Втора неделя след Пасха – Томина
Въпросът за вярата и съмнението е кардинален за всеки човек. Преди всичко нека уточним, че съмнението не е антипод на вярата, такъв антипод е неверието. Съмнението е болест на вярата, то стои някъде между вярата и неверието или, по-точно казано, не стои, а се люшка между тях. Често прибързано го прикачваме към някой от тези полюси, какъвто е случаят с апостол Тома, който влязъл в световната история с прозвището „Неверни“.
Тома не бил сред другите ученици на Христос, когато Той им се явил след Своето Възкресение. От евангелския текст не ни е известно по какви причини апостолът е отсъствал. Възможно е да е бил дотолкова сломен от целия ужас на случващото се с Учителя, че напълно да се е изолирал и за известно време дори да е отказвал общуване с други хора. Хора като него, с критичен и аналитичен ум, по-бързо схващат дълбочината на проблема. Всички негови надежди и идеали сякаш останали зад огромния камък, закриващ входа на пещерата – гроба на Разпнатия. В своята самота апостолът се опитвал да осмисли последствията от този неочакван развой на събитията. И когато накрая се събрал отново с апостолите, на техния разказ за срещата с възкръсналия Учител той поискал непоклатимо доказателство, за да продължи напред: „Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам“ (Иоан 20:25).
Тома вероятно се боял, че неговите приятели са видели не Христос, а халюцинация, призрак. Затова той настоявал: „Ако не видя…“. В някакъв смисъл това е било научно изискване за нагледност и доказуемост. Апостолът по-ясно от другите е осъзнавал какво предстои – гонения и страдания, и се е нуждаел от твърда основа за своята вяра. Можеш ли да издържиш на всичко, ако не си напълно убеден, ако рискуваш да се довериш на нещо, което може да е халюцинация?
Както знаем, човешката душа има три сфери – разум, чувства и воля. Съмнението е колебание, което може да се настани във всяка от тях. То е раздвояване, несигурност в нещо.
Добре знаем, че когато почнем да губим почва под краката си, започваме да проверяваме на какво сме стъпили, търсим проблема. И в духовната област е така. С тази разлика, че и когато не вървим напред, т. е. когато не напредваме в богопознанието, дяволът също започва да ни смущава с различни въпроси: само Православието ли притежава истината? А другите? А прераждането? А светските герои и великите личности? А не сме ли творение на извънземен разум? И още много от този род, с които наукоподобните богоборчески предавания в медиите постоянно ни облъчват. Незнанието поражда съмнение, което е болест на ленивия ум, паразит, залепил се за разумната част на душата.
Лекарството за него ни дава св. апостол Павел: „Моля се вашата любов все повече и повече да се усилва чрез знание и преценка за всичко, за да различавате какво е добро“ (Фил. 1:9-10). Гръцката дума за различаване тук е „диаферо“. А апостолската молитва е всички да изградят в себе си знание и преценка за всичко, което ги заобикаля в този свят. Вярата не е само един сегмент от нашия живот. Ние трябва да осмислим всички факти, събития и процеси в нейната светлина. Това, което пропуснем, става дупка в щита на вярата, през която ще влезе съмнението.
Паразитът на съмнението може да се прилепи и към чувствата. „Имаме много да говорим за това, но то е трудно да се обясни, понеже слушате разсеяно. Въпреки че имахте достатъчно време да станете учители, отново се нуждаете от някого, който да ви учи кои са първите начала на Божието учение, и стигнахте дотам, че да се нуждаете от мляко, а не от твърда храна. А всеки, който се храни с мляко, е неспособен да разбере истината, защото още е дете, докато твърдата храна е за зрели хора, които поради опита си притежават усет да различават добро от зло“ (Евр. 5:11-14).
Думата е сходна – „диакрисис“, което означава различаване, разделяне! Има такава специална дарба на Духа (1 Кор. 12:10), но тук копнежът на ап. Павел е отново всички християни да узреят за тази способност.
Проблемът на юдеите, до които пише ап. Павел, е бил както в разума, така и в чувствата. Но нека и днес ви попитам: от колко години сте в Църквата? Десет, двадесет, тридесет? „Имахте достатъчно време да станете учители“ – казва ап. Павел (отново визирайки не специално служение, а зрелостта), но слушате разсеяно (или „станахте небрежни към слушане“). Кой е този, който ви разсейва? Или е плътта, или е дяволът, но не е Бог.
Когато на бебето пораснат зъбки, то не може да продължава с мляко. Нуждае се от твърда храна. Как ви изглежда едно двадесетгодишно бебе, с набола брада, което посяга да суче. Гротескно! Така и в духовно отношение, за да израснем, трябва да вървим напред и да не чакаме от амвона само мляко. Вместо да обвиняваме проповедника, че философства, по-скоро трябва да се замислим, дали не сме станали лениви в слушане. Дали не сме спрели да израстваме в Христос? Дали не сме си казали: достатъчно ми е да знам „Отче наш“ и „Символа на вярата“, не ми се слушат проповеднически отвлечени приказки. Ако е така, значи каним съмнението в ума си.
Чувствата на християнина трябва да бъдат осветени и дисциплинирани. Както казва ап. Павел, „… твърдата храна е за зрели хора, които поради опита си притежават усет да различават добро от зло“. Така например, зрелият християнин от опит се е научил да разпознава кога изобличението е от Бога и кога дяволът му навява вина. Именно чувствата са любимо бойно поле за нашия враг. Там чувствителните души често губят битки. Най-много обаче губят тези, които трупат знание, но не го прилагат. Както зърното започва да гние в хамбарите, ако не се употреби по предназначение, така и в тях започва един „гнилостен“ процес, в резултат на който стигат до там, че не могат да заявят с категоричност нищо. Каква е печалбата им от цялото това неприложено знание? Ако не се възгордеят, то ще се изпълнят със съмнения.
