Какво да сторим за починалите?

Основната причина за това е невъцърковеността. Някой си шегобиец е казал, че българинът е „християнин на колела“, идва на църква три пъти в живота си и винаги с транспорт. Първият път е в бебешката количка за кръщение, вторият – в лимузината за сватба и третият – в катафалката за погребение. Чули-недочули, повярвали-недоповярвали, кръстени-невъцърковени – това е реалността днес. Затова и суеверното бабешко „предание“ намира почва в такива хора, а не Св. Предание на Църквата. И понеже фантазията на суеверния човек може да ражда нелепости до безкрай, за мене е по-лесно да кажа какво трябва да се прави, а всичко останало е от лукавия. Повтарям: всичко останало е от лукавия!

Четири неща се искат от нас: 1) заупокойна молитва; 2) милостиня в името на покойника; 3) чист и праведен живот; 4) безкръвна жертва – св. Евхаристия.

1. Св. Йо­ан Да­мас­кин раз­каз­ва, че един свет ста­рец имал уче­ник, кой­то жи­веел без­г­риж­но и мно­го съг­ре­ша­вал. В та­ко­ва със­то­я­ние юно­ша­та ум­рял. Свете­цът мно­го ис­кал да уз­нае, как­ва е зад­г­роб­на­та участ на не­го­вия уче­ник и за­то­ва със съл­зи на очи взел да се мо­ли Бо­гу да му я от­к­рие. Гос­под чул мо­лит­ва­та на ста­ре­ца и във ви­де­ние му по­ка­зал юно­ша­та, кой­то го­рял до ши­я­та в стра­шен пла­мък. Све­те­цът се ужа­сил и поч­нал усър­д­но да мо­ли Бо­га за спа­се­ни­е­то на грешния мла­деж. То­га­ва във вто­ро ви­де­ние Гос­под му по­ка­зал юно­ша­та, кой­то пак бил в огъ­ня, но тоя път пла­мъ­ци­те сти­га­ли до по­я­са му. По­дир то­ва уте­ши­тел­но ви­де­ние ста­ре­цът про­дъл­жил с още по-уси­лен под­виг да въз­на­ся мо­лит­ви за проща­ва­не на гре­хо­ве­те на юно­ша­та и Гос­под му по­ка­зал мла­де­жа и тре­ти път. Се­га ве­че уче­ни­кът сто­ял вън от пла­мъ­ка.

Св. праведни Йоан Кронщадски наставлява така: „Когато се молиш за упокоение на душата на някой починал, принуди себе си да се помолиш за него с цялата си душа, като помниш, че това е твое съществено задължение, а не само на свещеника и на църковния служител. Представи си колко е необходимо починалият да има покой и как той се нуждае от молитвите на живите за него, защото е член на едното тяло на Църквата – как бесовете спорят за душата му с ангелите и как трепери тя, като не знае каква ще бъде участта ѝ във вечността. Много означава пред Господа молитвата на вярата и любовта за починалия. Представи си още колко необходим е за тебе покоят, когато те свържат веригите на грехопаденията, и как ти усърдно, с искреност, с жар и сила се молиш тогава на Господа и на Пречистата Богородица, и как се радваш и тържествуваш, когато след усърдна молитва получиш избавление от греховете и душевен покой. Приложи това и към душата на починалия: и неговата душа също се нуждае от молитва – сега вече от твоята, защото тя сама не може да се моли плодотворно… За починалите се молѝ така, сякаш твоята душа се намира в ада, в пламъка, и самият ти се мъчиш; чувствай техните мъки със сърцето си и колкото можеш по-пламенно се моли за упокоението им в място светло и злачно, в място прохладно“.

Освен личните молитви за починалите, заупокойни моления по своята същност са опелото, панихидите, литиите и трисагиите, отслужвани от свещеник.

