Начинът на живот в Църквата през 19 или даже през 20 век малко прилича на този, по който живеем ние. През 19 век формализацията e била доведена до абсурд. Четири пъти в годината задължително e трябвало да се мине по схемата: говял – изповядал се – причастил се. Това e било необходимо включително и за устройване на работа, за справка за благонадеждност. Получило се така, че ако постиш и се изповядваш, значи всичко е наред, ти си добросъвестен гражданин на своята страна.
Периодът на гоненията през 20 век разкри съвършено различен образ на отношенията на свещеника с неговите духовни чеда. В онези времена енорийската изповед изобщо не била основният начин за душевно обгрижване.
Може да се каже, че всъщност изповед не е имало и през 60-70-те години на миналия век, когато отворените действащи храмове бяха съвсем малко. Разпространените тогава общи изповеди, когато пред тълпа възрастни жени свещеникът изчитал списък с грехове, не съответства съвсем на евангелската идея за покаяние, на примерите за светопокаянна дисциплина, която реално съществува в Църквата от столетия.
В периода, който е прието да наричат църковно възраждане, започнахме постепенно да трупаме сложен опит за развитието на енорийския живот и отношението към изповедта у младите свещеници бе като цяло едно и също. Има книжки за изповеди, изброяване на грехове по св. Игнатий Брянчанинов, има обща представа за това, какво е изповедта – пропуск до Причастие. И това е всичко.
Днес вече можем да наблюдаваме до какво доведе тази практика, как изсушава човешкия живот, лишава от смисъл изповедта, как хората престават да разбират какво изобщо се случва с тях. Ежеседмичната истерия преминава във формализация на всичко, в това число и на самото Причастие. Човек вече не живее съзнателно: всичко се е превърнало в своеобразна игра, с чиито правила всички са наясно.
Отец Павел Великанов много добре описа настоящата ситуация: „А ти имаш ли листче с грехове?” пита една жена другата и заема от приятелката си „готовия” списък. Сега техническият прогрес опрости още повече задачата – натискаш копчето и принтерът на компютъра разпечатва отдавна готовата, поредна изповед за следващата събота. Постоянно виждам такива разпечатани изповеди – това е кошмар!
Когато се опитвам да убедя своите енориаши да не се изповядват преди всяко причастие, виждам в очите им страх: ами ако нещо не е както трябва? Така е по-удобно – имаш някакво свидетелство, че всичко с теб е наред.
Списък за пране
Тези списъци с изброени грехове ми напомнят за попълнена квитанция в обществената пералня: мръсни чаршафи – 3, калъфки за възглавници – 4, кърпа – 1.
Занесъл си списъка, прочел си го. И всичко е спокойно и надеждно. С увереност може да твърдиш, че се причащаваш по правилата, за каузата.
И нашата изповед вече престава да бъде изповед, а досадно изброяване на безполезни неща, които не правят човека нито по-добър, нито по-лош. Такива изповеди са истинска пречка за духовния растеж и те със сигурност нямат абсолютно никакво отношение към покаянието.
Нещо повече, те са голям капан в духовния живот. Защото подобна практика променя и отношението на човека към Причастието. И го превръща във вид „духовно гориво”, колкото и грубо да звучи. Тоест, Причастието се възприема не като среща с Христос, не като Негово лично присъствие в твоя живот. Подкрепил си се духовно – и давай напред, до следващия път.
Отивайки към Чашата, ти не се страхуваш да се приближиш толкова близо до Христос, не смяташ това за среща, за съд над теб. Та какъв съд? Нали всички проблеми се решиха на изповедта, допуснали са те до причастие. Единствената голяма пречка, която може да те безпокои в този момент, е да не си прочел до края причастното правило. А пък ако си го прочел цялото и си ходил и на изповед, вече нямаш никакви въпроси за това какво се случва с теб в момента на срещата с Христос. Всичко трябва да бъде нормално, гарантирано. И полза ще имаш.
Но ако не си изпълнил всичко предписано, то причастието ще ти е „за съд и осъждане”. А ако си изпълнил предписаното – всичко е наред, може да не се страхуваш от този свят момент. Самата форма, с която подаваме Тялото и Кръвта на Спасителя за енориашите звучи като „За изцеление на душата и тялото”. И започваме да мислим, че пред себе си имаме едно добро лекарство.
