На следващите страници ще стане дума за създаването и дейността на Вокален квинтет[1] „Йоан Кукузел – Ангелогласният“, който от 1967 г. и до днес се стреми да възроди и да поддържа традицията на средновековната православна църковна музика.
Делото на св. Йоан Кукузел като виден средновековен композитор и изпълнител на църковна музика винаги е било живо, защото е свързано с несекващата нужда на човека от връзка с Бога по рационален и емоционален път: а) осъзнаване и изповядване на вярата в Бога и б) практикуване на тази вяра с лична молитва и обществено богослужение. А едно от изконните украшения на богослужението в източноправославната християнска традиция е тъкмо църковното акапелно пеене. Обикновено това се обяснява с мнението, че човешкият глас е най-съвършеният инструмент за прослава на Бога. Но не бива да се забравят и словата, които произнася този пеещ глас, защото те придават смисъл на музиката. Така или иначе до днес целият православен свят познава и ползва само вокалната звучност на църковната музика.[2]
Всепризнат майстор в тази област през Късното средновековие е ангелогласният българин Йоан, носил прозвището Кукузел. И естествено за всеки човек в България, който иска да е верен на дълговековната традиция в областта на църковната музика, няма друга по-подходяща личност, към която да обърне поглед и да потърси приемственост.
Но в 60-те години на миналия век в България на понятието традиция се гледаше с подозрителност. Последната произлизаше от едно базисно съмнение на тогавашните властници, че всеки българин, който говори за традиция, не иска да строи новия, „социалистическия“ строй (колкото и странни да изглеждат днес онези политически клишета!), а има неблагонадеждни стремежи към реставрация на стария режим – независимо в коя област на живота иска той да подкрепи традициите. Тъкмо в онази нелека епоха петима студенти в Духовната академия „Св. Климент Охридски“[3] в София решават да създадат състав за концертно изпълнение на православна църковна музика извън храмовете. Те дават на състава името на преподобния Йоан Кукузел Ангелогласния, защото той им е високият образец по пътя на усъвършенстването в тази музика. Така през есента на 1967 г. се появява вокалният квинтет „Св. Йоан Кукузел – Ангелогласният“.
Едва ли е нужно да се дават много примери и доказателства за рушенето на традициите в онова време. Достатъчно е да посочим отказването от името „Свети Климент Охридски“ на Софийския университет[4] или изхвърлянето на Богословския факултет от състава на СУ.
Истина е, че на мястото на унищожените традиции управниците от онова време се стараеха да създадат нови традиции, които да отговарят на тяхната идеология и да изместят старите вековни традиции.[5] Но кой днес помни техните опити и какво остана от тях? Всичко стана на „прах и пепел“.[6]
Самото създаване през 1967 г. на малък вокален състав, който да изпълнява православни църковни песнопения на сцена извън храмовете, е нещо уникално за онези години на държавна атеистична политика и всеобхватна пропаганда в тази насока. Защото тогава на Православната църква, както и на другите вероизповедания в страната се гледа като на идеологически противници на комунистическия режим и зорко се следят всички техни действия. Това добре се вижда от докладна записка до Политическото бюро[7] на Централния комитет на Българската комунистическа партия през 1957 г., в която с тревога се отбелязва: „… дейността на църквата и духовенството се засилва. Предприети са организационни и идеологически мерки за широко разпространение на религията сред трудещите се, за запазване и укрепване на религиозните обичаи и обреди, която активност в редица случаи намира израз в нелоялни и реакционни прояви“.[8] От документа се разбира, че в цялата страна местните организации на БКП следят и докладват за дейността на БПЦ и останалите вероизповедания: „Изнесени бяха много факти за рязко оживление на религиозната пропаганда, за нелоялни прояви на редица местни свещеници и отделни ръководни духовници, за подценяване и занемаряване на идеологическата борба срещу религиозните предразсъдъци“.
