Използвам за повод празника на св. Йоан Кукузел и св. Роман Сладкопевец, както и отминалия преди няколко дни събор на клиросните певци от Софийска епархия, проведен с благословението на Негово Светейшество Българския патриарх и Софийски митрополит Неофит и с подкрепата на Софийската св. митрополия. Една похвална и полезна при всички положения инициатива, която ни помогна лесно да видим това, което вече всички знаем: плачевното състояние на нещата. Проблемите на клиросните певци в БПЦ не са проблеми на клиросните певци, те са проблеми на цялата ни църква и са част от нещо по-голямо – от дългогодишно хронично боледуване на литургичния живот у нас. Това не е частен проблем с локално значение и не можем да махнем с ръка: „Да се оправят там, какво ни интересува някакво си пеене!“.
Нужно ли е да си припомняме, че от самото начало пеенето е имало своето място в християнското богослужение? Богослужението не само е било съпроводено от пеене, но пеенето е било негов основен израз, начин на осъществяване на есхатологичния поход на Божия народ към Небесното царство. За добро или за лошо църковният живот е немислим без служението на тружениците, които влагат таланта си, за да може храмът да се огласи с божествени химни. Енорийският живот е немислим без църковната музика. Една енория дори да има най-разнообразна социална дейност, вероучение, занимания с деца, кухня за бедни и прекрасно зографисан храм, ако няма кой да застане на певницата, да знае какво да прави с богослужебните книги и да може да го прави, тази енория просто няма да има литургичен живот, а без него всичко останало ще е напразно. Поне в Православната църква е така. Богословските причини за това може да се намерят в библейските и светоотеческите корени на православното богослужение.
За добро или за лошо, също така, през вековете християнското богослужение се е обогатявало с нови химногафски жанрове и с нови мелодии, благоукрасило се е с нови музикални цветове, с което обаче и отговорността към тези, които участват в него с четене и пеене, се е увеличила, както са се увеличили и изискванията, на които същите трябва да отговарят. Съвременната ситуация в Православната църква е такава, че всеки храм трябва да разполага не само със свещеник, но и с подготвен псалт, за да има богослужение изобщо, за да се служат различните последования и особено св. Литургия, т. е. да има Евхаристия, да има църковен и изобщо духовен (в църковния смисъл на думата) живот. У нас конкретно всички сме свидетели на тежка и трудна ситуация. Тя не е от вчера. Десетилетия наред кадрите на църквата намаляват прогресивно, докато достигнат мъртвата нулева точка. Досега практиката винаги е била местата за клиросни певци да се запълват от семинаристи и богослови. Една практика, която доведе и до днешното състояние. Защо ли?
Миналата седмица в София се проведе събор на клиросните певци. Вероятно мнозина се питат какви са тези клиросни певци и защо трябва да се занимаваме специално с тях. Нали има хорове от доброволци-ентусиасти, а някъде дори големи състави от платени професионалисти… Работата е там, че по-голямата част от православното богослужение не може да се поеме от многогласните хорове или квартети, които огласяват неделната литургия в повечето градски храмове. Те не могат да покрият целия необходим репертоар, не са достатъчно подготвени. Богослужението не е само литургията. Тя е връх, но за да се изкачим на този връх, трябва да извървим пътя на всекидневния и седмичен цикъл. Това са стотици и дори хиляди страници богослужебни текстове за вечерна, утринна, канони и тропари, стихири, катавасии, полиелеи и славословия, които някой трябва да прочете или изпее. По исторически причини по нашите земи сме наследили източното едногласно пеене като основен гръбнак на богослужението. С новото време навлиза и многогласната западна хорова традиция, но тя не покрива целия репертоар.
Дори в храма да не се служи всекидевно богослужение или свещениците сами да могат да „излязат от положение“ в делничните дни (често пъти сами те са били певци преди ръкоположението си), на големите празници и в неделя, когато храмът е най-пълен, енорията се нуждае от добре подготвен теоретично и практически, надарен с нужната музикална дарба, мотивиран и отдаден на служението си псалт, а защо не и от повече такива като него. За справка: възкресната утринна в неделя продължава средно около час и половина (ако не се съкращава безобразно, което също не е рядкост у нас). Час и половина, в които един човек чете и пее „нон стоп“, без да има време да преглътне, изискват много сериозна вокално-техническа подготовка. А ако за литургията няма хор, този час и половина става три. Може би само солистите в операта могат да се похвалят с такава подготовка, ако изобщо и те могат. Ето защо, нормално е певците да са поне двама или трима, за да си разтоварят работата. Някои големи и централни софийски храмове обаче не могат да се похвалят с един, камо ли с двама или повече подготвени псалти.
На събора на псалтите уважаваният г-н Иван Праматаров сподели от дългогодишния си опит като преподавател в Богословския фактултет (преди това – Духовна академия), че според безпощадната статистика едва 10% от изучаващите църковно пеене стават певци. Ако махнем от тях тези, които веднага след дипломирането си ще станат свещеници, и онези, които ще отидат да правят нещо друго в живота си, процентът спада – да речем – на 3%. Проста сметка може да покаже колко студенти и семинаристи трябва да се вливат всяка година в духовните семинарии и факултети, за да се покрие нуждата от псалти и хористи, църковно вярващи хора, мъже и жени в служба на Църквата. Ако тази статистика се е знаела още преди десетилетия, какво е направила досега БПЦ, за да реагира на този проблем, да предвиди мерки, които да предотвратят настоящата криза? Нищо не се е направило, за съжаление, десетилетия сме спали и сме чакали кризата да ни притисне до стената.
