Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (27 Votes)

По време на светата Литургия свещеникът тихо чете молитвата на първия антифон:

Господи Боже наш, Който имаш власт несравнима и слава непостижима, милост неизмерима и човеколюбие неизразимо: Сам, Владико, по Твоето добросърдечие, погледни на нас и на този свят храм, и прояви към нас и към онези, които се молят с нас, Твоите богати милости и Твоите щедрости.

Светата Литургия е разговор на човека с Бога, там той води непосредствен диалог с Него. Свещеникът говори на Бога, а Той отговаря чрез благодатта на Светия Дух и по този начин се случва срещата между Бога и човека. Нека погледнем думите на свещеника:

Господи Боже наш, Който имаш власт несравнима и слава непостижима, милост неизмерима и човеколюбие неизразимо

Каквото и да кажем за Бога, не можем да изразим всичко. Нищо не може да изрази Бога. Абсолютно нищо. Затова казваме, че Бог е благ, човеколюбив, милосърден и още хиляди неща, но едновременно с това Бог не е дори всички тези неща взети заедно, защото Той не може да бъде ограничен в едно определение. Бог е и не е. Той е благ и не е благ, защото е отвъд понятието за благо, Бог не може да се ограничи в едно понятие. Затова славата и присъствието на Бога е непостижима, неизмерима и неизразима. Това велико и неизразимо Божие присъствие обаче се преживява в сърцето на човека. Всеки, от младенеца до възрастния човек, който е живее последната секунда от своя земен живот, може да преживее Божието присъствие. Затова в Църквата не изключваме никой човек. Св. Литургия не е интелектуално преживяване, така че някой да каже: не разбирам нищо. Със сигурност, трябва да разбираме случващото се на св. литургия, но един младенец какво може да разбере? Един глух човек, който не чува, какво разбира? Един чужденец, който може да дойде на нашата Литургия, какво ще разбере? Или едно дете със синдром на Даун - колко такива дечица имаме, които не разбират! Трябва ли да идват на Литургията? Разбира се, че трябва да идват, защото същността на Литургията е, че участваме в Божията благодат, която се излива и върху децата, болните, хората на умиране и хората с умствени проблеми -  всички могат да участват в тази благодат независимо дали мозъкът може да възприеме посланията на богослужението.

Това не означава, че пренебрегваме словесното служение, разбирането на думите. Естествено, че трябва да разбираме какво казваме, но ако обстоятелствата са такива, че не можем, тогава е важно просто да се служи правилно, право-славно, чрез благодатта на Светия Дух и човек да участва в Литургията независимо дали разбира нейните думи.

Имахме един брат монах, който беше от друга страна (Франция), думичка гръцки не разбираше. Аз говорих някакъв развален френски, уж се разбирахмел Този човек седеше часове наред на службите, бденията, молеше се и участваше сякаш всичко знаеше наизуст. Нищо не го безпокоеше.

Питахме го:

- Разбираш ли нещо?

- Не. Нищо.

Ние всички участваме в св. Литургия, в благодатта на Светия Дух, в тайната на Христос, която съществува в св. Литургия...

В литургията виждаме какво представлява връзката между Бога и човека, застанал пред Самия Бог и изказващ всички свои чувства. Затова в св. Литургия не казваме просто: Боже, дай ми това, това и това! Бог не е бакалин, при когото отиваме със списък продукти: дай ми три млека, пет хляба, два килограма домати! и той ти ги носи. При Бога не става така. Или пък както постъпват някои деца, които идват на изповед и пишат предварително греховете си върху един лист, който всички използват. Едното излиза и го предава на другото. Веднъж влезе едно дете, което беше по-малко, но по-находчиво. То не искаше даже да ги чете, защо да си прави труда!?

- Първото, второто и четвъртото! – ми каза. - Третото не го направих, другите го направиха!

Понеже бяха номерирани.

- Направих първото, второто, и четвъртото! Другите не!

И свърши. Това беше неговата изповед.

Когато човек се моли и говори на Бога - не че Бог има нужда от това, но ние имаме нужда да говорим на Бога, трябва да вършим това сериозно и по подобаващ начин, с благоговение и внимание. Да говориш на Бога не е просто нещо, не можеш да говориш дръзко, сякаш Той  просто е твой приятел, брат, баща, всичко най-добро и драгоценно за теб, но да имаш и усещането, че  се обръщаш към Самия Бог. Затова в св. Литургия Църквата винаги се обръща богословски към Бога, за да изрази своите чувства, чувствата на народа. Например:

Господи Боже наш, Който имаш власт несравнима и слава непостижима, милост неизмерима и човеколюбие неизразимо.

