Единственото оправдание за Бог,
който не проявява солидарност със страдащото си творение
по най-конкретен начин е, че не съществува.Тимоти Гориндж
Понякога светът изглежда възмутително. Случва се. Вярващите в Бога казват, че Бог не причинява, а допуска цялото световно зло. Обаче невярващите, а и не само те, не правят особена разлика между „допуска“ и „причинява“. Затова тези, които не вярват в Него, Го смятат, гласно или негласно, за пряк виновник за злото, макар и да не съществува.
Няма да забравя как ме гледаше една позната, докато описваше в унес някакво нещастие – като съучастник на Бога (в нейните уста – на Съдбата). Уговорката, че някои са склонни да обвиняват вярата в Бога, а не Бога променя малко неща. Вярващите са виновни, защото вярват на такъв Бог, а Бог е виновен, защото Му вярват, макар че е такъв. Дори вярващите понякога се удържат във вярата си само от респект към нея. Ангажиментите, освен всичко друго, са въпрос и на самоуважение… Така Бог носи отговорността на всесилието и за вярващи, и за невярващи. Теодицеята малко може да Му помогне. Умозрителното богооправдание граничи с обикновено богохулство. Ако Бог е всеблаг по необходимост, то това не зависи от Него. А кой е добър без да ще?
При другата възможност, т. е. ако Бог притежава всесилие независимо от благостта Си, то Той би бил просто демон над демоните. Във всеки случай, нито едно от двете не би оправдало статута Му на Бог. Не го оправдават и вярващите, и невярващите в Него. Когато се заемат да Го оправдават, първите са принудени да представят злото за неочевидно добро. Така превръщат Него и себе си в съучастници на злото. За вторите Бог е фикция между фикциите, която е оправдана, колкото и останалите. Все пак и за невярващите Той е натоварен с важна функция – на световноисторически виновник, тласнал културно-историческото развитие на човечеството в погрешна посока. Да поеме тази роля в съвършенство Му пречи само един недостатък – Той не съществува.
Някак е неудобно, или поне би трябвало да бъде неудобно, да злословим по какъвто и да било начин вечно отсъстващите. Здравият разум пречи да хвърляме толкова тежка вина върху нещо, което не съществува. От тази гледна точка Бог е виновен не само за световните неправди, но главно затова, че не съществува и няма как да бъде техен автор или съучастник. Впрочем за сериозните атеисти въпросът за битието Му никога не е имал критично значение. По време на Френската революция якобинският Конвент подлага на гласуване съществуването на Бога. В Съветска Русия този комичен епизод е повторен в още по-карикатурен вид. Между 17 и 30 януари 1923 г., в клуба на Московския гарнизон, в присъствието на Троцки, Луначарски и пет хиляди червеноармейци, е проведен углавен процес срещу Бога. Както може да се очаква, той завършва със смъртна присъда. Никому не е направило впечатление обстоятелството, че обвиняемият не съществува. Никой не е и помислил, че или Бог все пак съществува, каквото и да заслужава, или процесът е безпредметен. Дори в малка България, Бог хранеше много семейства с дискретното Си отсъствие. Доколкото си спомням, съществуваше Дружество за атеизъм и разпространение на нàучни знания, както и цяла секция по атеизъм във Философския институт към БАН, само защото нещо не съществува – а именно Бог.
Накратко казано, по въпроса дали има Бог съществуват две отдавна оформени и наглед противоречащи си групи. Първата включва тези, които вярват, че Бог съществува, вместо да вярват на Него. По същество, за тях Бог не съществува, тъй като Неговото съществуване не променя по характерен начин нито тях, нито околната действителност. Може да се каже, че те се интересуват от Бога толкова, колкото и боговете на Епикур – от хората. Само внимават да не си развалят отношенията с Него. Някои от тях дори се страхуват от Бога. Вярват и треперят. Досущ като едни други същества, споменати в Посланието на св. ап. Яков (2:19).
Във втората група участват хора, за които Бог не съществува, но те полагат такива усилия в борбата си за това убеждение, че животът им преминава под знака на Божието съществуване. Тях, разбира се, не ги е страх от Бога. Имат само полусъзнателни опасения какво би станало с жизнената им кауза, ако все пак се намери безспорен начин да се покаже, че Бог не съществува.
Ако трябва да се обобщи, повечето от заявените вярващи вярват, че Бог съществува, но не се съобразяват с Него, сякаш не съществува. В Бога вярват, а на Бога не вярват. От своя страна много невярващи в Божието съществуване полагат усилия да Го злепоставят, сякаш съществува.
Има, разбира се, и трета група, която вярва не че Бог съществува, а вярва на Него. Бог участва в живота на принадлежащите към нея и в околните събития като верен приятел. „… Господ говореше на Моисея лице в лице, както човек говори с приятеля си“ (Изх. 33:11). Те нямат съмненията и доводите на първите две групи. Нашите приятели не са непременно всесилни, нито са готови да оправдаят всичко, което мислим или вършим. Но, както отбелязва и митр. Калистос (Уеър), никой от нас не се нуждае от доводи за реалността на приятелите си.