В Гърция например, където традицията на клиросното пеене е жива, Църквата работи в тясно сътрудничество с държавата и дипломите за псалти се издават непосредствено от Министерството на културата. Във всеки по-голям град има общинска консерватория, в която освен традиционните и класическите музикални инструменти и дисциплини се изучава и църковното византийско пеене, като преподавателите често са изтъкнати и титуловани псалти-майстори, вдъхновяващи много младежи да се запалят по псалтикийното изкуство, както и професори, които идват направо от университетите. Никой не си прави илюзията, че дипломата те прави псалт. Всички са наясно, че изкуството се предава от майстор на ученик и мястото, топосът и тропосът на това предаване е живото богослужение с клиросна практика, но тази практика обикновено се „закопчава“ и със съответното образование, което продължава 5 или 6 години.
В южната ни съседка също така псалтите са организирани в дружества, които работят в сътрудничество с културните институции и църквата. Въпросните дружества се занимават с издателска дейност, организират школи, семинари и концерти, които целят популяризирането на традицията, обмен на опит и знания. Но и там не минава без проблеми. Не всеки, който взима диплома за псалт или израства на клира, продължава да се занимава с църковно пеене след това. Не всичко е розово, разбира се. Има и други проблеми: теоретични, естетически и богословски, но това са проблеми на жив организъм, които се дискутират понякога с прекомерна емоция, но при всички положения хората не са безразлични към състоянието на църковния живот и псалтикийната традиция в частност.
У нас липсата на интерес е потресаваща, като с болка ще споделя, че неразбиране се среща в най-голяма степен сред свещенството и архиереите. Никой няма да възроптае, ако службата в храма се украси с хубаво и издържано църковно пеене, но почти никой не полага усилия хубавото източноцърковно пеене да стане постоянно явление в храмовете на БПЦ. Сякаш се очаква това да се случи от само себе си. Намираме се в порочен кръг. Например: богослужението се съкращава, важни последования се прескачат направо и то основно заради липсата на достатъчно добре подготвени псалти, а малкото налични такива не се чувстват мотивирани да работят върху себе си и да се „раздават“ в службата поради факта, че работата им повсеместно се пренебрегва и подценява. Истината е, че днес клиросните певци не могат да „конкурират“ колегите си хористи по подготовка и образование. В многогласните хорове често пеят професионалисти, а на клира дори тези, които имат потенциала да станат такива, няма къде да се развият до такава степен. Църквата не им дава възможност да го направят и не ги подкрепя. От друга страна хористите със завършена консерватория не могат да застанат на клира и да компенсират нуждата от подготвени клиросни певци. Църковното пеене не е само Херувимска песен, Отца и Сына, Достойно есть и „концерт“ вместо причастен.
От един клиросен певец се изискват поне няколко „висши образования“ по редица богословски дисциплини: литургика, типик, църковнославянски език и разбира се – източноцърковно пеене. Източноцърковното пеене е богословска, а не само музикантска дисциплина. За средновековния източен човек псалтикийното пеене е наука. Точно така то е дефинирано в един музикален трактат от йером. Гавриил (15 в.): наука за ритмите и мелосите, отнасящи се до божествените химни. То е живо богословие в химни, родено с аскеза, утвърдено от светци и благословено от патриарси за украса и прослава на Църквата. Св. Порфирий Кавсокаливит казва, че византийското пеене освещава човека безкръвно. Това не са празни приказки.
Искам отново да се върна на събора на клиросните певци. След официалната част, на която се чуха доста правдиви, но и доста неоправдани твърдения за състоянието на клиросното пеене у нас, както и за самата източноцърковна музика, в по-тесен кръг останалите неколцина пеещи в църква се събрахме отново в салона на митрополията, за да си кажем някои неща в свободна и неформална среда. Обединихме се около идеята, че за да се стигне до конкретни предписания, ситуацията има нужда от задълбочена диагноза и епикриза. Показателно е, че на разговора нямаше духовници. Сякаш повечето от тях не са били певци преди ръкоположението си и сякаш изобщо не зависи от пеенето в храма дали ще има енориаши на службата в неделя. Освен разбиране за мястото на източноцърковното пеене в живота на нашата църква, ние имаме нужда от дълбочина в разбирането на самата музика. В десетилетията на комунизма е било подвиг да се практикува и преподава каквато и да било църковна музика – пълен респект и уважение към тези, които са го правили въпреки всичко, но това е бил някакъв компромис. А днес не можем да разчитаме на компромиси, защото от компромиси сме се докарали дотам, че живеем едно компромисно християнство. Във всичко правим компромиси. Няма дълбочина в разбирането на самата източноцърковна музика, теоретично и практически дори. Докато нещата не се поставят на правилната теоретична и практическа основа, нивото ще продължи да пада, ако изобщо има накъде.
Оставаме с надеждата, че след протегнатата ръка от страна на Софийска митрополия няма да останем само със заявените добри намерения и желанието да се помогне. Очакваме положеното начало да бъде продължено с конкретни действия, препоръки и план за излизане от кризата, като се разчита не само на нашите собствени компетенции и усилия, а се черпят знания и опит как се решават тези проблеми и в страните, където източноцърковната певческа традиция е съхранена в най-висока степен. Днес дори в Русия, където тази музика доскоро беше почти напълно непозната, се откриват школи и се полагат основи на традиция, но един факт е достатъчно показателен и говори за нивото у нас – там учат музиката по нашите псалтикийни книги, но от гръцки преподаватели или завършили византийско пеене в Гърция. Нека се замислим: защо е така? Същото се наблюдава и в съседна Сърбия, както и в други страни, където се практикува църковнославянският език. Защо не учат пеенето от нас? Има много ясни и конкретни причини, но това вече е тема за друг текст.
Снимки: Мартин Митов