Църквата би могла да пропусне всичко това и да каже:  Господи, стори ни това, това и това! но не можем да говорим така на Бога. По този начин човек си помага да почувства, че не говори лекомислено, не говори на бакалина, не говори където и да е, а се обръща към Бога, което има огромно значение за нашата душа.

И какво търсим от Бога?

Сам, Владико, по Твоето добросърдечие

С други думи, чуй ни не защото го заслужаваме, а поради Твоята доброта. Не се обръщаме към Бога с претенции: ама защо Бог не направи това, което исках?! И започват въпросите - защо ми се случи на мен и т.н. Това крие наглост.  Защо, човече, питаш защо? Всички други хора, на които им се случва това, те какви са? Нима те са хора второ качество, а ти си първо качество, и сега, когато ти се случи беда, се питаш защо се случи на мен? А когато се случи на твоя съсед, защо не попита защо? Когато всеки ден около нас се разболяват хора, защо не попита защо те се разболяват, а сега, когато аз се разболях, се възмушаваш?

Какво означава да питаш защо именно аз се разболях? Всички хора се разболяват и ти ще се разболееш, всички хора умират, и ти ще умреш. Всички хора имат терзания, и ти ще имаш. Сега се оплакваме за кризата. Кризата, та кризата. Толкова години, през които хората умират от глад в Африка, защо не се вайкахме? При нас нямаше криза, добре си живеехме. Правехме се и на благотворители, пращахме нашия излишък в Кения, Мозамбик и къде ли не. Осиновявахме и деца (благотворителна практика, при която човек изпраща всеки месец определена сума за издръжката на едно дете в Африка), отделяхме по 20 евро на месец. Разбира се, за кучето даваме 20 евро на седмица, да го храним с онези неща, които купуват от магазина. Покрай него "осиновявахме" и едно негърче...

И тъй, трагедията на онези хора не ни тревожеше твърде много. Които са по-чувствителни, може и да са се обезпокоили леко. Сега  обаче всички стискаме зъби, боли ни, оплакваме се, че сме в криза и се чудим какво да правим.

Тази криза бичува десетилетия наред повече от една трета от населението на планетата. Цяла Азия, цяла Африка, Латинска Америка и други страни, колко кризи и трудности преживяват, колко хора умираха и умират по пътищата, безпомощни от глад, възрастни и дечица. Един митрополит от Африка ни разказваше, че хората умирали, защото нямали панадол. Нямали да изпият дори един панадол - сред болките, треската от малария  и др., защото още добиват вода от кладенци, дори пият вода от ями и така се заразят с много болести. Не съществуват хигиенични условия.

Всичко това обаче не ни безпокоеше. Сега, когато огънят дойде и в нашия дом, роптаем, започваме да настояваме за разни права, ставаме безочни и се бунтуваме. Нямаме смиреномъдрието да кажем: Виж, толкова години толкова много хора страдаха, нека и ние пострадаме с тях, нека и ние да вкусим от тяхното затруднение и да приемем това като възможност първо, да развием духовно себе си първо, и, второ, да култивираме  добродетелта на милостинята. Това са нещата, в които ще си проличи какви сме. В този час ще се разкрие дали сме хора с любов и евангелски дух, които можем да си помагаме взаимно. Ако го направим, тогава нищо не може да ни засегне - и кризата ще преодолеем, и всичко друго. Но ако всеки се затвори в себе си, не е нужно да идва кризата - вече сами сме съдили и осъдили (игра на думи - на гръцки език думата криза означава и съд, бел. пр.).

по Твоето добросърдечие

Не заради нашата претенция, не по право. Не понеже, видиш ли, имаме право, след като Ти ни сътвори, след като сме Твои деца и Ти си ни Баща и Бог, ще претендираме. Не може така, а по Твоето милосърдие, понеже си милосърден, човеколюбив, наш Баща и понеже ни обичаш, Те молим, въпреки че не го заслужаваме, погледни на нас и на този свят храм.

