Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (48 Votes)
1_57.jpgПродължение на: Човекът е голямата рана на Вселената

Някои хора осъзнават грешките си и казват: „Не издържам повече, това, което видях, ме побърка, не мога да се поправя по никакъв начин. Не мога да се спася по никакъв начин. Няма надежда за мен, ще сложа край на живота си!”. Не такава скръб! Това е другата крайност. За нас важи това, което Господ ни казва и което не е крайност, а междинно положение и равновесие: Да се наскърбиш и да се пробудиш, да се наскърбиш, за да тръгнеш напред, да подтикнеш душата си, да се доближиш до Бога. Не ти трябва нищо повече. Това иска Бог - да приемеш това, да сведеш глава и да кажеш „Грешен съм! И аз съм човек, греша”.

"Да, казах ти тежка дума, прости ми. Не си ти виновен, аз съм виновен. Прости ми, огорчих те преди няколко дена. Не беше виновно яденето, имах проблем в работата и проявих целия си егоизъм. Нямам очи да обичам, да прощавам, да те приемам както си, да проявявам търпение. Това съм аз - не го казвам хладно, но не го казвам и отчаяно, казвам го уравновесено, със смирение, с простота, с доброта в сърцето и очаквам от тебе разбиране. Сега, Господи, когато признах греховете си, немощите си, когато се покайвам пред Тебе, съм готов на всичко. Твоята доброта обаче, твоето признание ще утеши душата ми повече от всичко. Всяка една душа очаква това".

Това трябва да очакваш от другия. Когато се покаеш и когато се смириш истински и кажеш „Прости ми, сгреших, кая се”,  никой няма бъде толкова жесток, толкова непреклонен, че да те удари, да те нападне още повече. Пред твоя чист поглед, пред твоето каещо се и насълзено око и страстта на другия ще отмине. Той ще се предаде и ще каже: „Добре. Няма проблем, не пречи, казал си го, човек си, изплъзнало ти се е!”. Смирението, покаянието, признанието разтопява и желязото, разтопява и демоните, парализира злото.

Аз обаче нямам това покаяние, нямам това смирение. Правим толкова много грешки, огорчаваме толкова много хора, нараняваме толкова души, презираме толкова човеци, подминаваме ги, безразлични сме, вършим толкова престъпления, толкова грехове. Не говоря за другите, говоря от моя опит. Но не само от моя опит, а и от опита на другите. Всичко знае човек, когато е свещеник, знае своите грехове, знае и тези  на  другия, слуша греховете на всички хора и вижда, че има много грехове в света, за които някой ще трябва да се кае. Много са греховете, които вършим, без дори да си ги помисляме, изгубени часове, нескончаеми загубени часове, за които нямаме никакво угризение на съвестта. Губим толкова часове в живота си, неоползотворени часове, за които някога ще плачем горчиво. Ще плачем, но ще бъде късно. Ще плачем с тези, които са загубили нескончаеми часове пред телевизора, пред компютъра, за глупости - докато е трябвало да четат за изпити, минали са часове, в които изобщо не са се молили, не са прочели нищо. Бездейни дни, дни, в които не са се научили да обичат, да прощават. И ще кажат: „Как така мина животът ми? Как така се търкулнаха годините? Как станах на 80-90 години и какво направих в живота си? Нищо! Защо, защо, докато Христос ни казва, че за един миг можеш да се покаеш, защото докато разбойникът за една минута влезе в рая, аз загубих не просто една минута, а хиляди, милиони минути и не направих нищо за душата си? Ужас! Как мина времето на моя живот?"
 
Ще дойде час, когато ще се каем за загубеното време. Ще дойде час, когато ще се покаем за думите, които сме изрекли. Думи... Колко отношения са се провалили заради горчиви, оскърбителни, злобни, саркастични, иронични думи, с които сме унизили другия и чашата е преляла - от една само дума, от една обида. Така са рухнали цели домове.

