Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (71 Votes)

23Една от най-любопитните и интересни теми за любителите и изпълнителите на източноцърковна музика е темата за интепретацията на невмените знаци и формули. Тази тема обаче рефлектира пряко върху въпросите за стила на поднасяне и естетическото възприятие на това най-висше литургично изкуство. Традицията на източноцърковното пеене разкрива ролята на псалта като интерпретатор – сиреч тълкувател – на свещените богослужебни текстове. Основният критерий при изпълнението на това особено служение е изискването на св. апостол Павел в църква всичко да става „с приличие и ред“ (1 Кор. 14:40). Псалтът принадлежи към нисшия чин на църковния клир, пише протопсалтът на митрополитския храм "Св. Григорий Палама" в Солун Захария Пасхалидис. Неговото дело е изключително по вид църковно послушание, тъй като е свързано с непосредствено участие в общественото богослужение. С пеенето си псалтът представлява вярващите и поради това заема специално място сред тях в храма. Освен мелодичен глас, музикална дарба и подготовка псалтът е длъжен да има благочестие и вяра. Целта на пеенето в църква не е само да се предизвика умиление в душите на вярващите, но и да се подпомогне тяхното духовно ободряване. Псалтът се явява пазител на църковната византийска музика[i] и я предава от рода в род. Това е наследство на нашите отци, което се явява съкровище на православната църква и представлява само по себе си част от нейното свещено Предание[ii].

В гръкоезичната традиция въпросите за интерпретацията и поднасянето (προφορά) на църковните песнопения са широко дискутирани, като понякога дори са остро проблематизирани. Стилът на поднасяне на църковното песнопение се нарича ифос (ύφος), а начинът на интерпретация на невмените формули се нарича анализ (ανάλυσις). В понятието ифос се съдържа цялостният начин на представяне на музиката в храма от гледна точка на нейните църковни критерии. Освен анализа на невмените формули това включва всички останали аспекти на музикалното изпълнение – ритъм, темпо, динамика, артикулация (ορθοφωνία), характер на гласа (ηχόχρωμα, букв. цвят на гласа). С една дума – всичко, цялостната атмосфера, която изпълнението на псалта създава в храма по време на богослужение.

22Неизменните църковни критерии на литургичната музика са заложени още от древните правила на Църквата и намират своята най-последователна реализация в Цариградската певческа традиция, която има най-продължителна музикална история на развитие и сама по себе си представлява една уникална по своята природа музикална съкровищница, събрала на едно място богатствата на целия православен Изток през вековете. От същата съкровищница са черпили опит и вдъхновение и нашите възрожденски музикоучители, които са ни завещали наследството на псалтикийното изкуство на църковнославянски език. Извършеният в Цариград музикален синтез през вековете е уникален, бих казал несравним, по стойност и се е утвърдил като всеобщ критерий за църковно поднасяне на богослужебните мелодии под името патриаршески стил (ифос) [iii].

Патриаршеският стил, пише Великият протопрезвитер на Вселенската патриаршия о. Георги Цецис, се отличава с прост и скромен начин на пеене, за чийто успех е допринесъл значително Петър Пелопонески (1730 - 1777)[iv]. Може да се каже, че този начин на пеене не е нищо повече от видимо послушание пред буквата и духа на 75-то правило на Петия вселенски събор, което определя, че пеещите в храма “не трябва да употребяват безчинни викания, да не насилват естеството до крясък и да не въвеждат нищо несъобразено и несвойствено на Църквата, а с голямо внимание и умиление да пеят на Бога”. Затова и патриаршеският стил се характеризира с вярно произнасяне на ударенията на думите, със своята скромност, строгост и сериозност, както и не на последно място – със своето благоприличие[v].

Цялостната характеристика на патриаршеския Цариградски стил на църковно-музикална интерпретация може да се заключи в един израз: умилителна строгост или умилителна простота (κατανυκτική λιτότητα)[vi]. Патриаршеският стил, утвърдил се и развил се в някогашната столица на Източната римска империя (Византия), впоследствие и на Османската империя, е сърцевината на музикалната традиция на християнския свят и в славяно-византийския културен ареал, към който принадлежим и ние, българите. Просъществувала като неразделна част от живота на православната църква, традицията на източноцърковното псалтикийно пеене е устояла на историческите корабокрушения през вековете, победила е времето и се е съхранила за радост и прослава на Църквата.