Храмът, мястото, където всички се събираме, е свят дом, където всички се срещаме и съграждаме Христовата Църква. Не всеки в дома си, не всеки в стаята си, не да четем сами книги и молитви, а събрани в името на Христос в светия дом.

и прояви към нас и към онези, които се молят с нас, Твоите богати милости и Твоите щедрости.

затова е необходимо да ходим на св. Литургия, защото там всички участваме в благодатта на Светия Дух, приемаме Божието благословение, което се простира върху всички присъстващи, съграждащи в онзи миг Христовата Църква.

защото Твоя е властта и Твое е царството и силата, и славата, на Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги, и во веки веков.

На Бога принадлежи всичко. На нас какво принадлежи? Принадлежи ни съгласието на нашата свобода, на нашата воля, съгласяваме се с Божия призив да правим това, което се отнася до нас. Не че Бог има нужда от нас, за да направи нещо - независимо дали сме там или не, Бог ще извърши Своето дело и горко на човек, който вярва, че, знаеш ли, ако не бях аз, какво щеше да стане? Такъв човек, ако не е болен в ума си, е духовно прелъстен, защото как може някой да мисли за себе си така? Човечеството преди нас е съществувало хиляди години, и след нас навярно ще съществува още толкова, не знаем. Ние какво можем да направим и кои сме ние, че да казваме така? 

Разбира се, всеки човек отвръща на призива на времето, според даденостите от своята епоха, според нуждите от епохата.

Един пример. Сега сме в криза, време на много затруднения, и всички сме призвани да помогнем на другия там, където можем. Бог не би ли могъл да намери начин да се преодолее кризата? Със сигурност. Той не би ли могъл да нахрани гладуващите, нещастните и бедните? Разбира се, би могъл. Нима Бог има нужда от нашите пари? Тоест, с неохота да да ни казва: моля ви, дайте Ми пари назаем, за да устроя някои хора! Бог няма такава нужда. Бог е силен и от камък да нахрани хората. Обаче ние сме тези, които биваме съдени аналогично според нуждите на нашата епоха. Живееш във време, в което има някаква конкретна нужда. Св. Йоан Милостиви живял, например, в епоха, в която имало остра нужда от милостиня. Той какво направил? Отзовал се на тази конкретна нужда, съгласил се и отвърнал на този призива на времето и станал св. Йоан Милостиви.

Св. Атанасий Велики – по негово време имало ереси, истината на Православието била застрашена и той отговорил на настоящата нужда, отзовал се и изразил истината. Бил гонен, прогонен, но устоял, запазил вярата и ни предал неподправена вяра.

Всяка епоха има аналогични нужди. Както и в нашия личен живот има моменти, в които човек трябва изповяда своята вяра по догматични въпроси и да остане верен.

Бог няма нужда от нищо и не ползва нищо от това, което правим. Ние имаме нужда от тези неща. Когато давам милостиня на моя брат, не правя това, защото Бог има нужда да го помилвам. Бог може да го нахрани по-добре от нас, но аз имам нужда да дам милостиня на моя брат, да го укрепя, да кажа това, което трябва да кажа, да помогна там, където трябва. Има един хубав пример в Стария Завет, където Бог изпратил един човек да каже на царицата Естир, която била еврейка и съпруга на царя, който бил езичник, да не посмява да стои зло на евреите. Тя се колебаела как ще го каже, не било лесно нещо на съпруга си. Пророкът й казал: виж, ако отидеш и му го кажеш и той чуе думите ти, Бог ще благослови и него, и целия ти дом. Ако се уплашиш и не отидеш, Бог ще намери начин да спаси Своя народ, Той няма нужда от теб,  но ти и твоят дом ще бъдете разрушени.

Бог няма нужда от твоята милостиня, ако Той иска и реши, всичко може да направи. Но ти, който не го правиш, няма да получиш благословение от Бога, защото си пренебрегнал тази нужда, всяка нужда - била тя нужда от изповядване на вярата, от добри дела, от молитва, всичко, което в конкретния момент сме призвани да направим.

Мисля, че човек това може да прави. Останалото принадлежи на Бога. Затова на Бога подобава цялата слава, и чест, и поклонение, на Отца, Сина и Светия Дух.

Когато Бог бива прославян, всички биваме прославяни, защото сме чеда Божии и участваме в Божието благословение над света.