1_58.jpgЩе дойде час, дано да бъде сега, в който ще бликне сълзата на покаянието от очите ни и ще кажем на Бога: „Господи, как можах да говоря така, как можах да нараня така другите, какви са тези неща, които изричам, какво изговаря устата ми!? Не, нямам предвид ругатни или лоши думи - аз просто така си общувам с другите. През цялото време обиждам, иронизирам, не уважавам - какво е това, което излиза от устата ми? Колко пъти осъдих, колко пъти се занимавах с живота на другия, говоря за хора, които отсъстват от нашата компания, петня живота им, тълкувам постъпките им, без да знам дали това, което казвам, е истина, без да съм сърцеведец. Колко пъти, Господи, си приписах  Твоята власт за себе си? Отнех от Тебе правото, което само Ти имаш? Кое право ли? Да съдя другите. Колко пъти направих този грях и рядко се каех. Още не съм се покаял, защото, ако го бях сторил, щях да спра. Ако се бях покаял, нямаше да го повторя. Ако не ми харесваше, щях да го пресека..”

Когато едно ядене не ти харесва, когато е горчиво, безвкусно, не го ядеш втори път. Не го приготвяш втори път, не го опитваш дори на шега, не ти харесва. И въпреки това постоянно вършим едни и същи грехове и никога не се покайваме. Защо? Защото ни харесват. Харесва ни това, което правим. Свикнали сме, харесва ни порокът. Харесва ни егоизмът, нашите страсти, да любопитстваме за живота на другия, да виждаме другите да губят, да се разделят, да клюкарстваме за това, защото ни харесва. Ако има документален филм по телевизията с научна или философска тема, напр. история на изкуството, сменяме канала. Но ако намерим канал, по който дават за живота на хората, кой се е развел, защо се е развел, как са се спречкали - сядаме и гледаме, харесва ни, нещо ни става и се услаждаме от неуспехите на другите. Не плачем за тях, не се каем - нито за нас, нито за тях, нито за скърбите в света, а се радваме да чуем, че някъде извън нас избухват бомби, има болка, изпитания, проблеми. Това ни доставя скрита наслада, защото, слава Богу, не ние, а други са си изпатили от това.

- Я кажи какво стана? И какво му каза накрая? Подробности научи ли?

Харесва ни всичко това и не се каем. Услаждаме се, вършим грехове. Ако поискаме да се каем, ако поискаме да плачем, какво казват светците: „Всичката вода от реките да изтече от нашите очи, и от моретата и океаните, няма да е достатъчна за нашия плач. Да плачем за нашите и греховете на другите. Да признаем, че не вървим на добре. Блажени плачещите, защото те ще бъдат помилвани, защото те ще се утешат. Плачещи са тези, които скърбят, които имат покаяние, които съжаляват за своя грях и за греха на света, които съжаляват за своите грешки, за тревогите на хората, за проблемите на другите, за техните неразкаяли се братя, и поемат върху себе си тяхното покаяние, като казват „Господи, покайвам се и за тези, които не се каят! Моля Те, съжали ги!”. А ние? Ние - нищо, нямаме нищо общо с това.

Колко неродени деца очакват насълзени очи от родителите си, а сълзите още ги няма? Колко аборта има, които са съпроводени от един само подпис - лекари, договори, документи, всичко е формалност. Казваш си, че така правят много хора, много жени и мъже правят аборти. Те извършват убийство, а ти още не си заплакал. Идват много пъти жени и се изповядват, и мъже също, защото те имат отговорност за това, което е станало с жените им, и не говорят нищо за аборта. Питаш кротко:

-  Да не би някога да сте правили аборт?
- Да, два пъти.
- И го казвате просто така?

Ти, бащата, готов ли си да плачеш за двете деца, които вече не са сред живите, но и да плачеш повече за живите мъртви родители? Тук дори не става въпрос за това, че са съгрешили, защото са хора и аз бих могъл да го извърша и всеки един би могъл да го извърши в своята немощ, от невниманието си, по различни причини. Но нито една сълза? За това, което си направил, не скърбиш ли? Не го ли осъзнаваш? Не разбираш ли, че за това трябва да дадеш нещо? На кого ли? Не на мене, не на Бога, а на тези души, на тези деца, които не са се порадвали на този свят, не са поживели. И пари да нямаше, щяха да просят в метрото. Никого не попита за участта на това дете. Ти не ги уби, за да не прекарат зле живота си. Просто взе решение - сам. Просто още веднъж превърна себе си в бог и каза: "Аз ще реша какво ще стане, аз ще определя живота си, аз ще кажа дали ще живеят или не!"

