Провелият се в средата на юли в София практически семинар по източноцърковно пеене предизвика силен отзувк сред специалистите не само в църковните среди, но и сред академичните музиковеди. Предлагаме на читателите на Двери мненията на две участнички в семинара – доц. д-р Клара Мечкова, преподавател по история на музиката във Великотърновския университет, специалист по средновековна византийска музика, и Елена Каменарова, изкуствовед, които дават картина „отвътре“ на случилото се по време на гостуването на големия майстор от Истанбул (и сега от Атина) Григорий Дараваноглу.
Доц. д-р Клара Мечкова: Дано е начало на богата и плодотворна традиция
За никого не е тайна, че източноцърковното пеене, което е ключов фактор в богослужебната практика, днес изживява най-трудните си дни, достигнало критично ниска точка, като преди „колапс“. В този смисъл проведеният двудневен семинар (на 13 и 14 юли), посветен на проблемите на т. нар. „източно пеене“, може да се определи като едно събитие от изключителна важност, което бележи оттласкване от „дъното“ и осъзнат стремеж към възвръщане на нормалността в живота на църковната музика.
Семинарът се превърна в незабравим духовен празник не и без съдействието на представителите на висшия духовен клир – беше благословен лично от Негово Светейшество Българския патриарх и Софийски митрополит Неофит и специално подкрепен от Софийската св. митрополия. Но в центъра, като генератор на идеята, главен организатор и двигател на събитието стои невероятно обаятелната и харизматична личност на Никола Антонов – дълбоко посветен и предан на делото на църковното пеене. Сред личните му приятелства и контакти с преките носители на църковнопевческата традиция, гръцките майстори-псалти, е и Григорий Дараваноглу, носител на званието „Велик майстор“ на Константинополската патриаршия, привлечен като специален гост на семинара.
Семинарът беше замислен и осъществен изключително оригинално, така че да покаже три различни форми на живот на църковната музика: теоретичните, интерпретационните и практико-приложните ѝ аспекти бяха застъпени в лекцията на Г. Дараваноглу; на действителното предназначение на църковната музика – в богослужебната практика – бяха посветени поредица от служби; на изключителната красота на византийското пеене, на майсторската интерпретация и изкусност ни направи съпричастни специален концерт, на който прозвучаха най-трудните и емблематични песнопения из църковнопевческия репертоар.
Лекцията
Подборът на темата за лекцията („Патриаршеската псалтикийна школа в Цариград“), която постави начало на семинара, съвсем не беше случаен. От една страна, гост-лекторът Григорий Дараваноглу е бил ученик в патриаршеската школа в Цариград, усвоил певческия занаят от именити цариградски учители (в смисъл на майстори-певци) и сам достигнал сияйните ѝ върхове като майстор. От друга страна, възраждането на старата българска църковнопесенна традиция, което започва на границата на 18 и 19 в. в Рилския манастир, се осъществява не без активната роля на музикалната школа в Цариград, която в онова време, със своя авторитет и излъчване, остава единственият източник на „висока“ и „учена“ музика за поколения рилски монаси и за възрожденските ни музикоучители.
В своето изложение Григорий Дараваноглу засегна основно проблеми на интерпретацията, както и теоретични и практико-приложни аспекти на църковната музика, поставени в обектива на Патриаршеската псалтикийна школа в Цариград. Със специално внимание лекторът обгърна някои особено трудни гласови разновидности не само като изпълнение, но и като теоретично осмисляне на специфичната терминология, с която са означени. Става дума за глас Плагален Трети (седми според славянската практика), известен като Варис. Акцентът падна върху песнопения на глас Варис тетрафонос, Варис ептафонос с опит за разграничаване на термините, отнасящи се до обема на гласа (тетрафонос) и обема на песнопението (ептафонос), диатоничен Варис и ПротоВарис (първо-седми глас). Тук непременно трябва да спомена изключително коректния симултанен превод на проф. Иван Желев, подпомогнат в изясняването на сложната терминология от Никола Антонов.
Много любопитна част от лекцията на Григорий Дараваноглу се оказа паралелът, който лекторът направи между макамната основа на турската музика, източноцърковната музика и гръцкия музикален фолклор. Тази част от лекцията само потвърди известната в музикалната наука теза за дълбоката връзка и взаимно преливане между монодийните (едногласните) вокални култури, особено във време на устно предаване.
Повествованието си гост-лекторът богато илюстрира с кратки и пространни музикални примери, които показаха красотата на певческия му глас и завидната вокална техника, която притежава, и предизвикваха спонтанни бурни аплаузи. Аудиторията сякаш предвкусваше духовната радост от предстоящото съприкосновение с таланта на сладкогласния майстор от „Меката“ на православната музикална традиция.
Службите
От най-древни времена основното битие на църковната музика е в богослужебната практика като нейна неизменна част. Църковното песнопение се разбира като изпята молитва. Поради това функцията на пеещите е от изключително значение за службата. За тях още св. Атанасий Александрийски (4 в.) казва, че пеенето трябва да е полезно не само за тези, които пеят, а и за онези, които слушат, т. е., който пее, се моли двойно!