сега и винаги во веки веков

Всичко се простира во веки веков. Нещата не свършват в Църквата, а се простират в безкрайните векове. Не съществува преграда, преградата на смъртта, що беше посред, бива разрушена, изчезва смъртта и нашите думи, дела, живот и всичко шества към вечността. Затова всичко, което правим, има значение, няма нещо без смисъл,  второстепенно и непотребно в нашия живот.

След този възглас народът пее първия антифон:

По молитвите на Света Богородица, Спасителю, спаси нас!

Молим Спасителя Христос да ни спаси по молитвите и застъпничеството на Света Богородица. Христос спасява хората, но и светците ни спасяват, молейки се на Бога. Мнозина, включително и певци, пеят по време на малката ектения Пресвета Богородице, моли се за нас!  Правилно. Но други се затрудняват да кажат Пресвета Богородице, спаси нас!  Но какво ви става? Ние сме православни, знаем какво говорим, не твърдим, че Света Богородица спасява сама, но спасява, молейки се за нас. Христос е Спасител на света, разбира се, знаем го, Църквата ни учи на това, това е основен догмат на нашата вяра. Но когато казваме Пресвета Богородице, спаси ни! не вършим грях, не богохулстваме, не грешим, защото тя спасява чрез своите молитви. Когато св. ап. Павел казва: за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои, не че сам ще ги спаси, не той е Спасител на света, а  ги  спасява чрез своето поучение, молитви, пример, апостолско присъствие.

По време на втория антифон свещеникът се моли на Бога безгласно:

Господи, Боже наш, спаси народа Си, и благослови наследието Си, запази членовете на Твоята Църква, освети онези, които обичат благолепието на Твоя дом

Виждате, че Църквата и нейните молитви се отнасят към всички тези хора, които обичат благолепието на Божия дом. Днес много хора, дори християни, които ходят на църква и имат склонност към простота, искат храмовете да бъдат голи и питат за какво е нужно храмът да има полиелей, да има свещници и т.н.? Със сигурност и без тях пак е храм. И без храмове бихме могли да служим, и в сламени колиби можем да служим. Нищо няма да ни стане. Църквата се  е родила и израснала в пещери, гробове и катакомби. Ако отидете в Африка, ще видите сламени колиби, които са църкви. Това обаче е наша нужда, да има благолепие в Божия дом, да бъде благолепен, да бъде пространство, което да ни помага във връзката с Бога. Виждате, това тук е зала за лекции и беседи, не е свещен храм и не предава храмовата атмосфера. Но ако я изографисаме, сложим икони, кандила, прикадим и т.н., атмосферата се променя.

Църквата е въплътила опита на светците в своята архитектура. Един храм не е построен както останалите къщи,  има своята музика, която не е светска, има своя украса, свой мирис. Бихме могли да сложим в храма от онези ароматизатори, които с едно натискане освежават въздуха в офисите! И знам ли, по време на молитвата  Да исправится молитва моя можем да натискаме едно копче и да излиза определен аромат! Не се смейте, защото съм го чувал в чужбина, не в православни храмове, но там хората са намерили такова решение, защото някои се задушавали от тамяна. Един свещеник, за да не кади, си казал, сега какво да кадя и хората да гълтат дим. Както и при нас се случва с някои госпожи, които веднага щом влязат в храма, започват да кихат и да вадят кърпичките. Цял ден си сред вредните газове, с цигара в уста и този дим не ти пречи! Наблюдавам това особено на погребения, когато идват хора, които иначе не влизат в храм. Едни госпожи с черни очила и черни нокти веднага вадят кърпички, за да разсейват тамяна. Е, за какво дойде, дъще? Както и да е. Тамянът я дразни, става й лошо. Толкова много други миризми не й пречат. Това са психологически и духовни проблеми. Има още един, на когото му пречи тамянът...

Та и онзи неправославен свещеник, поставил в храма от тези машинки, които пускат аромати. В момента на каденето той натискал копчето и  храмът се изпълвал с аромат на жасмин, на лимон и т.н.