Още не си разбрал, че твоето его те е унищожило и не си плакал за това. Направил си аборт или искаш да направиш, а не се разбрал грешката си и не си пролял нито една покайна сълза от очите си. Това не е ли страшно? Къде е покаянието? Няма покаяние. Колко хиляди аборти стават в Гърция? Приблизително 350-400 000 (няколко пъти го чух) за една година по официална статистика, които се вписват в документите и в болниците, а колко други стават скришно, които не се оповестяват по различни причини - семейни, заради авторитета, заради имиджа в семейството, в света, в обществото. Дали всяко едно от тези семейства е проляло поне една сълза? Не съм сърцеведец, нито ги съдя, нито ги обвинявам, просто обяснявам, че земята на сърцето ни жадува за сълзи, защото е много суха, земята на нашата планета иска сълзи, защото е пресъхнала. Ние сме грешни, но нямаме покаяние и това е нашата драма, а именно, че живеем в една греховна епоха. Всички епохи са били греховни, но днешната епоха е до голяма степен без покаяние, жестока, непреклонна, надменна пред Бога. Това е едно въставане, бунт срещу Бога и дързост, която е най-трагичното. Трагичното е не това, че вършим грехове, а че имаме дързост и превръщаме греха си в начин на живот. Вместо да признаем и да кажем: "Господи прости ни, моля те за Твоята помощ, за да изляза от блатото!",ние казваме: " Добре постъпвам, така правят всички, така ми харесва. Така ще правя!"

Това вече не е човешко. Това е сатанинско. Така искам, така ми харесва, аз не се променям – това мислене е сатанинско. Чул съм това, не от старци, не от книги, да ви кажа ли? От самия дявол го чух това - не съм виждал дявола в живота си лично, но спомняте ли се, когато ви разказвах как веднъж случайно се озовах на едно прогонване на нечист дух. Тогава всичко продължи 30 минути, чух толкова неща и се замислих изключително много. В един момент свещеникът попита лукавия дух:

- Кой е по-силен? Ти знаеш защо го казвам, защото по-силният е Христос, а не ти. Приеми го! Така ли е?
- Не ти казвам!
- Кой е по-силен, ти или Господ?
- Не ти казвам!

И накрая свещеникът му каза:

- Заклевам те в името на Господа да ми кажеш!

И изкусителят му отговаря:

- След като знаеш, че Назореецът е по-силен от мен, защо ме питаш?
Свещеникът отговори:

- За да го кажеш ти!

Това го чух с ушите си, не само аз, а много хора, и то хора образовани. С други думи, не е някакъв фолклор, та да кажеш, че бабите ги вярват тия неща. Имаше даже един журналист, видях, че държеше магнетофон и записваше, не зная какво искаше, да прави репортаж ли, не знам. Свещеникът продължи:

-  Знаеш ли, че когато се покаеш, Бог ще те приеме отново? Пак ще те приеме, като светъл ангел, пак ще те приеме близо до Него, знаеш ли това? Като възлюбено чадо, блудно, което се завръща. Знаеш ли, че Бог ще те приеме в Неговите обятия, ако се покаеш?

Изкусителят отговори:

- Зная го. Зная и това.

Свещеникът му каза:

-  И тогава, безумни, защо не се покайваш? Глупав си, че не се покайваш.

Чу се един вик из целия храм, от който всички хора замръзнаха на място, защото беше див глас, силен, но и много сигурен и уверен, който каза:

- Защото НЕ ИСКАМ!

