На 27 май тази година в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ беше представена новата стихосбирка на Калин Михалов „Нужен“. Тя е четвъртата поетическа книга на университетския преподавател. Стихосбирката разкрива не само поетичния талант на автора, но и християнския му мироглед и вяра.
Калин Михайлов е роден през 1966 г. в София. Литературовед, есеист и поет. Преподава история на западноевропейската литература в СУ. Автор е на книгите „Стихотворения“ (1991 г.), „Тихи трипове“ (1998 г.), „Мориак и Бернанос: два романни свята между насилието и любовта“ (2006 г.), „Пролята за теб. Стихотворения и фрагменти“ (2007 г.), „Християнство и идентичност“ (2007 г.), „Християнската литература – между вписването и отграничаването“ (2013 г.), както и на множество статии в литературната и нелитературна периодика.
Предлагаме на читателите на „Двери“ текста на Михаил Шиндаров, написан специално за представянето на „Нужен“, както и подбрани стихотворения от книгата.
Различието е благословение!
Калин Михайлов
Трудно се пише християнска поезия. Трудно се пише за Бог, Който е станал обикновен човек до такава степен, че е поел риска да остане незабелязан. Вероятно всемогъществото на Аллах или Яхве се възпява много по-лесно. От друга страна, да се пише по християнски би трябвало да е по-близо до сетивата и ума и от тази гледна точка – да е най-лесната работа. Телесността на творението е непрекъсната и Въплътилият се е приел не само определено човешко тяло, а и самата материалност на света. Обикновените атоми са станали Божии. Сега самата природа на околния свят ни се усмихва с божествения си блясък; „Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта“ (Пс. 18); „попитай добитъка, и ще те научи; попитай морската риба и ще ти покаже“ (Иов 12:7). Древните са забелязали, че при движението си по орбитите планетите издават тиха музика, която ухото на мъдреца може да чуе; а могъщият лъв знае своята мярка (както казва К. М.). Митр. Антоний Сурожки говори за богословие на материята и това би трябвало да се приема без никакво преувеличение или като метафора. „Нали ухото разбира думите, а езикът разпознава вкуса…?“ – казва кн. Йов (12:11).
Някога Създателят на света е бил невидим. Но откакто е станал един от нас, откакто Иисус е станал Христос, Той гледа през значението на мига и през човешките очи. Сега Духът Му се вижда и поетът, у когото живее същият Дух, може да Го забелязва без всякакъв произвол или насилие над фактите. Християнинът-поет има много по-малко нужда от това, което се нарича художествено въображение, както и от фантазия, способна да измисля фантастични светове. Откакто Духът се вижда като ред и различие и все пак остава един и същ у всички, поетите са повече от пишещите. Понякога е нужна само малко повече деловитост, за да се появят уникални по дълбочина и проницателност произведения от неизвестни автори. Истината на света наднича през прозорците на живота и събитията и настоява, че те имат значение, по-действително от нечии уникални преживявания. Тя чака единствено нашето удивление и признателност за околния свят, за да ни направи поети. Чака някой да забележи очите на другия, гълъба на трамвайната линия, ангелите, разминаващи се по пътя нагоре и надолу, смъртта, сгъната като стара хавлия; късчетата от вечността, които я носят цялата тук и сега; усмивките на Бога.
Християнската поезия е посилно за всеки занимание в още един смисъл. Достатъчно е да забележим божественото смирение и жертвоготовността, с които някои от нас приемат участта си заради другите, за да забележим Христос в тях „Видял си ближния си – Бога си видял“ – има такова аскетично наблюдение. За този род прозорливост не се изискват живот в пещери и монашески одежди – само доверие към Въплътения. Усетът за вселенско значение на обикновеното, за Нечие приятелско присъствие в света, за досегаемост на промисъла е всъщност въпрос на доверие. Благодарността за света е непонятна тайна за атеизма и религията. Но благодарният материализъм е християнска стихия. Християнската духовност е нещо друго. Материалното е негова неотнимаема част. Тук не става дума за безтелесност, а за одухотвореност на вземането и даването. О. Сергий Булгаков казва: „Ако съм гладен – това е материален проблем. Ако ближният ми е гладен – това е вече духовен проблем“. Светът е осиновен и любовта на Бога към него личи по всяка дреболия. Творящото света слово – всичко е благо – се носи през тунела на вековете и отеква из най-пренебрегнатите ниши на всекидневието. От всяка тихичко изказана благодарност всемирът проехтява. Радостта от обикновеното свидетелства, че Въплъщението се е състояло. Това възпяват поетите, когато се радват, че не са нужни много думи: „ръката на по-малката дъщеря“; „беседата с по-голямата“. Такъв род поезия може да говори за света с езика на неговия Автор. И след като може, тя не е измислена. Радостта от нея също.
