.
{moscomment}
[2] Срв. Авксентий, архим. Литургика, Пловдив, 2005, с. 424.
[3] Пак там.
[4] Пак там, с. 424-425.
[5] Авксентий, архим. Цит. съч. ,с. 426.
[6] Срв. Правилата на св.Православна църква с тълкуванията им, т. ІІ, С. 1913, с. 404-407.
[7] Авксентий, архим. Цит. съч., с. 426.
[8] Срв. Vagagini, O. The bishop and the Liturgy // The Church and the Liturgy. New York, 1965, p.8.
[9] Авксентий, архим. Цит. съч., с. 426.
[10] Пак там, с. 426-427.
[11] Служебник. Сретенскаго манастиря, 1997, 142.
[12] Служебник, 1951.
[13] Αι Θειαν Λειτουργιαν..., Εν Βενετια, 1874, 22.
[14] Срв. Рилец, Архим. Климент. По въпроса за различията в служебниците. Православен мисионер, Пловдив, 1940, с. 20.
{moscomment}