В противовес на правилния и църковен начин на поднасяне и интерпретация на литургичните текстове и мелодии, за който говори по-горе о. Цецис, можем да посочим много лоши примери, за съжаление някои до болка познати от състоянието на църковното пеене в много храмове днес, включително и у нас. По този въпрос известният учител и изследовател на Цариградската певческа традиция Георги Цацаронис се обръща към тези, които не разбират и изопачават този скромен и смирен стил, било чрез неволно или умишлено добавяне на непоносимо носово пеене, неясна артикулация, непочтителни движения, безвкусни лични мотиви, непрекъснати скорения и чужди мелодични линии[vii] - главно маками и нелогични паузи, като към такива, които показват непознаване на патриаршеския стил и като цяло изопачават византийската църковна музика[viii].

Голяма е темата и за анализа на невмените формули и знаци при изпълнението на църковни песнопения, било то от класическия или от по-новия певчески репертоар. Добре известно е, че за разлика от европейската петолинейна нотация, която фиксира мелодията, поствизантийската невмена нотация (и византийската в още по-голяма степен) дава свобода на псалта да разгърне изпълнителския си талант и разбирането си за църковното пеене, добавяйки неписани в мелодията украшения, акценти и похвати. Тази свобода обаче не бива да се превръща в слободия. Тя е подчинена на основната задача на псалта: да поднесе максимално ясно, разбираемо и приятно за слуха смисъла на текста. Подборът на музикалните похвати (украшения, акценти, паузи, промяна в динамиката и темпото) е изцяло отговорност на псалта и е предмет в повечето случаи на неписано изпълнителско предание от учител на ученик.

Трудно е да се определи с думи точно и непротиворечиво какво означава да се пазим от безвкусни лични мотиви и чужди мелодични линии, както пише Цацаронис, защото това е въпрос на една много по-голяма и отговорна църковно-естетическа задача, въпрос на потапяне в устната традиция и практика, на осмисляне и съзряване в изкуството на псалтикийното пеене, което за Църквата не е нищо по-различно от живо богословие в мелодии. Въпрос е на църковен и духовен, литургичен опит. Относно подбора на музикални похвати и начина на изпълнение в църква големият съвременен изпълнител и учител Григорий Дараваноглу – Велик майстор на Вселенската патриаршия, сравнявайки стила на пеенето в храма със стила на традиционната светска музика, казва: Една е ролята на певеца[ix], друга е ролята на псалта. Първият изразява радост, болка, възмущение, веселие. Псалтът се стреми да излъчи смирение и строгост – стила и характера[x] на свещените текстове. Ето защо казвам, че двете роли не могат да съществуват едновременно и трябва да внимаваме, когато правим едното или другото[xi].

И така, и в свободата има ред. Предстои да видим изброени класически за патриаршеския стил примери за анализ на типични невмени формули, комбинации и самостоятелно използвани количествени или качествени знаци. Примерите са заимствани от изпълнителската практика[xii]. Тяхното овладяване и правилно използване обаче – по мое мнение – в най-голяма степен е свързано с изграждането на псалта като добър изпълнител на църковна византийска музика в издържан и църковен стил – било то на гръцки или църковнославянски език – и има универсален характер (т. е. не е свързано с местни вкусове и практики).

Преди да преминем към примерите обаче следва да подчертаем няколко важни принципа при подбора и изпълнението на анализите, т. е. за какво трябва да внимаваме:

  1. Неправилно поставяне на граматични ударения (заради допълнително подчертаване чрез акцент или украшение).
  2. Нелогични украшения (например на думи или места без особен смисъл като съюзи и предлози).
  3. Непрекъснати скорения, непрекъснати украшения (задачата на анализа е да подчертае дадено място, защото е важно, а не да подчертае всички).
  4. Чужди на църковната естетика мотиви (например фолклорни или неуместни похвати от други видове светска музика).
  5. Промяна на трайността на звуците (ако анализираме невма или комбинация, която трае две времена, нашият анализ трябва да трае точно две времена).
  6. Промяна на ритъма (неритмичност, объркано редуване на силни и слаби времена, което не следва логиката на текста и песнопението).
  7. Накъсване на думите поради неправилно дишане (дъховете се взимат между думите, освен ако нямаме по-дълга фраза като окончание или песнопение от пространния жанр като херувимски и причастни).
  8. Нелогични паузи и дъхове.

 011011011011

Вижте статията и в Academia.edu 

Други публикации:

  1. Бележки за исона в практиката на съвременното източноцърковно пеене
  2. Организация на тоновите родове в източноцърковната музика
  3. Време и ритъм в източноцърковното пеене, стилови жанрове
  4. Източноцърковно пеене - увод в гласовете

Изображение 1: Петър Пелопонески (1730 - 1777), задал основния облик на съвременното псалтикийно изкуство. Портрет от светогорски ръкопис (1815).