Някой ще каже каква е разликата с  истинското кадене с тамян? Ами Църквата има своя мирис, има своя вкус, житото за помен,  просфората, кулминацията е св. Причастие. Причастяваме се. Виждате, че св. отци са забранили  и дори може да бъде отлъчен свещеникът, който служи и не слага гореща вода (теплота) в св. Причастие, а причастява хора със студено св. Причастие. Ще кажеш защо? За да има човек чувството, че  не се причастява с мъртва кръв, а с жива, не е позволено свещеникът да вземе студено св. Причастие и да причастява с него. Дори се казва: внимавай ти, свещенико, водата трябва да бъде толкова, че св. Причастие да не се разводни и така да се загуби усещането за хляба и виното, които са се претворили в Тяло и Кръв Христови. Също така не можеш да вземеш една франзела и да я използваш вместо просфора. Църквата има своя вкус, своето осезание, своята музика, своята архитектура, одежди, св. утвар, всичко. Всичко това е дошло през вековете чрез опита на светците, които опитно са познали Бога. Когато Моисей трябвало да построи скинията на свидетелството, а след това Соломон Соломоновия храм, Сам Бог му казал какво точно да прави. Той казал:  внимавай, ще направиш точно така, както видя на светата планина, както ти го показах. Няма да правиш нещо по-различно... Бог не позволил друг да използва аромата, който използвал за кадене, той бил чист и посветен на Божия дом.

Много е важно чувството, че пространството на Църквата принадлежи на нас, на чедата на Църквата и е устроено така, че да  ни помага да се молим, да чувстваме присъствието на Бога, да чувстваме неговото благословение.

Така че не са прави онези, които настояват в храмовете да няма никаква украса. Така те разкриват своите собствени психологически комплекси. Мислим, че ще успокоим своя помисъл, прилагайки оскъдието и беднотота върху другите, а не върху себе си. Толкова е вълнуващо да постоите в една църква няколко часа и да видите колко хора идват в храма, търсейки особено днес отмора. Идват да отморят, да се успокоят, да се помолят. Много е важно пространството, в което влизат, да създава на хората подходящата атмосфера. Човек влиза вътре и разбира, че това е нещо различно, не е нещо замръзнало, както замръзналите сърца на хората, които са далеч от Бога. Тук има топлина, красота. Всичко това е дело на човешката ръка, народът строи църквите, а не някоя организация. Затова се молим за всички тези ктитори и за обичащите благолепието на Божия дом.

Сещам се за един светец, свещеник, не помня името му, който, когато отивал в храма и искал да пусне монети в пангара, за да вземе свещи, търсил да намери най-чистите, най-лъснатите монети.  Ако били леко замърсени, ги почиствал с кърпичка, за да даде най-доброто. Макар и да имат същата стойност като другите, той искал монетите да бъдат  лъснати, чисти, хубави. Простота, която обаче показва благородството на човека, уважението му към Бога.

Въпрос след беседата: Кога Бог се намесва в живота ни?

Бог постоянно се намесва. Как да го разберем ли?  Нашите очи, нашите духовни сетива трябва да са толкова обучени, че да улавят всички тези намеси на Бога. Бог е навсякъде в живота ни, но ние не Го виждаме. Когато обаче постепенно развием нашите духовни сензори, тогава навсякъде ще виждаме Бога, затова и нашето сърце постоянно ще бъде в състояние да славослови и благодари на Бога. Бог ни прави толкова благодеяния, а ние не Му казваме дори едно благодаря. Другият човек дори сред злините казва: Благодаря!, защото неговите сетива са обучени, улавят Божието присъстваие,  знае как да вижда Божията ръка навсякъде. Ние още не я виждаме, не можем да я различаваме. Както някой човек, който има проблем със своето зрение, не вижда добре, а мъгливо, или друг има проблем с осезанието. Когато бях шивач на Света Гора – както и готвач - когато отивах да купувам платове, не ги гледах, а ги хващах, опипвах ги с ръце и така  намирах този, който не е синтетичен. Познавах естествената материя, усещах я, разбирах го. Ръцете ми бяха обучени. Ако ме попиташ нещо за растения и ботаника, нищо не разбирам. Но обученият в тази наука разбира и ги различава. Така е и в духовните неща. Този, който е обучен и има обучени сензори, вижда навсякъде Бога. Всичко говори за Божието присъствие. Ако сме страстни и със затъмнени сетива,  дори Бог да застане видим пред нас, няма да Го усетим.  Ще му поискаме документ за самоличност!

Превод: Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wrud6 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
"Душо моя, търси Единствения... Душо моя, ти нямаш никакъв дял със земята, защото ти си от небето. Ти си образът Божи: търси своя Първообраз. Защото подобното се стреми към подобно."
Св. Тихон от Воронеж
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.