В службите по време на двудневния семинар гръцкият гост разкри своя действителен потенциал. Както на вечерната в Германския манастир „Св. Йоан Рилски“ (13 юли), така и на утринната и литургията в храм „Рождество Христово“ (14 юли) Григорий Даравануглу се раздаде докрай, показвайки всички страни на своя могъщ талант. Той извади от дълбините на византийсктата музикална съкровищница едни от най-сложните песнопения на калофонния стил – териреми и кратими, смятани в хода на византийската музикална реформа от 14 в. за музикален аналог на безмълвната исихастка молитва и последен звуково-материален израз преди мистичното небесно ангелско пеене. Певческото майсторство на Григорий Дараваноглу го представи като достоен наследник на Йоан Кукузел и епохата на майсторите.
Както е известно, византийското пеене по начин на изпълнение е едногласно – солово и хорово. В тази връзка ми се иска да изразя огромното си задоволство и радост от факта, че на певницата, по време на службите, до именития ангелогласен гост на семинара стоеше абсолютно равностойният на него от българска страна познавач и великолепен интерпретатор на музиката на традицията Никола Антонов, както и всеотдайните възпитаници от неговата „творческа работилница“. Обучени в духа на исконната сакрална боговдъхновена музика, тяхното исо напомняше безкрая на златния фон на византийските мозайки в „Св. Софѝя“. Изключително сложните до невъзможност да бъдат повторени и същевременно божествено красиви извивки в диалога на солистите, неизменното исо, което предпоставя и дава живот на музиката, красивите църковни одеяния на свещенослужителите, свещеническата хореография, уханието на тамян, което изпълваше целия храм, до най-високата точка на наоса и прецеждащите се през тамянната „мараня“ светлинни лъчи, озарените и същевременно съзерцателни лица на богомолците, изпълнили до краен предел храма, възбуди у мене асоциация с легендата за пратеничеството на княз Владимир Киевски (10 в.): попаднали на служба в „Св. Софѝя“ в Константинопол, новопокръстените пратеници на княза били толкова дълбоко впечатлени от случващото се там, че не знаели къде се намират – на небето или на земята.
Концертът
Венец на първия семинар по източноцърковно пеене с международно участие съвсем естествено постави концертът от византийски песнопения, който събра ценители на древната музикална традиция на възможно най-подходящото за целта място в София – византийската църква „Св. Софѝя“. Концертът беше уважен от Негово Светейшество патриарх Неофит, Белоградчишкия епископ Поликарп, храмовото духовенство, свещеници.
В програмата на концерта бяха включени едни от най-сложните и емблематични песнопения от съвременния църковнопесенен репертоар. Сред тях бих искала да откроя прочутата осмогласна стихира „Теархио невмати“ („Богоначальним мановением“), която присъства трайно в службата на Успение Богородично (15 август) от 11 в. насам и е уникална с това, че е един от едва три-четирите образци, в които мелодическото развитие прекосява всичките осем църковни гласа в определена логическа последователност.
Сякаш всяка следваща изява с участието на госта от Гърция, майстор Дараваноглу, и Никола Антонов надграждаше предходните и човек си казва: не, няма накъде повече. Но наистина, заключителният концерт беше най-високата точка на семинара: класната интерпретация на двамата солисти, дъбокопроникновеният прочит на скритата зад странните извивки на невмената нотация и съживена от топло човешко дихание музика, перфектната работа на исократите (Светослав Цанков и Владимир Барлакоски), усещането за притихналия древен храм и продължителното аплодиране след всяко изпълнение напомни защо тази свещена музика в продължение на векове е запазила непокътнати двете си основни характеристики – едногласието, символ на единството на Църквата и нерушимостта на вярата, и вокалния си характер. Да, няма по-съвършен инструмент за богохваление от човешкия глас. Нали самият той е сътворен от Бога!
Семинарът надмина и най-смелите ми очаквания! Благодаря за предоставената възможност да присъствам, благодаря за невероятната организация! За мене беше истински празник на духа, споделена радост от общите интереси с новите приятели, отворили душите си за ангелогласието.
Дано тази духовна среща стане начало на богата и плодотворна традиция в името на боговдъхновената музика!
Елена Каменарова: Красотата на срещата в единство
Семинарът беше достъпно реализиран и за лаици, но предполагам, че най-голяма полза за своето развитие ще имат малкото професионалисти и преподаватели в България. Не се включваме към тях, тъй като се занимаваме практически, макар и с голяма любов, любителски, само от 10 години. Освен че на лекцията бяха засегнати въпроси от голяма важност за развитието на музиката в нашата страна, бяха демонстрирани и „народни песни“ (както и такива за църковни певци, пак класифициращи се по-скоро като народни) от различни райони на Турция и Балканите. Един паралел, който трябва да се изследва и да намери своите реалистични показатели и у нас на базата на практическите останки в музикалната археология, а не от учебниците на фолк-училищата из страната.
През всички години сме имали възможност да пеем на различни места с много професионалисти от цяла България, както и с такива от съседните страни (Македония, Сърбия, Гърция). В такива моменти няма как да се проследи цялостно антифонното музикалното развитие на различните произведения поради факта, че участието не предполага време за размисъл или отделяне, за да „слушаш“ просто.
Заключителният концерт на семинара беше твърде интересен за мене и поради възможната съпоставка между местни певци и протопсалт от чужда страна. Еднаква нотация, едно настроение, различен нюанс на характера – в това е богатството на църковната музика – и вчера, и днес, и утре. Голямата красота на срещата в единство!