В нашия контекст интересното е, че сред „най-съществените прояви на църковно-религиозната дейност в страната“ се посочва следното: „При енорийските храмове в по-големите градове и сега се изграждат православно-християнски братства със смесен, дамски или младежки хор. На много места хористите получават възнаграждение за всяка спявка от 10 до 60 лева. В страната се изграждат църковно-братствени, а на отделни места и така наречените „подвижни библиотеки“, от които се раздават на гражданите хиляди екземпляри религиозна книжнина, изпълнена в редица случаи с най-реакционно и антисъветско съдържание“.[9]
Прави впечатление, че акцент се слага на три дейности на Църквата: организиране на православни братства (сдружения на вярващите от енорията, т. е. от района на даден храм, за религиозна просвета, благотворителност и поклонничество), формиране на хорове за участие в богослуженията и създаването на православни подвижни библиотеки.[10]
Антирелигиозните настроения на БКП, която по това време управлява страната ни, не се променят и през следващите години. Дори се случват неща, които от днешна гледна точка изглеждат необясними: разрушаването през 1975 г. на големия и красив храм „Всех Святих“ в Русе, забраната на религиозни ритуали при погребения на гробищата, обявяването на Русе и Бургас за атеистични градове и др.
Затова появата в онези години на състав, който си поставя задачата да пее църковна музика извън храмовете, беше голямо постижение. Но тук трябва да се направи едно важно уточнение: тази музика не беше представяна като църковна, православна и пр., а като „старобългарска музика“. Безспорно, тя си беше и си остава православна църковна музика, изпълнявана от векове и до днес по време на богослуженията, но за да излезе тя в изпълнение на светска сцена, трябваше да се прибегне до тази хитрост. И трябва да се подчертае, че тази хитрост беше приета, защото по принцип Църквата е институция, градена и стъпила здраво на хилядолетни традиции. Развитието на църковната музика, известна и употребявана сега, може донякъде да се проследи през второто хилядолетие след Христос, така че във всички случаи тя възхожда към епохата на старобългарската държава, когато нашият народ е приел християнството с неговата цялостна култура – писменост, музика, изобразително изкуство, архитектура и пр. Затова с основание може да се каже, че разцветът на византийското християнство, включително и на културата му, и неговото възприемане от българите съвпадат по време. Известно е също така, че има редица песнопения, които носят определението „старобългарско“. По този начин ние, основателите, компромисно приехме определението на нашите църковни песнопения като старобългарски.[11]
Когато се стигна до определяне на име на състава, пишещият тези редове направи предложение да се спрем на преподобния Йоан Кукузел, родом българин, всепризнат византийски църковен композитор и изпълнител, после монах в атонския манастир „Великата лавра“ и накрая признат за светец. Съображенията ни бяха, че вместо да се връщаме към други известни имена на църковната музика като сирийците Роман Сладкопевец (6 век), Йоан Дамаскин и Козма Маюмски (и двамата от 8 век), по-добре беше да предпочетем българина Йоан Кукузел, щом ще претендираме (повече или по-малко основателно), че ще изпълняваме старобългарска музика. Авторството на това предложение беше припомнено в предаване на БНТ 1 по повод 50-годишнината от концертната дейност на състава от един от основателите му – Тивериополския епископ Тихон.[12]
Онова, което основателите на вокалния ансамбъл „Св. Йоан Кукузел“ през 1967 г. още не знаехме, беше, че нашият студентски състав е имал свой непосредствен предшественик в лицето на една група от видни църковни певци от предишното поколение. Макар и вече в пенсионна възраст тогава, те бяха добре известни и все още активни. В групата са участвали Петър Динев, Иван Попвасилев, Георги Попйонков и дякон Йордан Мицов.[13] Повод за събирането на групата и за изпълняването от нея на програма от старинна църковна музика е било участие във Фестивала за стара църковна музика на източноевропейски народи в гр. Бидгошч, Полша, където от българска страна участват музиковедите проф. Венелин Кръстев, Лада Брашованова и з. д. и. Петър Динев. Последният като дългогодишен преподавател по църковна музика и изпълнител на песнопения, композитор и хоров диригент поканил другите трима добри изпълнители на такива песнопения, за да илюстрират по време на фестивала научния доклад на проф. В. Кръстев. П. Динев подбрал[14] предимно песнопения на св. Йоан Кукузел и така българските певци изнесли 80-минутен концерт в гр. Бидгошч, както подробно разказва Георги Попйонков:
„На 14 септември 1966 г. ние, з. д. и.[15] и музиковед Петър Динев, Иван Попвасилев, Георги Попйонков и (покойният вече) дякон Йордан Мицов, се представихме по искане и заповед на нашата Дирекция за музика[16] на Фестивала за стара църковна музика на източните европейски народи в гр. Бидгошч, Полша. Това беше самостоятелен наш (на българските представители) концерт, който трая 80 минути. Имаше и предварителна беседа на тази тема за „Старобългарското пеене през средните векове“, изнесена от проф. Венелин Кръстев. В делегацията беше още и известната ни музиковедка Лада Брашованова. Концертът ни мина при много голям успех. Прекрасната и много акустична зала в Бидгошч беше препълнена. За пръв път другостранните певчески представители слушаха едногласно старобългарско църковно пеене, докато другите делегации (на СССР, Полша, Румъния и др.) се представиха с хорово многогласно пеене.
Нашето пеене направи силно впечатление може би и поради това, че главните номера в програмата ни бяха песнопения от гениалния средновековен български композитор и певчески изпълнител Йоан Кукузел: „Владику и священоначалника…“, 3 откъса от Полиелея на българката, Херувимска песен и др., които и досега са главните изпълнения на ансамбъла „Йоан Кукузел“. Рецензиите и изказванията в полската преса на другия ден бяха много ласкави за нас. Главната мисъл беше, че „българите пяха автентично, както си е било в България през средните векове“, каквато беше задачата на този фестивал – да се покаже автентично средновековно пеене. Концертът ни беше заснет на магнетофонна лента и може би изпратен в Радио „София“ (така пожела нашата делегация).
След концерта ние, изпълнителите, заедно със з. д. и. Петър Динев, проф. Венелин Кръстев и Лада Брашованова, се събрахме за кратък разбор. След като се изказаха всички, че поставената ни задача се изпълни много добре, накрая се направи предложение да се препоръча в бъдеще такова представяне да се изпълнява от по-голяма певческа група (10-12 души мъже), която да бъде предварително обучена и подготвена за такова специално едногласно старобългарско пеене.
След това през същата 1966 г. на 23 октомври същите изпълнители под ръководството на г-н Петър Динев изпълнихме същата програма от Бидгошч пред Радио „София“ за запис на магн(етофонна) лента. След една година, на 1 октомври 1967 г., бяхме повикани същите изпълнители в Радио „София“ да изпеем „Придворната херувимска песен на 6 глас от Йоан Кукузел“ (12 минути запис). По този начин в Златния фонд на Радио „София“ останаха за съхранение и използване магнетофонни записи (всичко 96 минути) от ценно изпълнение на старобългарска църковна музика, предимно от Й(оан) Кукузел.
Ясно е, че това представяне на нашата малочислена група на фестивала в Бидгошч, Полша, през 1966 г. и записът ни пред Радио „София“ през 1966 и 1967 г. би следвало да се счита за начало на тази дейност, която послужи после за образуването на вокалния състав „Й(оан) Кукузел“, изтъква Г. Попйонков.[17]
От тези писмени сведения се вижда, че интересът към средновековния композитор и изпълнител Йоан Кукузел е бил събуден от Петър Динев, който организира певческа група за изпълнение на негови песнопения по конкретен повод – фестивала в Бидгошч, Полша. Концертът на този фестивал е бил записан на магнетофонна лента и независимо дали е бил изпратен след това на Радио „София“ или не, в радиото е проявен интерес към тези изпълнения и е направен запис още през следващия месец – октомври 1966 г. А през 1967 г. за 1 октомври, църковния празник на двамата велики композитори и изпълнители на източноцърковна музика св. Роман Сладкопевец и св. Йоан Кукузел,[18] същата група певци изпълнява творбата на последния – Придворната херувимска песен на Глас 6.