Не мога да го имитирам, дълго звучеше този глас, беше един вик: „Не искам! Не искам!”. Дяволът не иска да се покае. Всеки път, когато ти казваш: "Не искам да се променя, не искам да призная грешката си, не искам, бе, детето ми, остави ме на мира! Искам да пия, искам да пуша, искам да съгрешавам, да развратнича, искам, харесва ми, приятно ми е, остави ме!" - това вече е тревожно.

Да беше казал, че съгрешаваш, тъй като си човек, както и аз върша грехове, както всички вършат грехове, само Господ не е извършил грях, понеже „никой не е без грях”. Всички сме грешни, но поне пред Тебе едничкия съгрешаваме, но и пред Тебе Едничкия припадаме. Не преставам да греша, но пак идвам при Тебе, падам в нозете Ти, прося Твоята милост, казвам Ти, че съгреших и Ти пак ме приемаш. Това е разликата между каещия се човек, каещия се човек греши и се покайва. А неразкаяният, който върши грях и упорства, върши греха и е доволен от това. Върши греха и се радва, култивира го, развива го, утвърждава го в себе си, и преживява ада и сатанинската атмосфера още от този живот в своето сърце. Няма нужда да питаш къде ще отидеш, няма нужда да питаш дали ще отидеш в рая или в ада. Отсега чувстваш или рая, или ада. Покайващият отсега чувства рая, плаче, съгласява се, че е виновен, но се радва, защото вижда Христовите обятия, вижда пръстена, който му поставя небесният Баща, царския пръстен, пръстен на осиновението, новата премяна и Той му казва:

- Чедо, обичам те!
- Грешен съм.
- Обичам те!

И казваш:

- Христе мой, каква е тази радост, която ми даваш! Аз съм грешен и ме обичаш? Как ме обичаш с този грях, който върша?

А Господ ти казва:

-  Не те обичам за това, което си направил, обичам те за това, което сега ми даваш. За твоето сърце, което ми даваш отново, че пак идваш до Мене, че ми даваш ръка, че ме обичаш отново - това обичам! Твоето завръщане!

Това е красотата в Църквата. Каем се, връщаме се, падаме и ставаме -превъзходно чувство на завръщане! Тежко е  чувството на падението,  тази горчивина в душата, обхваща ни печал и унилост, но от друга страна се радваме, че имаме Баща, намерихме Месия, намерихме Избавителя. Радвай се ти, която си родила Наставника  на заблудените, радвай се ти, която си носила в утробата си Избавителя на пленените! Той е нашият Избавител, ние сме пленени, заблудени, но идва нашият  Избавител, имаме Пътеводител, и това е нашата радост, а не, че сме лоши - това е тъжно.

В Църквата има много надежда, много оптимизъм. Покаянието е заквасено със сълзата, която щом тръгне да става печал, се превръща в радост. И не знаеш защо плачеш - защото скърбиш или защото се радваш? Има хора, които по време на изповед плачат, плачат, виждал съм хора, които плачат, и ги питаш, „Сега защо плачеш?”. След като Бог ти прощава! И казва: „Не зная, плача и за това, което направих, плача и защото чувствам опрощението, че Господ ме облива със Своята любов, почувствах една целувка в сърцето ми, когато Му казах греховете си, почувствах, че ме целуна! Мене, гнусния, грешния, непотребния Негов раб - как ме обича така, с това зловоние? Как ме прегръща мен, неумития?

А как бащата на блудния син целуна своето дете, което беше в дрипи, седмици наред неумито, мръсно? Този пречист баща как го докосна, след като синът му беше презрян  в очите на хората. И Бащата каза:

- Ако говориш така, значи още не Ме познаваш. Ако Ме наричаш баща и ме мислиш за такъв, не си разбрал още какъв е Бог. Не си разбрал океана на любовта Ми, на човеколюбието Ми, на добротата Ми, на несправедливостта Ми. Аз съм Бог несправделив, защото нямам твоята справедливост, нямам твоите везни, а давам Моето опрощение както Аз искам.