2. Както знаем, тези молитви са съпроводени и с подаване на храна за „Бог да прости“. Това не е защото покойникът е гладен, а защото чрез нашите ръце той все едно подава милостиня към ближните, най-вече към нуждаещите се. Чрез тези т. нар. раздавки живите роднини на покойника искат да добавят още едно малко дело на милосърдие към добрите дела на отишлия си от този свят. Тази практика има основание още в старозаветни времена, но не трябва да ограничаваме милостинята само до едните раздавки и поменни трапези за покойника.

Един свет ста­рец на име Лу­ка имал брат мо­нах, кой­то мал­ко се гри­жел за спа­се­ни­е­то на ду­ша­та си. След смърт­та му св. Лу­ка на­ме­рил в ки­ли­я­та му мно­го па­ри, ко­е­то по­каз­ва­ло, че по­кой­ни­ят бил гру­бо на­ру­шил мо­на­шес­кия обет за нестя­жа­ние. Всич­ко на­ме­ре­но ста­ре­цът раз­дал на бед­ни­те за спа­се­ние на ду­ша­та на своя брат. Чес­то в мо­лит­ви­те си той се об­ръ­щал към Бо­га с ду­ми­те: „Гос­по­ди, от­к­рий ми зад­г­роб­на­та участ на моя брат!“.

И ето, вед­нъж той виж­да на­сън ду­ша­та на по­кой­ни­ка, око­ло ко­я­то сто­е­ли ан­ге­ли и спо­ре­ли със зли­те ду­хо­ве.

- Тая ду­ша е на­ша! –­ ви­ка­ли бесовете. ­– Тя вър­ше­ше на­ши­те де­ла.

- Не, –­ от­го­во­ри­ли ан­ге­ли­те, –­ тая ду­ша е ве­че из­ба­ве­на от ва­ша­та власт с ми­лос­ти­ня­та, ко­я­то е раз­да­де­на за нея.

Но злите духове възразявали:

-­ Ни­ма сам по­кой­ни­кът е раз­дал ми­лос­ти­ня­та? Брат му я раз­да­де!

И те по­со­чи­ли при тия ду­ми св. Лу­ка. То­га­ва той се на­ме­сил в раз­го­во­ра и ре­къл жи­во:

-­ Да, на­и­с­ти­на аз раз­да­дох ми­лос­ти­ня­та, но не за се­бе си, а за ду­ша­та на моя гре­шен брат.

След тия ду­ми бесове­те из­чез­на­ли пос­ра­ме­ни…

3. Следващото стъпало в помощта ни за покойниците е нашият чист и праведен живот. Тук мисленето ни се сблъсква с духа на себичността. Бог обаче не е подвластен на този дух и Неговата св. Църква също не бива да е подвластна. Всички ние, цялото човечество сме едно. Всички сме от една плът, под едно проклятие и за всички е осигурено изкупление от Христос. В романа на Достоевски Братя Карамазови един от героите, старецът Зосима, произнася знаменателната фраза: „Всеки пред всички за всичко е виновен“. Това твърдение може да разбуни духовете в нашия егоистичен свят, който е приел за свое мото думите на Каин: „Да не съм пазач на брат си?“ (Бит. 4:9). Ала истината е, че ние сме свързани един с друг като скачени съдове.

Поетът Борис Христов казва:

„Вдигнеш ли ръка, за да погалиш,
разместваш въздуха на цялата вселена“.

Такъв ефект, но с отрицателен знак има и ръката (и устата), посегнала да удари ближния. Човекът е социално същество. Той е свързан мистично с всички свои себеподобни, независимо от времето и пространството.

В нашия Православен молитвеник това разбиране е изразено ясно в молитвата за починал родител: „Зная, Господи, че Ти, Съдията на целия свят, наказваш децата заради греховете и нечестията на бащите. Но и това зная, че Ти помилваш родителите заради молитвите и добродетелите на чедата!“.

Ако прибавим към нашите молитви и своя добродетелен живот, то нашите покойници наистина ще усетят топъл благодатен полъх, който идва към тях.