За съжаление повечето гъби имат отровни двойници. Това ме принуждава да обърна внимание на още две възможности. Немалко поети, имащи се за християни, се подхлъзват по религиозното си благочестие и създават творби, които възхваляват Бога за сметка на човешкото у Него. С това те вършат точно обратното на делата и словото на Иисус Христос. Има и друга група, която потъва в собствените си сантименти и в нарушение на заповедта („Не споменавай напразно името…“) принуждава и Бога да взема участие в тях. И едните, и другите действат в духа на развъплъщението, като свеждат християнството до религия сред религиите или обожествяват собствените си преживявания по повод на него. Мнозина християнски поети се лутат между Сцилата на абстрактното и Харибдата на сантиментализма, в търсене на път към истинския Богочовек и истиското богочовечество на верните Му. Слава Богу, Калин Михайлов не попада сред тях. Нещо повече, неговите опасения от двете крайности са го накарали да се огради със специално стихотворение – молитва („Монструм интелектус“). Аз мога да му пожелая само по-нататъшен живот в Духа, Който прави видимо духовното. Тази причастност към духа на автентичното християнство, която прави забележимо божественото в обичайното, може да се проследи в цялата стихосбирка, но може би е най-видима в последната ѝ третина. Там се припомня пределно стара християнска истина, без която християнството не би могло да остане такова: Бог обича различието и го благославя. Всичко, което е сътворил, е различно. Последните стихове на книгата като че ли звучат най-познато. Но все пак и те звучат различно при всекиго, който посяга към тези думи: „искам и Те моля – но нека е волята Ти“.
Избрани стихотворения от новата стихосбирка „Нужен“ на Калин Михайлов
Молитва
Не зная още колко има
до Твойто връщане, Спасителю,
спаси ни дотогава от самите нас,
спаси ни, Сине Божи,
от самите нас.
О, толкова сме взрени в себе си,
в ЗАЩО и КАК, и АКО МОЖЕШЕ,
че Твоя Лик не можем да провидим –
през собствените си
недоумения.
Спасителю,
паси ни от проклятието
да се въртим около себе си
и в орбита ни въздигни около Тебе,
Спасителю, Слънце на правдата!
Монструм интелектус
Господи,
пази ме от това
да се превърна
в monstrum intellectus –
да заспя в пещера
върху книжно съкровище,
дето
пожелало
е мойто сърце
в миг на суша, когато
неразумна е много
душата.
В миг на суша
вода да не искаш,
в миг на суша
хартия да искаш
да ядеш –
мъртви мисли
на мъртви човеци
да преживяш
безкрай
(в електронен вид
не е различно,
повярвай).
Вместо туй
дай ми,
Господи живи,
Теб да вкусвам,
от Теб да живея –
мъртъв бях,
ала Ти възкреси ме –
нека мъртвите
своите мъртви погребват,
а на мен дай ми
Тебе
да следвам.
23.04.11, Велика събота
Както и да го гледаш
Както и да го гледаш,
ново ще бъде –
ново-новеничко,
ново отвсякъде,
ново всеки ден.
Няма да му се наситиш –
може ли вечно новото
да се повтаря и да омръзва?
Няма да те изненада
с някой скрит дефект,
защото Майсторът му
винаги ще е наоколо –
новотата да захранва –
за радост
на малък и голям.
Едва тогава
ще схванеш
напълно,
може би,
че Бог обича
разнообразието
повече от Пикàсо,
че Неговите творчески периоди
не свършват
и новото, което твори,
е наистина ново!