Изображение 2: Дясната певница на патриаршеския храм "Св. Георги" вън Фенер, Истанбул (сн. 1972 г.). И днес псалтите, пеещи на това място, носят най-голяма отговорност за вярното преподаване на Цариградската църковно-певческа традиция.


Цитирани източници

  • Νταραβάνογλου, Γ. (23.12.2018 r.). Το ψαλτήρι, η παράδοση και το τραγούδι. Извлечено от Μούσα Πολύτροπος
  • Παϊκόπουλος, Δ. (2007). Αναλύσεις Ποσοτικών και Ποιοτικών Χαρακτήρων. Σεμινάριο της Ψαλτικής Τέχνης. Κοζάνη.
  • Πασχαλίδης, Ζ. (1985). Εκκλησιαστική Βυζαντινή Μουσική, σύντομη θεωρία και πράξη. Θεσσαλονίκη.
  • Τσατσαρώνης, Γ. (1972). Το πατριαρχικόν ύφος. Ιεροψαλτικά Νέα.
  • Τσέτσης, Γ. (24.3.2018 r.). Η μουσική παράδοση του Πανσέπτου Πατριαρχικού Ναού. Извлечено от Amen.gr: http://www.amen.gr/article13361
  • Антонов, Н. (11.1.2019 r.). Възкресни евангелски стихири при Манасий Поптодоров и Жеко Павлов. Извлечено от Academia.edu
  • Мечкова, К. (2009). Осмогласната система на византийската музика в изворовите теоретични текстове. Тетрафонията. Велико Търново.
  • Павлов, Ж. (1907). Пълен мусикиен триод и пентикостар. Варна.

Бележки

 [i] Тук няма да отваряме дискусия на тема имат ли гърците право да наричат източноцърковната традиция на едногласното псалтикийно пеене византийска музика или не. За мене лично няма съмнение, че тази традиция се гради на основата на средновековната византийска музика и в този смисъл се явява неин достоен наследник или – както справедливо подчертава доц. Клара Мечкова (ВТУ), - продължавайки линията на средновековните теории, Методът (Новият метод на тримата учители, бел. м.) поставя в центъра музикално-писмената система системата на византийското осмогласие и някои други компоненти на византийската музика, както и начините за тяхното усвояване (Мечкова, 2009, с. 38). 

[ii] Πασχαλίδης, 1985, σ. 6.

[iii] Το πατριαρχικόν ύφος.

[iv] Петър Пелопонески (1730 – 1777), известен повече в нашите псалтикийни сборници като Петър Лампадарий, е изпълнявал длъжността лампадарий в патриаршеския храм (ръководител на лявата певница). Петър Пелопонески задава основния облик на съвременното псалтикийно изкуство. Голяма част от преводните композиции, намерили място в трудовете и на българските възрожденски музикоучители, носят неговото име. Това не е случайно, тъй като и до днес неговите творби се смятат за основна част от класическия репертоар. Автор е на редица мелодии, смятани за образци на традицията. Достатъчно е да споменем пространните празнични катавасии, залегнали като извор в книгата Ирмологий на Ангел Иванов Севлиевеца, от които по-късно Манасий Поптодоров ще състави сбирката от задостойници на всички големи празници, херувимски песни, причастни, образцови славословия и полиелеи, прословутата Касианина слава, анастасиматарий (възкресник). Това е малка част от богатото завещание на Петър Лампадарий, което се смята представително за Цариградската традиция от поствизантийския период и определя стандарта за стил в църковното мелотворчество.

[v] Τσέτσης (2018), курсивът е мой.

[vi] Τσέτσης (2018).

[vii] Курсивът е мой.

[viii] Τσατσαρώνης (1972).

[ix] Думата за певец на светска и забавна музика е τραγουδιστής, за разлика от ψάλτης или ιερωψάλτης, която означава певец на църковна музика (псалт). В гръцкия език се прави разлика между пея песен (τραγουδώ) и пея църковна музика (ψάλλω).

[x] Букв. ифоса и етоса: το ύφος και το ήθος των ιερών κειμένων.

[xi] Νταραβάνογλου (2018).

[xii] Вж. Παϊκόπουλος (2007), Павлов (1907), Антонов (2019).


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/udph8 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Блажен оня човек, който е достигнал състояние на бодърстване или се бори да го постигне: в сърцето му се образува духовно небе – със слънце, луна и звезди.

Св. Филотей Синаит
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.