Проповед за Илинден
„Изповядвайте си един на друг греховете и се молете един за друг, за да се изцелите. Голяма сила има усърдната молитва на праведника. Илия беше човек също като нас. Той отправи молитва да няма дъжд и не валя дъжд на земята три години и шест месеца. После пак се помоли: и небето даде дъжд, и земята принесе своя плод.“ (Як. 5:16-18)
Когато разглеждаме въпроса за молитвата, трябва с особено внимание да се вслушваме в тези, които сам Бог с чудесни отговори е потвърдил като велики молитвеници. Най-яркият старозаветен човек на молитвата е светият пророк Илия. За това свидетелства един от най-големите новозаветни молитвеници – св. апостол Яков Праведни, наричан още „брат Господен по плът“. Преданието разказва за него, че от дългите часове, в които предстоял в молитва, коленете му станал груби като на камила.
Св. апостол Яков получил прозвището Праведния и сам той в своето съборно послание лаконично, с една дума ни разкрива тайната на чудотворната молитва – праведността!
Какво е праведност? Голяма тема, не можем дори да я отворим с една проповед. Но можем поне леко да я открехнем.
Бог е праведен и праведността е едно от Неговите свойства. Божия правда е способността на Бог да поддържа вселената в хармония и ред. А хармонията и редът се основават на Божия закон. За да функционира Божието творение, този закон трябва да се спазва, нарушителите му трябва да бъдат наказвани, а изпълнителите – възнаграждавани, като същевременно и двете групи бъдат насочвани към вечното благо.
Кой човек тогава е праведен? Отговорът ще е стриктно библейски: „Няма нито един праведен, няма кой да разбира, няма кой да търси Бога всички се отвърнаха от Бога, до един станаха негодни; няма кой да прави добро, няма нито един.“ (Рим. 3:10-12, цитат от Пс. 13:3)
Тъжна констатация! Всички повече или по-малко попадаме в групата на нарушителите и никой не е достоен да получи отговор на молитвата си. Но виждаме, че Бог отговаря на молитвите, не само на св. пророк Илия и на светците, но и на безброй други молитви. Непрекъснато и ежедневно Той дава от Своите блага на обикновени хора, които Му се молят. Безспорно, това е поради безграничната Му милост. Но дилемата остава: Божията праведност не допуска Той да "затвори очи" за неправдата. Знаем също, че хората често "отклоняват ухото си от слушане на закона“, а „молитвата на такъв е мерзост" (Прит. 28:9). Каква е тогава тази правда, която отваря небесните прозорци за някои хора?
Протестантите казват: причината Бог да дава е в това, че чрез вяра ние сме станали праведни, не действително праведни, но праведни в Неговите очи. Божията правда, казват те, се приема от грешния човек в един еднократен акт на вяра. Бог ни вменява Своята правда и дори когато продължаваме да грешим, Бог ни вижда праведни; да се наричаме повече грешници е неуместно. Няма тайнства (а само символи и ритуали), няма нужда от добри дела (те ще си дойдат неминуемо), няма нужда от аскеза (човешки усилия, водещи до себеправедност). Молитвата е изместена от "говорене на езици", което по думите на един сектантски пастор е "като да те вземе Духът на автостоп". Какъв магичен начин за бягство от „омразната“ аскеза, от молитвения подвиг?!
Ние като православни не можем да се съгласим с всичко това. Ние изповядваме, че при светото Кръщение се умиваме от греховете, но това е само началото на нашето духовно изцерение. Както казва св. Николай Кавасила, тайнствата са вратата и пътят, по които Христос се връща в нас. Възцаряването на Христос в нашите души и живот – това е най-важното!
Православието набляга на лечебната страна на спасението, а не на юридическата. Но тъй като ап. Павел определено използва и юридически понятия, които изискват обяснение, нека онагледим въпроса с един пример.
Образно казано, ние се раждаме в затвор; не влизаме по-късно в него, а се раждаме в него, т. е. „в грях“. При светото Кръщение ние биваме освободени от този затвор. Кръщението, погледнато от друг ъгъл, е и оправдание. Затова е необходимо съдебно решение. Не че Бог го дължи на някого, но цялото творение трябва да познае и да признае правилността на Неговите решения. Затова, поради жертвата на Христос, Бог чрез устата на свещеника провъзгласява на новопокръстения: "Оправдан си, просветен си, осветен си, умит си, с името на нашия Господ Иисус Христос и с Духа на нашия Бог." Излизай от затвора и живей свободен от греха! И ние излизаме от купела и тръгваме в нов живот. Там, отвън, ни чака бащиният дом и Небесният Отец, Който желае да удовлетвори всяка наша нужда.
Протестантите спират дотук. „Вече сме спасени и оправдани, казват те, и с тази праведност заставаме пред Бога за молитва и смачкваме всяко чувство за вина у себе си“.
Да, ако излизайки от затвора веднага ни застигне внезапна смърт, ще бъдем спасени. Такава смърт застигна разбойника, разпънат отдясно на Христос. Той изповяда Спасителя и веднага умря. Нямаше време нито за добри, нито за лоши дела.
Но това е изключителен случай. При всички останали хора не е така. Още с излизането от храма ние се сблъскваме с изкушенията. Защото сме освободени, но не и вътрешно променени. Нашите страсти не се изцерени и ние започваме бързо да нарушаваме Божиите заповеди.
