„Човекът е повече поет, отколкото работник, и изкуството е повече неизбежност, отколкото необходимост!” – твърди Илия Бешков.* Спомнете си, че само до преди две десетилетия съвсем не беше така – човекът беше преди всичко работник, възпяван като такъв от едно изкуство по необходимост. Така става винаги, когато закрием хоризонта, през който съзерцаваме отвъдността.
В своите разсъждения схиигумения Мария споделя следното: „Фашизмът и комунизмът са като едно яйце, половината боядисано в черно, другата половина в червено и вътре е духът на Антихриста”. Та ние живеем в духа на яйцето.
Бешков, обаче, е християнин, и неговото твърдение е феноменално – парадоксално и вярно. Вярващият художник се оказва гениален мислител. Защо? Защото вижда в обратна перспектива, като през икона. Правата перспектива се оказа ограничена и невярна. Вярната е тази на Създателя. Бог няма гледна точка – Той има всички гледни точки. В Св. Писание Бог е описан като Творец на света и човека, но е описан не като конструктор, не като занаятчия и работник, а като поет „Ποιητής”, като композитор и художник. Ето защо и прозренията на Бешков са верни – човекът е сътворен по образ и подобие на Твореца, повече поет, отколкото работник – изкуството е неизбежност. „Човек, за да стане християнин – казва старецът Порфирий – трябва да има поетична душа, трябва да стане поет. Христос не желае до Себе Си дебелокожи души...”.
Някога, когато бях войник, живях в малък работнически град – работа от сутрин до вечер, сгради със сиви фасади – потискаща каратина. Но именно в този град най-неочаквано се появиха две фигури, двама художници – скулптор и живописец. Тези хора интригуваха със своето занятие. Сутрин и вечер те преминаваха по главната улица на път за своите ателиета, изумявайки и озадачавайки всички. Наблюдаваха ги с любопитство и недоумение. Те доказваха с присъствието си онова, което ние бяхме отрекли. Тази гледка ме правеше щастлив, толкова щастлив, колкото преди това бях нещастен. Тогава все още не знаех на кой Бог да благодаря. По-късно се сприятелих с единия от тях (отличен скулптор, Иван Томанов), с когото често разговаряхме за творчеството в живота на човека. В тези разговори винаги стигахме до въпроса: за какво и на кого е необходимо всичко това? Оказваше се, че не е по необходимост – тогава защо? Моят приятел споделяше: „Аз творя, защото в процеса на работата се случва нещо необикновено – достигам до момент, в който времето спира да тече и когато приключа, не знам няколко минути ли са минали, или няколко часа, но точно тогава виждам, че творбата, върху която работя, е станала. Именно заради тия моменти аз се занимавам с изкуство”. Нищо утилитарно, на пръв поглед никаква полза. Но именно тази неутилитарност се оказва съществена ценност – истинско чудо. Христос твори чудеса в живота на човека, в света на твореца. Ето как и ние ставаме зрители на творбата като Божие чудо, нали „не само с хляб ще живее човекът”. Но вие, казва Христос, Ме търсите именно заради хляба. Каква безчувственост, каква безвкусица и загуба на смисъл!
Господ остава неприет и неразбран, дори „своите не Го приеха”, затова е и разпнат. Всъщност, подобно на Христос, често неприет и разпнат е и човекът, когато е повече поет, отколкото работник. Творчеството се принася от живота на Бога в живота на човека, но се принася и Кръстът на Твореца. Разпнато, разбира се, става и изкуството, когато е повече неизбежност, отколкото необходимост, както отбелязва и Бешков.
На 23 януари, преди 55 години си отива от този свят големият български творец – художник, писател и педагог Илия Бешков.