И докато на везните ти трябва да поставиш съответната тежест, за да постигнеш равновесие, то Господ балансира, както Той иска. Той заплаща на работника от последния час, както на този, който е работил от сутринта до вечерта. А последният негодува и казва:
- Господи, защо става това? Аз работя от сутрин до вечер и ми даваш заплата, а този дойде и започна работа надвечер и има същата заплата. Не е ли несправедливо това, което правиш?

А Бог му казва:

-  На теб какво ти пречи това? Защо ти дразни? Любовта е несправедлива.

Любовта онеправдава. За тази неправда трябва да се хванем и да се уповаваме, та дано се спасим. Ако Бог ме съди по правда, няма да се спася, ако ме съди не по правда, т.е. с любов, милосърдие и  прошка, по божествен начин, тогава има надежда за моето спасение. „Господи, ако Ти забелязваш беззаконията - кой ще устои, Господи?”(Пс. 129:3). Кой ще издържи, кой ще изтърпи този съд. Ако забелязваш моите греховете, няма начин да се спасим. Твоята милост ще натежи, ще натежи една сълза. А ти имаш ли една сълза? Това е, което наричаме Божия благодат, което наричаме Христово докосване до душата ни, това е плодът на Светия Дух. Плодът на Духа е пълен със сълзи. За този дар не пише в Писанието, защото е съкровен и внезапен дар, бликва и идва от Бога по Негова воля и с това Бог ни удивява. Светият Дух има много дарове, не само този, има безкрайни дарове, божествени смисли, превъзходни мисли, уникални преживявания, божествено сияние около нас, Христовата благодат, сълзите, много неща ни дава.

И така, има ли я тази сълза? Ако я има, тогава имаме надежда за рая. Красива е тази сълза, която се търкулва и Бог я взема, взема я нашият ангел, а ти  мислиш, че тя изчезва. Бог я взема и отнася в рая, където става диамант и внезапно ангелите виждат на небето силна светлина и казват на Бога:

- Какво е това, което проблесна, какво е това, което блести днес сред нас, в това свещено събрание? Какво блести толкова силно днес, Господи?

А Той им отвръща:

– Това е сълзата на един каещ се човек, едно Мое чедо се покая. Едно Мое създание плака днес, плака горчиво. Взех сълзите му и ги направих диаманти, които ще го очакват, за да го украсят неговия венец, когато ще дойде в Моето царство.

Тези диаманти ще ни дадат красота. Тогава тези сълзи ще разхубавят и нашата душа и вече няма да има сълзи, „където няма болка, ни печал, ни въздишка, а живот безкраен”. Безкраен живот. Но трябва да има една сълза, поне една сълза. Старец Йероним Егинески - има книга за него, написана от духовно чедо, казва: "Сълзите са много, очите обаче са малки и не ги побират. Не стигат очите ми, Господи, да изплачат сълзите, които имам от любов към Тебе, от покаяние за греховете ми и за греховете на хората!”.

Колко хубаво нещо е да имаме покаяние! Винаги, а не само през Великия пост. Винаги трябва да имаме покаяние, защото в деня на Пасха ще допуснем грешки,  на Пасха или на Успение Богородично може да се случат недоразумения, колко кавги стават заради яденето,  заради семейни проблеми, а са празници! Някой може да възрази, че празниците са време за радост - Рождество Христово, Пасха, самото лято,когато ходим на море, пътуваме, прекарваме си отпуската, а не са време за покаяние. Но погледни, и там, където отиваш, децата ти ще  поискат сладолед, ти започваш да нервничиш, че нямаш пари и ядосваш се и на жена си, защото  иска да спрете, и започват недоразуменията. Ето отново повод за покаяние.  Как ще се помирите ли? Като се покаете! И по време на отпуските, и в най-хубавия къмпинг, и на най-хубавото море, и на най-хубавия плаж ще се появят поводи за покаяние. Където и да отидеш, трябва да носиш покаянието със себе си, да го имаш винаги със себе си. То е много полезно, много необходимо, навсякъде, където си, като аптечната чантичка. То ще изцели раните на всекидневието, травмите - малки и големи. То може да изцели всички големи травми. Когато се окажем пред Бога,  всички, които сме се покаяли, ще имаме голяма надежда да се спасим.  А останалите какво ще правим? Останалите, които никога не сме плакали, какво ще правим?