Образно казано, падайки в грях, ние сами отново издигаме разрушената от Бог стена. Като грешим, омърсяваме бялата кръщелна дреха и обличаме пак затворническата риза. Връщаме се доброволно в затвора, от който сме били освободени. А от затвора, колкото и да викаме, трудно гласът ни ще стигне до бащиния дом.
Какво да се прави тогава? Веднъж вече сме били оправдани и втори съдебен процес няма да има. (До смъртта ни, когато ще е т.н. частен съд, а последен ще е всеобщият съд.) А и канонът забранява повторно кръщение.
Добрата новина е: както сами сме влезли в затвора, така можем и сами да го напуснем, без ново съдебно решение. Ключът за килията е в нас. Този ключ се нарича покаяние и ни е даден при кръщението. Затова свещениците често наставляват новопокръстения: ето, сега вече имаш достъп до всички тайнства на Църквата.
За тайнството на Изповедта говори и контекстът на разглеждания въпрос за силата на молитвата. Предходният стих гласи: „Изповядвайте си един на друг греховете и се молете един за друг, за да се изцелите“.
Светите отци наричат тайнството Изповед „второ кръщение“, защото без нов съдебен процес и ново оправдание ние получаваме същия ефект - излизаме отново на свобода.
Сто пъти да паднеш на ден, сто пъти извади ключа на покаянието и излез на свобода. Там, на свобода, ти си при Бог и Той слуша твоя глас. Стената вече я няма. Сълзите на покаянието са я разрушили и отново усещаш Божията благодат и присъствие. В тебе се заражда надежда и смелост да просиш от Бог.
Св. апостол Йоан казва: „Възлюбени, ако нашите сърца не ни осъждат, тогава имаме смелост пред Бога, получаваме от Него това, което молим, защото спазваме Неговите заповеди и вършим, което Той одобрява.“ (1 Йоан. 3:21-22)
Праведността е нещо, което извира от сърцето и се изявява в спазване на Божиите заповеди и правене на добри дела. „Дечица, нека никой не ви заблуждава! Който върши правда, праведен е, както и Той е праведен“ (1 Йоан. 3:7). Колкото и да се насилва някой с ума си, по протестантски маниер, да се смята за облечен в Божията правда, сърцето не може да бъде излъгано. В сърцето на съгрешаващия няма място за смелост и вяра. Грешникът трябва да бъде развързан от греховете си. Но ако си протестант и нямаш тайнства и законно свещенство, кой тогава ще те развърже? И как вярата ще слезе от ума в неочистеното сърце? Как молитва от неочистено сърце ще свали огън и дъжд от небето? Трудни въпроси за протестанта.
И така, първата и най-важна стъпка е да излезем от затвора на греха и да си върнем дръзновението на детето, което моли своя любящ баща.
Излезли от затвора на порока, ние трябва да насочим всичките си сили към нашето духовно излекуване. Никой не се е родил светец. Правдата е път, в който има много падания и ставания. Винаги трябва да помним, че „Илия беше човек също като нас“ (в стария превод е казано „подобострастен“, с подобни страсти). Той беше замесен от същия квас, човешкото му естество беше повредено също като нашето. От житието му знаем, че имаше периоди на сривове и униние. Виждаме, че този, който с молитва отваряше и затваряше небето над Израил, който погуби Вааловите пророци, се уплаши за живота си, „седна под една хвойна и искаше да умре, казвайки: „Достатъчно е! Сега, Господи, вземи живота ми, защото не съм по-добър от предците си.“ (3 Цар. 19:4)
Това е човешката слабост. „Защо – пита блаженият Теодорит – Илия, имайки такава сила, се уплаши от една Йезавел?" И отговаря: "Защото освен пророк беше и човек. От друга страна, и страхът беше дело на Божия промисъл. За да не може величието на чудотворството да заплени мисленето му, благодатта даде място на природата и него се появи боязън, а пророкът чрез това да познае собствената си немощ".
Пророкът не оправдаваше слабостта си, а строго я осъждаше. За разлика от съвременните „праведни“ протестанти той смяташе себе си за човек недостоен, за каквито винаги, през всички епохи, са смятали себе си Божиите светци. И св. Илия, както всички светци, беше строг аскет, който се бореше за вътрешна чистота. С една дума – праведник!
В заключение стигаме до извода, че протестантското разбиране за правдата като нещо външно, като някаква дреха, която в мига на повярването сме наметнали, е статично и едностранчиво. Освен юридическо оправдание правдата е и вътрешно състояние, което може и трябва да расте. В този смисъл то е сходно с освещението. Приведеният пример показва, че освободеният затворник трябва и вътрешно да се освободи. Защото можеш да излезеш от затвора, но затворът да не излезе от тебе.
Западното богословие като цяло не прави разлика между „Божия правда“ и „правда от Бог“. Като свойство на Бог Божията правда наистина е съвършена и не подлежи на растеж или смаляване. Казахме, че получаваме това съвършено оправдание при светото Кръщение. Правдата от Бог обаче е тази благодат, която расте в нас, когато чрез аскетичен и светотайнствен живот се очистваме от греха и изпълваме със Светия Дух.
Когато тази правда расте в нас, тогава ще расте и нашата увереност в молитва. Нашият молитвен глас ще идва не от ума, а дълбоко от сърцето. Няма да звучи като отчаян вопъл на затворник, процеждащ се през прозореца на затворническата килия, а като радостния и смирен шепот на блудния син, завърнал се в родния дом и усещащ любящата прегръдка на своя Баща. Амин.
Църква "Св. пророк Илия" – Долни Дъбник