От казаното дотук е видно, че съмнението е криза (от гръцката дума крисис = съд). Кризата означава съд за нас, за нашите заблуди и нерадение. Но както добре знаем, кризата означава и възможност. Пубертетът е една криза. Човек израства най-много в кризите. Затова ние трябва да погледнем по друг начин на съмнението. То е възможност да задълбочим вярата си. Целият наш живот е един диалог между вярата и съмнението. И често точно появата на съмнението ни подтиква да вървим напред, като го преодоляваме.
Бл. Теофилакт Български (11 в.) в своето тълкувание на Евангелие според Йоан отбелязва за св. ап. Тома следното: „Виж, той не казал: аз не вярвам на очите си, а добавил: „ако не туря ръцете си“. На принципа на съмнението апостолът искал да изпита факта на вярата, т. е. чудото. И когато неговите собствени очи видели възкръсналия Учител и той чул от Него: „дай пръста си тук и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ“, вече в нищо не се съмнявал и възкликнал: „Господ мой и Бог мой!“.
Тези думи на апостола често се възприемат праволинейно, просто като признание. Но споменатият бл. Теофилакт посочва, че зад него се открива и нещо по-важно: Тома е изповядал в Христос две природи. Казвайки „Господ мой“, апостолът се обърнал към Него като към свой Господар и Учител, признавайки в Него Човека. А като казал „Бог мой“, Тома изповядал в Христос Неговата божествена природа. Така съмнението е родило богословие. Затова ние не трябва да осъждаме съмняващите се, нито пък да сравняваме различните начини на преживяване на вярата.
Св. ап. Петър е бил по-праволинеен и емоционален, винаги е изпреварвал другите, както е станало с прозрението „Ти си Христос, Синът на живия Бог“ (Мат. 16:16). Но пък изповедта на ап. Тома се е оказала по-съвършена от изповедта на ап. Петър. Християнската история показва, че и арианите са изповядвали, че Иисус е Син Божи, но са се препънали в Неговата божественост. Монофизитите пък са смятали, че човешката природа на Христос била погълната от Неговата божественост.
А ето, един съмняващ се апостол дава най-точния отговор за Христос – едновременно и Бог, и Човек. И така става пример за доброто съмнение, което води напред и нагоре – към духовно израстване.
Накрая да се запитаме: Как да бъдем и ние като Тома? Как да водим безопасно този опасен диалог между вярата и съмнението?
Ключът е във волевата част на душата. Спомнете си, че когато Иисус заговори на множеството за необходимостта да ядат Неговата плът и пият Неговата кръв, мнозина (дори и от учениците) Го напуснаха. А тези, които останаха, нима разбираха в пълнота думите Му? Разбира се, че не!
„А Иисус каза на дванадесетте: „Да не искате и вие да си отидете?“. Симон Петър Му отговори: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот. И ние сме повярвали, и сме се убедили, че Ти си Христос, Синът на живия Бог“ (Иоан 6:67-69).
Ап. Петър всъщност казва: Да, ние не разбираме как ще ядем плътта и пием кръвта Ти, но знаем, че само при Тебе е спасението. Затова ще останем при Тебе, дори да сме пълни със съмнения. Няма да отидем да търсим отговора при фарисеите или при книжниците, или при елинските философи, а само при Тебе.
Това е волеви избор. Имам много въпроси, имам съмнения, но хвърлям котва в Христос, защото едно със сигурност знам: грехът е факт, а друг Спасител от греха няма. Бл. Августин е написал: „Аз вярвам, за да разбирам, и разбирам, за да вярвам по-добре“. Това е духовният градеж, който е спасителен и за който пише ап. Павел: „… от вяра във вяра, както е писано: праведният чрез вяра ще бъде жив“ (Рим. 1:17). От личен опит ще ви кажа: имал съм много атаки от духа на съмнението, но той винаги е отстъпвал при тези думи: „При кого да отида? Само Господ има думи за вечен живот!“. Остър меч на Духа е заявлението на св. апостол Петър, което показва избора ни да останем при Христос! Пронизва врага, вълните утихват, а въпросите скоро получават своя отговор.
Но ще попита някой: А къде е Христос? Там, където е Неговото тяло – Църквата! Ап. Павел изповядва: „Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението“ (Еф. 4:5). Една е православната вяра и тя се пази неповредена само в Неговата една църква – Православната. Там е пространството, в което диалогът на вярата и съмнението води до добър и спасителен резултат. Затова имаме ли съмнения, нека търсим Божия отговор в Църквата – при съборите, при светците. Не търсете в светските медии, питайте свещениците! Съмнението е пагубно, ако ни изведе извън кошарата. Там дебне духовният вълк.
История на Томовото съмнение завършва с потвърждение на тези мои думи. „След осем дена учениците Му бяха пак вкъщи, както и Тома заедно с тях“ (Иоан 20:26). Да, Тома беше отново с тях, върна се в събранието на Христовите ученици, в кошарата на Божиите агънца. Нищо, че в ума му беше пълно с въпроси и съмнения. Той потърси отговорите на единственото правилно място – в Църквата. И Христос му се яви там, в пространството, където диалогът между вяра вярата и съмнението е безопасен и винаги води до спасение – в Църквата. Да обикнем и ние Църквата и да целунем нейните огради! Амин.
Църква „Света Троица“ – Плевен