Сещам се за един случай от Евергетиноса, в него се говори за един ленив и мързелив християнин, който прекарал живота си вяло, без никога да се кае за това, което извършил. Той постоянно вършил грехове. Дошъл сетният му час – и видял как Бог ще съди душата му. Там бил и даденият му от момента на Кръщението ангел-хранител,  който търсил да намери нещо добро, за да може да каже „Господи, той направи това”. Ангелът обаче не виждал нищо добро в живота му, а само   егоизъм,  нерви, прищявки, гняв, отдалеченост от Бога. Сега, какво ще прави, какво ще каже на Бога,  всички тези неща, с които се е подигравал, ще ги види, че са истински. Какво ще каже този човек на Бога сега? Край на лъжите, край на шегите. Той мислеше, че вечният живот е шега и казваше, че само този живот е истински.  Да ядем, да пием, да имаме това, което е  в този свят, другото са  митове. И какво вижда сега? Вижда, че това, което наричаше мит, е истина, а това, което смяташе за истина, е  мит. И свърши романът - в романите обикновено накрая хората заживяват добре... а ние още по-добре. Да, но сега установява, че не е по-добре, а по-зле, че той изобщо не се е приготвил  за другото, което го очаква. Не притежава нищо и внезапно започва да размисля за живота си. Той видял как везната се накланя към неговите пороци. Ангелът му бил много натъжен и плачел, а дяволът се радвал.  Внезапно и той започнал да плаче, и  той, немощният, който бил на умиране,  започнал да плаче и да казва: „Какво направих, Боже, цял живот, цял живот в гафове, цял живот крахове, цял живот далеч от Тебе – това е най-лошото, това е най-големият ми гаф! Най-големият ми грях. Не познах Бога! Живях като кучетата и по-зле от тях, защото те следват своите инстинкти с мяра, а аз следвах моите животински инстинкти, страстите ми и нищо друго.  Не мислих, че Бог съществува! Не мислих дали съществува душата. Сега виждам всичко..." 

Този човек гледал целия си живот като на лента. Той никога не бил плакал. Той, толкова коравосърдечният, започнал да плаче и взел една кърпа и си изтрил очите. Везната вече била натежала към пороците му, стрелката била опряла до долу. В последния момент ангелът измислил нещо. Любовта винаги измисля нещо. Любовта е находчива и изобретателна. Какво направил ангелът? Той сграбчил тази кърпа, тази насълзена кърпичка, и я поставил на другия край на везните с думите „Господи, Господи, преди да вземеш крайното решение, виж тази кърпичка, тези сълзи, не могат ли те да направят това чудо? Виж покаянието му, макар и сега, в последния миг, две минути преди да издъхне!  Ти си милосърден, Ти, Господи, и друг път си правил това, Ти, Господи, на Кръста спаси разбойника в последния час”. Той поставил насълзената кърпичка и везните  натежали от другата страна, а  Господ му простил!

Тази сълза е всемогъща, сълзата на покаянието! Имаме ли такива сълзи? Дано намерим време в нашия живот днес, утре, вдругиден, дано всеки ден да се покайваме отмалко за това, което сме направили, и за това, което смятаме да направим. За това, което вършат ближните ни и за което никога не сме се каели, както и те никога не са се каяли за това.

Нека молим Господ да ни докосне с този жезъл, с който Моисей докоснал  скалата и бликнала вода в пустинята. Нека Господ докосне тази скала на сърцето ни, което е твърдо като камък, и да потече тази животворяща сълза. Помолете се и за мен и аз за вас!

Вж. също първа част: Човекът е голямата рана на Вселената
Превод: К. Константинов

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kuq 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Човек може да изглежда мълчалив, но ако сърцето му осъжда другите, то той бърбори неспирно; друг обаче може да говори от сутрин до вечер и все пак да бъде истински мълчалив, т. е. да не казва нищо безполезно.
Авва Пимен

   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.