Проповед за трета неделя след Петдесетница – на светите отци от шестте вселенски събора
Църквата е постановила днес да си спомним за светите отци чрез един текст от планинската проповед на Иисус. Той разкрива една обща за всички светци черта, в която ние ще се опитаме да вникнем – доброто безгрижие. Под "добро безгрижие" трябва да разбираме не да сме бездейни или безотговорни, а да не сме свръхразтревожени.
Да погледнем функционирането на човека. Командният център е в главния мозък, а чрез тялото се осъществява умствената и емоционалната дейност. Всеки орган е свързан чрез неврони с мозъка. Органът подава или получава сигнали, но "акцията" или "реакцията" зависят от мозъка. Командите, планирането, отговорността – всичко е в главата. Мирът или тревогата се зараждат в главата и преминават към тялото.
Чрез кръщението всеки от нас е направен член на едно уникално тяло – Тялото Христово. Но освен че е поставен като член, всеки човек трябва и да заживее като член, ще рече: да живее под управлението на Главата – Христос. Ако така заживее, мирът на Христос ще се разпростре и в него като член на Тялото. В противен случай се получава гротеска. Представяте ли си примерно ръка, която не е управлявана от мозъка, ръка, която сама мисли и взема решения? Пълен хаос!
И така, за да има мир - вътрешен и с окръжаващите го хора, християнинът трябва да живее във връзка с духовната си Глава така, както телесният орган е във връзка с главния мозък. Тогава той ще действа като жив член на Тялото - хармоничен и координиран. Щастлив и блажен!
Към това ни призовава Господ и то във всеки аспект на живота: „и кой от вас със своята грижа може да придаде на ръста си един лакът? Защо се грижите и за облекло? Взрете се в полските кринове, как растат: не се трудят, нито предат; а казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава не се е облякъл тъй, както всеки един от тях; и ако полската трева, която днес я има, а утре се хвърля в пещ, Бог тъй облича, колко повече вас, маловерци! И тъй, не се грижете и не думайте: какво да ядем или какво да пием, или какво да облечем? Защото всичко това търсят езичниците и защото вашият небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това“ (Мат. 6:27-32).
Спираме да четем точно преди кулминацията на текста, за да размислим каква е причината за доброто безгрижие. Или по-точно кой е причината. Този, Който чрез свети апостол Петър ни призовава: „и всяка ваша грижа възложете на Него, защото Той се грижи за вас“ (1 Петр. 5:7). Господ, нашият Бог, Той се грижи, защото Той е Главата на Тялото!
Но защо тогава се зовем християни, а живеем така многогрижно и тревожно?
Проблемът е, че ние сме свикнали от нашия светски живот да живеем „безглави“. Идваме в Църквата, но сме свикнали да живеем без Бога и да се оправяме без Него, сами да сме си и глава, и тяло. Още с отваряне на очите сутрин започваме трескаво да планираме, да анализираме, да звъним телефони. Оставяме вярата за неделя, а през седмицата живеем като безбожници. Или почти, защото вечер се сещаме, че сме християни и падаме на колене да изкажем допуснатите грехове, да оплачем грижите и умората си. Не ни минава през ум, че християнинът може и трябва да живее по друг начин. Да живее безгрижно. Това е нормалното за вярващия. А ние сме станали някакви странни, "нощни" християни - през деня се лутаме в тъмнина, а вечер, преди да си легнем, съсипани от грижи гледаме да "се свържем" с Бога, т.е. да пуснем светлината. Като не можем през деня да имаме мир, поне да се успокоим за нощния сън. Това е все пак нещо (със сигурност по-добро от "неделното" християнство), но и този цикъл, в крайна сметка, е уморителен.
Отделен от Бога, човек е една голяма нула. „Наистина, животът на всеки човек е като полъх. Наистина, човек е като сянка; напразно вдига шум, трупа съкровища и не знае кой ще ги получи“ (Пс. 38:6-7).
Това е човекът – слабо, крехко и нервно същество. Докато нещата са в наши ръце, никога няма да имаме сигурност, а като няма сигурност, няма и мир. Но когато човек, тази голяма нула, се прилепи до единицата, става велика десетка!
И така, трябва да се прилепим към Бога, да живеем свързани с Главата – Христос. Както вече казахме, за да достигне сигналът от мозъка до члена на тялото, те трябва да бъдат свързани с неврони. Няма ли неврони, няма свързаност, органът на практика е мъртъв. Има го, но не реагира на мозъка. Такива сме били и ние преди да се свържем с Бога – биологично живи, но духовни мъртъвци.