Георги Попйонков правилно отбелязва, че участието на малката група български църковни певци на фестивала в Бидгошч и записите в Радио „София“ на нейни изпълнения „би следвало да се счита за начало на тази дейност, която послужи после за образуването на вокалния състав „Йоан Кукузел“. Този първи пробив е направен от тях благодарение на обществения авторитет на Петър Динев и Венелин Кръстев, които представят песнопенията на Йоан Кукузел като старобългарски. Така появата на вокалния квинтет „Йоан Кукузел – Ангелогласният“ в спектакъла на известния режисьор Стефан Харитонов[19] „Старобългарски страници“ вече се явява продължение на пионерската дейност на групата църковни певци начело с Петър Динев. Истината е, че ние, членовете на квинтета, не знаехме за техните прояви, защото в силно ограничената информационна среда на онова време за такива неща просто нямаше място. Освен това самите участия и изпълнения на тези песнопения от създадената ad hoc група на П. Динев не може да се каже, че са легитимирали представянето им на широката публика, която беше строго охранявана от властта срещу всякаква „идеологическа пропаганда“, за да се изразим с езика на онова време. В това отношение показателна е и реакцията на цензурата срещу появяването ни в спектакъла като изпълнители в раса. Независимо от цялата атмосфера на спектакъла, която дори предполагаше такава дреха, расата ни бяха забранени и продължихме да излизаме на сцената с фракове и виолетов пояс.[20]
Самият спектакъл „Старобългарски страници“ започна да се подготвя от есента на 1967 г., когато за него се създаде и вокалният ни квинтет. Участниците в квинтета бяхме група студенти от първи, втори и трети курс на Духовната академия „Св. Климент Охридски“: двамата братя Димитър и Симеон Николови Димитрови, Борис Игнатов Беров, Христо Георгиев Иванов и Иван Желев Димитров.[21] Всички бяхме завършили Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“,[22] където в продължение на шест години бяхме изучавали и практикували източноцърковно пеене. Като студенти продължавахме да изучаваме църковно пеене, но същевременно и го практикувахме освен в академичния параклис още и по софийските храмовете, където всички ние бяхме певци. Тоест, ние имахме теоретичната и практическата подготовка и оставаше само да се съберем и да се „спеем“ в изпълнението на репертоара, който предложихме и беше одобрен от режисьора и от музикалния оформител Таня Христова.
За самото начало на нашата дейност разказва по-късно режисьорът Стефан Харитонов: „През м. октомври 1967 г. създадох спектакъла „Старобългарски страници“, в който за първи път от театрална сцена зазвуча старобългарски език и старобългарска музика. Мои сътрудници в спектакъла бяха актрисата Живка Станчева, художничката Ина Ликоманова и музикално оформление – Таня Христова. По моя идея за музикалното изпълнение взехме група студенти от Духовната академия. Те дойдоха при нас с готова програма. Ние само подредихме песните. Със съгласието на всички нарекох ги вокален квинтет „Йоан Кукузел“. Спектакълът се игра в „Театър 199“ и по цялата страна с голям успех“.[23]
Първото представяне на спектакъла стана на 29 февруари 1968 г. в софийския „Театър 199“. Салонът се препълни още на премиерата. Това не беше неочаквано, защото всички участващи бяхме направили сред своите роднини и близки неофициална реклама на уникалната проява. Но интересът не спадаше и при следващите представления, дори се увеличаваше. Безспорно бяха интересни и старобългарските текстове, взети от различни надписи и ръкописи от времето на първото и второто българско царство, както и от османското робство. Но докато тези текстове имаха популярност и нямаше забрана да се представят пред публика, то за църковната музика, макар и представена като старобългарска, това беше много смело и дори рисковано начинание. В крайна сметка нашите изпълнения не само бяха приети от публиката, но и търпеливо бяха понасяни от цензурата. Спектакълът започна да се представя из цялата страна – в театри, читалища и други салони. Една добра идея бяха представленията в криптата на „Св. Александър Невски“, където и обстановката, и особената акустика допринасяха за доброто впечатление от постановката.
