Църквата Христова от времето на нейното основаване до днес винаги е имала една основна задача – да придобие достойни и верни наследници, в лицето на всички вярващи християни. Православната църква е осъществявала тази задача благодарение на своята мисионерска дейност в условията на различни социални и политически измерения. Тя е адаптирала своите обществени нужди, за да запази корена на вярата си, съобразявайки се с духовния потенциал на обществото или личността. В зависимост от религиозните и духовни нужди на нейните членове Православната църква е просвещавала и разпространявала светлината на Христовото учение дори и в моменти на пълна социална и политическа изолация и на властен тоталитаризъм.
Интерес представлява мястото на БПЦ в процеса на
въвеждане и преподаване на предмета Религия в българското училище, и как
православните духовници и обучените богослови-специалисти по религия намират
изход от някои проблемни ситуации.
През последните години след 1989 г. държавните
институции, отговорни за възстановяването на религиозното образование в
българското училище постепенно стигат до извода за неизбежното сътрудничество с
Българската православна църква. Процесът на сближаване и установяване на диалог
между Министерството на образованието и БПЦ минава през различни етапи. В свое
слово по повод религиозното образование у нас Сливенският митрополит Йоаникий
казва: „ ... отговорни сме самите ние, клириците на
Българската църква, призвани да бъдем духовните учители и пастири на народа. От
друга страна, отговорността носи държавата и нейните учреждения в областта на
образованието, които са основните структури на образователна система”
(Сливенски митрополит Йоаникий. “Децата да дохождат при Мене”. – В: Църковен вестник, 17, 2003).
Диалогът между двете институции
започва още в първите години след 10 ноември, но първоначално е много труден. Първото
затруднение е забравената традиция за сътрудничество между държава и Църква, а
не на последно място и разколът в БПЦ, който, създаден по изкуствен начин
отвън, отне авторитетът на Църквата сред вярващите. В последствие се
преосмислят основните принципи на диалог и сътрудничество между Църква и
държава и представители на БПЦ и Богословските факултети взимат участие в
Комисиите към Министерството на образованието, които изготвят концепцията и
учебните програми за предмета “Религия”. През следващите години постепенно
доверието между двете институции се възстановява и отношенията се нормализират.
Народното събрание консултира със Светия Синод на БПЦ законопроектите и
нормативните актове, отнасящи се до религиозното образование (срв. Църковен вестник, 16, 2002).
БПЦ и Министерството на
образованието и науката (МОН) оценяват необходимостта от въвеждане на религиозно
обучение в българското училище, но основните им различия са за формата на
преподаване. Българската църква и Богословските факултети настояват Религията
да стане редовен предмет в държавните училища. В писмото си до Народното
събрание през 2002 г. Св. Синод настоява промените в Закона за степента на
образование да “дадат възможност учебният предмет „религия”
да се изучава не само в часовете за свободно-избираема подготовка, но и в
часовете, предвидени за задължително-избираема подготовка, а на по-късен етап -
в часовете за задължителна подготовка”. Св. Синод изразява загриженост
за положението на учителите богослови: “Трудностите,
които съпътстват въвеждането на обучението по Религия в българското училище, се
отразяват особено тягостно и върху учителите-богослови, чието вдъхновение и
усилия са подложени на изпитания и без подкрепа на тяхното мисионерско дело в
нашето съвремие, изпълнено с множество световни съблазни и предизвикателства. В
тази изключително важна област на българската образователна система очакваме
активното съдействие и подкрепа на Българския парламент и всеки български
родолюбец.” (Църковен вестник, 16, 2002).
Православна църква през
целия посткомунистически период оценява своята роля в процеса на възстановяване
на религиозното образование в България като консултант по веровите въпроси и многократно заявява необходимостта от
религиозно образование. Засега обаче провеждането на религиозна просвета в
рамките на Църквата (по енории, епархии) е оставено на ентусиазма и апостолския
плам на учителите-богослови или енориаши.
Трябва да се каже, че е неоснователно
да се търсят само проблемите, които спират процеса на преподаването на „Религия”
у нас, защото пречки ще има винаги, а
децата израстват и остават ощетени от необходимото познание за Бога. Църквата
има свободата и възможностите, а и задължението да провежда религиозна просвета
сред децата, младежите и възрастните.
Църковните авторитети са отговорни за
религиозното образование, то не е само в компетенцията на държавата. Религиозното
сътрудничество и диалог е отговорност на религиозните водачи в България и не може
да се осъществява само със сътрудничеството на държавата, а трябва да е
естествена необходимост от общуване на всички вярващи. Ролята на духовника, като пример за
подражание е особено важна.
Необходимо е взаимно сътрудничество,
не само на думи и по страниците на учебните пособия, а на живо – на срещи и
конференции, в училището, в медиите - там където хората ще видят как духовници
от различни вероизповедания споделят заедно проблемите на обществото и търсят
начини за тяхното преодоляване. Религиозното сътрудничество и диалог ще помогне
за преодоляването на натрупаните религиозни предразсъдъци и ксенофобия. По този
начин ще се покаже действителна, а не символична религиозна толерантност, която
може да се превърне в основен принцип за мирно съвместно съществуване.
Затова въпросът с възстановяването на
религиозното образование, като начин на преодоляване на съвременните проблеми
на личността и обществото стои като морален ангажимент от първа необходимост
пред държавата, училището, Църквата и всички вероизповедания в България.
