Гладните духове

Но да се върна към по-важните си теми. Да, според мен, не само домовете за бърза любов, но и веригите за бързо хранене би трябвало да плащат „вредни” на човека, тъй като в едните се предлага секс без любов, а в другите се консумира храна, приготвена без обич. А от това, както вече казахме, човек страда най-много! Затова - или да му изплащат вредни, или да му сервират някаква противоотрова – както се дава млякото, например, при някои вредни дейности и производства. Но коя субстанция би могла да бъде „млякото” в случай като нашия?... Според мен, това би могла да бъде само храна, приготвена с много вкус, любов и нежност, с ласкава метафизична грижа и трогателно доверие към ближния. И ако те не могат да му я намерят, ако му запрещават хоризонта и лишават неговите взор и сетива от нея, той сам би трябвало да се запретне и да се потруди да си я набави.

Както навремето, когато следвахме, нашите майките ни изпращаха най-вкусните си курабийки, сладки, месенки и лакомства в колет, така и днес човек би трябвало да се обърне за противоотрова към храна, която по своята природа и есенциално порождение е „майчинска”, грижовна. Разбира се, в един възможно най-широк и незапречен хоризонт, това е цялата естествена храна на Майката-Природа, но тъй като и тя не е изцяло пощадена от вулканичния циментов прах (на егоизма ни), то на човек едва ли му остава нещо друго, освен да се огледа малко по-добре край себе си, и се обърне към душа, чиято съвестност и доброта са неопровержими. И изборът и тука не е толкова голям, понеже на човека майка му, в телесен план, е само една, а във духовен - дойдохме си, най-подир, на думата - това е женската и неопровержима съвест на христовата невеста: Църквата!...

Така че ако още нямаме някой духовен старец, който от манастира да ни праща грозде и стафиди, сушени сливи, праз, кромид и ягоди, бихме могли поне да се завтурнем някоя неделя към кварталната ни църквица и там, пред дверите й, да приемем алена частица от храната, за която Сам Спасителят добронамерено и съвестно е заявил: „Яжте от нея всички, това е Моята плът на Новия завет и пийте от Нея всички, това е Моята кръв, която се пролива за опрощение на мнозина!” Храна със светостта на тази няма да свърши никога!...

Гладните духове

Човек гладува по Бога, човек жадува Бога. Това е един изцяло любовен порив, това е еротичен глад и ако той навреме не се утоли, много бързо може да премине в едно постоянно томление, лежерна скръб и дълбока носталгия на духа, вдън която бушува мъртвото вълнение на неудовлетвореността. От живота, от света и всичко, което диша и живее в него, и в крайна сметка – от самия себе си, от нас. В основата на този глад обаче стои гладът по Бога.

От Едвин Сугарев, комуто и без това дължа много, наскоро научих, че в будистката митология същестува цяла група загадъчни същества, населяващи отвъдното. Това не са ни богове, ни духове, ни пълноценни хора – това са човешки души! И понеже в този свят те не са живели достатъчно праведно, явно че и отвъд са лишени от утехата да утолят в подобаваща степен глада си, като тази неудовлетвореност, съвсем метоничично, се превърнала в име на чина им: Това е редът на гладните духове в отвъдното!...

Което още веднъж ни подсказва, че „гладът” е перманетно състояние на човешката душа, че той не зависи по директен начин нито от културния опит, но от специфичния стил и етос на живота, в който ни поставят различните исторически ситуации. Защото той лежи в дъното на всяка душа и пази спомена по древния Едем и жаждата по изворите на живота всред градината на Рая.

В Стария завет този глад, в някаква степен, е, разбира се, спасителен, неговото утоляване дава пълнота и ситост на човека – но най-вече във физическия смисъл на тази дума. „Щом влезеш в Ханаан, ще видиш там да текат реки от мед и мляко”, казва Господ на Моисей. „От мед и мляко”, твърде показателно! Човек влиза, насища се физически, според цитираната метафорика, изживява живота си в праведност и благоденствие, според Закона на Моисей, подир което... духът му слиза в ада, все така неутолен, топящ се и копнеещ във предвечния си глад по Бога.

Едва в Новия завет по повод този глад е казано: „Който повярва в Мене и живее праведно, из неговата утробата ще потекат реки от жива вода”. Забележете, тук живата вода не само че не е обърната единствено към жаждата на персоналния неин носител, но блика и с едно метафизическо преизобилие, тъй да се каже. Защото именно в това е истинското лично щастие, поне според християнството, да се раздаваш повече на ближния, отколкото да утоляваш себе си, и колкото повече даваш, толкова повече ще имаш и ти в замяна. Без да си го търсил и целял умишлено, разбира се. И още нещо: в Новия Завет човек не се насища само телесно и физически, но и метафизически, с онази жива вода на благодатта, която не само „утолява сърца и утроби”, но и възкресява мъртвите в пасхална радост и вечно нетление, когато на всеобщия Праведен съд, през рупора на ангелска тръба, те ще бъдат поръсени със светлия й душ за вечен живот във нея и посредством нея!...