След няколко години хорът „Йоан Кукузел“ се разраства, защото опитът им показва колко е вярна преценката на българската делегация от музиковеди и изпълнители в Бидгошч: „… в бъдеще такова представяне да се изпълнява от по-голяма певческа група (10-12 души мъже), която да бъде предварително обучена и подготвена за такова специално едногласно старобългарско пеене“.[24] Това е положителна стъпка, защото като резултат се получава по-плътна звучност и при пеещите мелодията, и при държащите исон. Същевременно се облекчава и изпълнението на многогласни църковни песнопения, с което се обогатява и разнообразява репертоарът на хора. А се умножават и ангажиментите на хора, който се автономизира от спектакъла и започва да изнася самостоятелни концерти от едногласни и многогласни църковни песнопения.
След успехите обаче идват и редица трудности. Те не бяха толкова от външната цензура на държавата чрез нейните лостове за контрол на цялостния живот на гражданите в страната. Нито от известно текучество на членове на състава.[25] Най-сериозното изпитание идва от разногласията с Таня Христова, която започва работа с квинтета като музикален оформител, тъй като в спектакъла имаше и различни други звукови ефекти – камбани, клепала, конски бяг, бурен вятър и пр. Но постепенно тя започва да има претенции, които продължават и досега, че тя създала квинтета „Йоан Кукузел“, тя издирвала песнопения, пренасяла върху съвременна нотация запазените върху невми песнопения, ръководила хора при спевки и концерти и т. нат. Стига дори до абсурдното твърдение, че тя е създала първия състав от много опитните певци, представили за пръв път Кукузелевите творби през 1966 г. на фестивала в Бидгошч, Полша.
На тези неверни твърдения всички членове на хора реагират рязко и накрая се налага с общо решение да я отстранят от поста ѝ на музикален оформител с оглед и на това, че хорът не е юридическо лице, а доброволно сдружение от творци. Тогава започват поредица атаки от страна на Т. Христова, нейни намеси за осуетяване на концерти и пр. Тя стига до висшите властови инстанции в страната и поради едностранчиво представяне на нещата спечелва временна подкрепа. Налага се тогава хористите да отговорят с жалби до същите инстанции и така се стига до окончателния разрив, след който Т. Христова създава свой състав, присвоявайки си и името на хора – „Йоан Кукузел“. За самия автентичен състав на едноименния хор остава добавката „Ангелогласният“. Разбира се, най-голямото им предимство, наред с истината, остават техните музикантски качества и изпълнителски умения, които публиката никога не бърка с какъвто и да било заместител.