А сега, когато вече сме вярващи, връзката е възстановена. Думата "религия" това и означава - съединяване, зашиване отново. Тази наша връзка трябва да укрепва, вярата да расте и да бъдем ръководени от Бога. За съжаление с нашето "неделно" християнство ние сме дискредитирали думата "религия" и под "религиозен" хората вече разбират двуличник, който в храма е един, а извън него живее като езичник – трепери за хляба, за работата, за всичко, сякаш няма за него Бог, Който е казал: "Господ е мой пастир, от нищо няма да се нуждая" (Пс. 22:1). Господ наистина е Добрият пастир, въпросът е дали е "мой", дали лично и ежедневно съм свързан с Него?! Като вярващи, това трябва да е единствената ни грижа – връзката с Него!
Какво правим ние, за да растем телесно? Дали растем с напрягаме на ума, с планиране и изясняване на механизма на растежа? Не, просто следваме заложеното ни: да се храним, да пием и така растем. Какво правят полските кринове? Напрягат ли се да дадат красив цвят? Има ли въобще в тях мозъчна дейност, задават ли си въпроси от рода: кога точно да поникна, кога да разцъфна, как да дам точния цвят…
Не, разбира се! Растението просто следва вложения в неговата природа стремеж към вода и слънце. Всичко останало си идва само. Големият индийски поет Рабиндранат Тагор пише: „Помолих дървото: Разкажи ми за Бог! И то разцъфна.“ Чрез плода си дървото свидетелства за Твореца.
Още при сътворението Бог чрез Своето Слово е вложил във всяко Свое творение собствен замисъл и така „пренася” Своите нетварни божествени енергии в границите на тварното битие. И тварта следва зададената цел. „И каза Бог: Нека земята произведе свежа зеленина, растения, които дават семе, и дървета, които раждат плод, чието семе е в него, според вида си по земята. И така стана“ (Бит.1:12). Семето е даденост, а плодът – зададеност. (По тези въпроси преп. Максим Изповедник развива своето учение за логосите на тварите.)
Така е и при човека, той също трябва „да разцъфне“. При човека образът Божи е даденост, богоподобието – зададеност. Блаженият Августин казва: „Ти си ни създал за Себе Си и неспокойни са сърцата ни, докато не намерят покой в Тебе“. Радостта и мирът са сред плодовете на Светия Дух. И понеже са плодове, те трябва да израстват по естествен начин от връзката на човек с Бога, както дървото пие вода от почвата и светлина от слънцето.
И ето кулминацията на днешния текст: „Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде.“
Това не би трябвало да е странна заповед, защото Божието царство и Божията правда са слънцето и водата за всеки от нас. Търсим ли ги, плодовете ще израстат сами. Православието вярва, че човекът е създаден добър, в него е вложено да се стреми към Създателя, просто той трябва да следва този стремеж. „Човешката душа е по природа християнка“ – казва Тертулиан. Покаянието на блудния син пък е описано като идване на себе си.
И ние, братя и сестри, е време да дойдем на себе си. Да спрем да треперим за хляба, за облеклото, за къщата…
Да подигнем очи нагоре, да укрепим връзката си с Бога и така да изпълним предназначението си на тази земя. Християнин, който непрекъснато трепери да не го съкратят, да не го окрадат, да не го измамят или лишат от наследство, е като дърво, което не дава плода, за което е посадено. Хората ще го презират, а и вечната му участ ще е нерадостна. Истинската свобода не е в това да имаш много пари, а в това да нямаш идоли, малки домашни „богове“. В 21 век те хитро са се преименували. Вече не са мамон, а „висок жизнен стандарт“, „модни тенденции“, с които трябва да сме в крак, и прочее. Това „високо“ и „бързо“ темпо ни се задава от духа на този свят, който не е Божи дух. То постоянно надхвърля нашите действителни нужди и ни кара да се хващаме на хоро, което не е нашето. Трябва да се пуснем от него, да изхвърлим идолите от живота си.
А за да нямаш идоли, трябва да имаш велик Бог. Днешният неделен празник отново ни напомня колко „Дивен е Господ в Своите светии“. Затова да не бъдем маловерни, а по-често да поглеждаме нагоре: „Погледнете птиците небесни, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират; и вашият Отец небесен ги храни. Не сте ли вие много по-ценни от тях?" (Мат. 6:26).
Каква по-голяма свобода от тази на небесните птици?! Как искаме и ние да се реем волни като тях! Но, вижте, те не носят къщи на крилете си, не си сменят перата всеки ден, за да угодят на нечий вкус. Не съм забелязал и някаква мода при птичите гнезда.
И ние, братя и сестри, като птиците сме родени за полет, за духовни висини. Такива духовни орли са били светите отци. За тях св. пророк Исайя казва: „ще дигнат криле като орли“ (Ис. 40:31). Нека като тях се отвържем от грижите за земното и се привържем към Небето!
Амин.
Църква "Света Троица", Плевен