4. Най-висшето средство за подобряване на вечната участ на покойниците е св. Евхаристия, която отслужваме на Литургията. Големият съвременен сръбски богослов еп. Атанасий (Йевтич) казва: „Без Литургията няма Православие, няма Църква. Без Литургията няма християнство, няма Нов Завет. Новият Завет е Завет в Кръвта Христова, а това е непрестанно, неповторимо повтаряне и продължаване, актуализиране на този вечен завет на Бога с Неговия народ чрез божествената Литургия. В Литургията всички се събираме; няма минали и бъдещи родове, поколения, няма забравени или изчезнали, тук наистина всичко става настояще, тук всичко се събира и всичко се преживява в едно единство, единство на пространството и времето благодарение на Божието единство, както казва св. Игнатий (Богоносец), което прави това възможно за нас“.

Литургията е сърцето на Православието, а сърцето на литургията е св. Евхаристия. Няма спасение без единение с Христос и без единение с ближния. Това се случва в най-висша степен в Причастието.

Думата „литургия“ означава „общо дело“. В нея ние признаваме точно това, което заявихме преди малко: всички сме от една плът, всички сме под едно проклятие и за всички е осигурено изкупление от Христос. И не само признаваме, но се ползваме от това велико изкупление – биваме очистени и обновени за нов живот. Ние, живите, не можем да откажем на починалите този велик дар. Защото, напускайки тялото си, кръстеният християнин излиза от видимия свят, но не напуска Църквата.

В подготвителната част на Литургията – т. нар. проскомидия – свещеникът отделя късчета от просфората не само за живи, но и за покойници, като ги поменава поименно. Накрая всички късчета от просфората се събират на едно място – потапят се в св. Потир, в Кръвта Христова. Всички сме едно и то едно в Христа. И живият, и починалият са еднакво „потопени“ в св. Потир и свещеникът тихо се моли за живи и починали: „По молитвите на Твоите светии, умий, Господи, с Твоята честнà кръв тези, чиито имена бяха поменати тук“.

Един сред­нове­ко­вен разказ говори за свещеник, който извършвал заупокойна литургия и в момента на възнасянето на св. Дарове видял безбройно множество души, излизащи от мястото на мъченията „по­до­бно на безбройни огнени искри, излитащи от запалена пещ“, и видял как те се изкачват на небето „заради заслугите на Страданията Христови, защото Христос всеки ден се принася в жертва за живите и мъртвите“. Този разказ онагледява онова, което се върши по време на Ли­тур­гията: ду­шите се освобождават от мъченията и се съединяват с Христа.

Ето, братя и сестри, колко велика е Божия любов! Тя на всичко се надява, очаква нашите молитви за починалите, очаква нашите милостини за тях, очаква да подобрим живота си и да записваме имената на нашите починали роднини и приятели за поменаване на св. Литургия. Тази любов надхвърля човешката логика, затова нека не се обезсърчаваме, ако наш близък е напуснал този свят в грехове. Разбира се, говорим за грехове несмъртни, които могат да бъдат опростени, а не за съзнателно богоборчество, ерес, атеизъм или самоубийство.

Св. Григорий Велики учи: „Светото жертвоприношение на Христос, нашата спасителна Жертва, принася голяма полза за душите дори и след смъртта, при условие че греховете им могат да бъдат опростени в бъдещия живот. Естествено, по-сигурно е сами през живота си да направим това, което се надяваме другите да направят за нас след смъртта ни. По-добре е да извършим изхòда си от този живот свободни, вместо да търсим свободата, когато се окаже, че сме в окови. Затова сме длъжни от цялото си сърце да презираме този свят, все едно че неговата слава вече е отминала, и всекидневно да принасяме на Бога жертвата на нашите сълзи, когато принасяме в жертва Неговата света Плът и Кръв. Само тази жертва има силата да спаси душата от вечна смърт, тъй като тя тайнствено ни представя смъртта на Единородния Син“. Амин.

Храм „Св. пророк Илия“, гр. Долни Дъбник