По това време те се обръщат и към споменатите вече първи изпълнители на Кукузелевите творби пред светска публика Иван Попвасилев и Георги Попйонков, които написват свои впечатления от хора. Припомняйки своята пионерска роля, Иван Попвасилев пише: „Научавам, че името ми се свързва с образуването на камерния ансамбъл „Йоан Кукузел Ангелогласния“. Дължа да заявя, че нямам никакво участие в създаването на този ансамбъл, а за ръководителката му Таня Христова бях само слушал. За пръв път чух непосредствено изпълнение на ансамбъла едва миналото лято на един концерт, уреден в криптата на храма-паметник „Св. Александър Невски“ за участниците в симпозиума по старобългаристика и българистика.[26] Тогава видях и ръководителката Таня Христова, на която по свой почин се представих, за да я поздравя. Аз съм участвувал в представяне на старобългарската музика в състоял се в Бидгош,[27] Полша, симпозиум по старославянска музика. Това участие бе подготвено от музиковеда Петър Динев, който определи и репертоара за изпълнение съобразно с доклад за старобългарската музика, изнесен от музиковеда Венелин Кръстев. Участвах и в запис на старобългарски и кукузелеви песнопения в Радио „София“, уреден пак от Петър Динев. В тези прояви Таня Христова не е имала никакво участие“.[28] Ето и свидетелството на Г. Попйонков: „Тогава нито бяхме чували, нито знаехме нещо за Таня Христова, която след това се обявяваше на концертите на ансамбъла „Й(оан) Кукузел“ за ръководителка на този ансамбъл. Може би при създаването на малкия филм „Йоан Кукузел Ангелогласният“[29] са използувани магнетофонните изпълнения от Радио „София“ и споменатата Таня Христова да е имала участие при създаването на този филм, но това е използване на готов материал. Бих могъл да кажа, че Таня Христова през 1966 и 1967 г. не е имала никакво участие и никакво сътрудничество с нас при подготовката и участието ни във фестивала в Бидгошч. Цялото музикално ръководство и подготовката ни за този фестивал беше извършено от многоуважавания от нас з. д. и. Петър Динев, който и досега се счита за най-вещия познавач на старобългарската църковна музика у нас. Да се обяви някой за музикален ръководител на един певчески ансамбъл, както в случая се говори за „Йоан Кукузел“, трябва да познава основно историята, характера, същността и стила на това пеене и да бъде запознат многостранно с личността и творчеството на този наш гениален средновековен български композитор и певец – Йоан Кукузел. А самопонятно е, такъв ръководител би следвало да се ползува с обществен авторитет и с уважение от членовете на състава“.[30]
Самият режисьор на спектакъла „Старобългарски страници“ Стефан Харитонов също пише: „По моя идея за музикалното изпълнение взехме група студенти от Духовната академия. Те дойдоха при нас с готова програма. Ние само подредихме песните. Със съгласието на всички нарекох ги вокален квинтет „Йоан Кукузел“.“[31]
Както се вижда, никой нищо не споменава за каквато и да било решителна роля на Т. Христова. Има все още хиляди хора у нас и в чужбина, които са гледали и слушали концертите на квинтета и после камерен ансамбъл „Йоан Кукузел – Ангелогласният“ и знаят, че десетки години този хор се е ръководил неизменно от Д. Димитров, който има и основния принос за подбора, за дешифрирането на невмената нотация и пренасянето ѝ на петолиние, както и за провеждането на спевките и дирижирането на концертите на хора.
Наложило се на Д. Димитров и хористите да се защитават на всички инстанции, на които е била поднесена невярна информация от Т. Христова, докато накрая истината възтържествува и претендентката остава да се изявява с новия, създаден вече от нея състав.
Всеки може да си представи колко умствена и психическа енергия е изхабена в тези безсмислени борби и усилия, за да се докаже очевидната истина. Но независимо от това хор „Св. Йоан Кукузел – Ангелогласният“, станал вече световноизвестен благодарение на множество концерти у нас и зад граница, както и на редицата записи в „Балкантон“, БНР и пр. на грамофонни плочи и на компактдискове продължава своите творчески усилия за утвърждаване на традицията на музиката на великия Йоан Кукузел, която благодарение и на този хор стана част от националната ни културна традиция.
Заслугите на ансамбъла за прослава на името на своя патрон и на българското църковно песнопение са неоценими както за българското, така и за европейското и за световното изкуство. Представянето му на международните фестивали за старинна музика в Париж[32] и Авиньон (Франция), в Единбург (Шотландия), в Рим (Италия), в Стари Сонч, Бидгошч, Ченстохова, Краков и Хайнувка[33] (Полша), Прага (Чехия), в Санкт Петербург и Москва (Русия), Нови Сад и Белград (Сърбия) са неоспоримо доказателство за международния авторитет и престиж на хора и неговите изпълнения.