Какво лекарство, какво успокоително, когато в Чашата е Разпнатият Христос!
Затова не е възможно никакво спокойствие, когато пристъпваме към Чашата! Трябва да има тревога, ужас и страх, трепет!
И отново в кръг?
Духовният живот на свещеника, монаха, мирянина, мъжа, жената в своята същност се формира по един и същи начин. Това е търсенето на Христос, това е твоят живот по Евангелието. Това е молитвата на човека, неговият разговор с Бога. И покаянието не е процес от събота до събота, но продължава през целия живот. Пътят на човека след Христос. И когато човек в действително върви по този път, той съзрява духовно.
В един момент човекът, който следва Христос, а значи и се стреми да се приближи до Него, изведнъж вижда в себе си нещо, което по-рано не е забелязвал. Това, което светлината на Христовата любов е открила у него, осветявайки непознати ъгълчета в душата му – и това го изпълва с ужас. Ето тогава се случва истинското покаяние, тогава е необходима изповед и знак за това, че човек се движи към Бога.
Вместо движение към Христос обаче – ние се движим в кръга, за който вече неведнъж писах и говорех. От изповед до изповед, от Причастие до Причастие, от пост до пост. Живеем благополучно и удобно.
На изповедта свещеникът скъсва хартийката с изброените грехове и следователно можем да се успокоим, а след седмица или две да донесем нова със същото съдържание. Нещо повече, някой идва на изповед и ако внезапно види, че свещеникът не е скъсал хартийката, започва да се притеснява: „Нещо не е наред ли?”. Като че ли в самата хартийка е покаянието. Като че ли тя е входен билет към Причастието. Билетът е скъсан – значи влизай смело.
И така минавайки от изповед на изповед, някои хора започват да униват от всичко това, престават да се причастяват. Те чувстват, че Причастието е нещо сериозно и към него не бива да пристъпваш така – с билетче...
Не е възможно да има духовен живот, изповед, подготовка за причастие на конвейр, по шаблон. Не бива покаянието да става по разписание, с редовна периодичност.
Повечето хора обаче са свикват с това и именно по този начин – конвейрно, започват да възприемат духовния живот. Защото „така е правилно, така трябва, така е наредено”. По-удобно е вместо смисъл да имаме подмяна. И ако някой се опита да промени това, то събратята му започват да го обвиняват. „Ти да не би да се обновленец?”, „Реформи ли искаш?”, „Да не си католик?”. И други безумни думи...
Когато слухът престава да работи
Да, ако не дава „входни билетчета” във вид на изповед, съществува риск към Причастието да пристъпят заедно с тълпата и хора, които съвсем не разбират неговия смисъл. Задачата на свещеника е да не допуска това. Когато се формира енорийският живот, той трябва по някакъв начин да възпита новите енориаши в своя храм. И да проведе с тях няколко изповедални беседи, на които да им обясни кое кое е, как трябва да се моялт, и т. н. И не бива да превръща изповедите в пропуск!
Ако енориашът ти има нужда от изповед, той ще дойде и ще ти каже. И тогава ти ще отделиш за това време. А не по три минути на тази безкрайна опашка, когато не е възможно никого да изповядаш, когато е невъзможно дори да чуеш човека! Твоят слух като свещеник престава да функционира след двадесетото изброяване. И когато дойде човек с душевна болка, проблем, има риск да не го чуеш.
Хората, стоящи на опашка за изповед, прочели поредния списък „от пералнята” искрено мислят, че са се покаяли пред Бога. Само че след това настъпва сериозна духовна криза. Човекът внезапно осъзнава: защо е толкова години в Църквата, но никого не обича, не обича да се моли, не обича постите, чака постът да свърши по-бързо? Вече му е непоносимо тежко да чете правилото преди Причастие, от година на година, от десетилетие на десетилетие, всяка неделя – едно и също...
Ако ще заменяме Божията заповед с човешко предание, то това е катастрофа. Която, между впрочем, вече започваме да виждаме. (Правмир)
Превод: Златина Иванова