Камерният ансамбъл „Св. Йоан Кукузел – Ангелогласният“ беше първият състав, поканен да изнесе цикъл от концерти с църковна музика в Русия по случай 1000-годишнината от приемането на християнството там. И не на последно място, съставът, включен в поредния Берлински фестивал, стана непосредствен свидетел и участник в забележителния за Германия и германския народ 3 октомври 1990 г. – обединението на двете части на тази страна.
Освен концертната и звукозаписната дейност камерният ансамбъл често е търсен за изпълнение на музикални илюстрации на научни конференции и симпозиуми, образователни и научни предавания по националните радио и телевизия. Негови изпълнения звучат във филми с историческа тематика. Хорът е познат в Швейцария като прецизен участник в концертните изпълнения на операта „Едип цар“ от Игор Стравински и с участието си в оперните спектакли на операта „Парсифал“ от Р. Вагнер на театъра в гр. Берн.
За изпълнителското си майсторство ансамбълът е удостоен с високата чест да изнесе концерти в двореца „Хофбург“ за австрийския президент и в Рим – за италианския президент. А пред папа Йоан Павел ІІ певците пеят в неговия официален кабинет във Ватикана през 1982 г., по време на публичната му аудиенция на пл. „Св. Петър“ пред многохилядни поклонници от цял свят на 23 май 1985 г., а през есента на същата година – в представителната зала на Ватикана „Павел VІ“ и в базиликата „Св. Петър“. Пеят пред папа Йоан Павел ІІ и двадесет години по-късно, при историческото първо посещение на римокатолически папа в православна България.
Радост да се наслаждават на концертите на камерния ансамбъл са имали още зрителите в о-в Кипър, Гърция, Словакия, Унгария, Холандия, Германия, Дания, Португалия, о-в Малта, Белгия, Великобритания. В повечето от тези страни съставът е гостувал многократно.
На 30 ноември 2006 г. камерният ансамбъл „Св. Йоан Кукузел – Ангелогласният“ беше поканен да изнесе концерт в църквата „Санта Мария Маджоре“ в Рим във връзка с предстоящото приемане на Р. България за пълноправен член на Европейския съюз. Радио „Ватикана“ осъществи запис на концерта и реализира юбилеен СD, документиращ това знаменателно за страната ни събитие.
Междувременно през 2016 г. основателят и ръководил почти половин век състава доц. Димитър Димитров предава диригентската палка на младия и талантлив диригент Кристиан Попов, който продължава усилията на камерния ансамбъл да печели нови успехи.
На състава беше гласувано доверие да участва в откриването на българското председателство на ЕС по време на церемонията в София през януари 2018 г., както и във Виена на предаването на председателството на Р. Австрия.
Освен това, по случай 50-годишнината от основаването на състава през 2018 г., хорът е удостоен с новоучредения орден на БПЦ „Св. Йоан Кукузел“. Хорът получава признание също така от Съюза на музикалните и танцови дейци и по време на празничния концерт на 2 ноември 2018 г. е награден с най-високото отличие на тази организация – „Златна лира“. А през м. септември същата година по случай Деня на София камерният ансамбъл „Св. Йоан Кукузел – Ангелогласният“ е удостоен с отличието „Почетен знак на Столична община“ по повод на 50-годишния му юбилей и като първи състав, представил на концертния подиум у нас и в чужбина старинните православни български песнопения.
Само преди броени дни съставът участва на Международния фестивал-конкурс за православна църковна музика в гр. Хайнувка, Източна Полша. Оттам нашите ангелогласни певци донесоха не само благодарността на публиката, но и признанието на журито, отсъдила им първа награда в категория „Професионални хорове“.[34]
Повече от половин век да се подържа едно толкова високо равнище е сигурна гаранция, че тук вече става дума за истинска традиция, която заслужава всеобща почит и подкрепа.
На първата снимка е сегашният състав на хора. Втората снимка е от 1982 г. Изпълнителите са с папа Йоан Павел Втори, когато хорът гостува във Ватикана. Третата снимка е на камерния състав в Рилския манастир.
