Мобилно меню

3.8125 1 1 1 1 1 Rating 3.81 (48 Votes)
Диня - зелена отвън, отвътре розова! Отскоро в България има партия, която официално подкрепя гей-парада. Това е партия "Зелените".

Официално изразената цел на подобна подкрепа е борбата срещу дискриминацията на хомосексуални. На латински discriminatio означва "разделяне" и в съвременните езици се употребява преди всичко в значението на "определяне на по-малко права за представителите на някаква народност, раса, религия, пол, класа и пр. и тяхното подценяване като граждани".

На пръв поглед в подобно ангажиране с правата на онеправданите няма нищо притеснително, то даже е саморазбиращо се. Става дума за законно гарантирани права на всички граждани, чието спазване е задължение на всеки отделен гражданин и на институциите в обществото.

В политическата доктрина на гей-движението обаче се прокрадва един специфичен момент - там се говори не за защита на правата на всекиго, доколкото е човек, а за защита на другия като друг, т. е. като различен човек. Настоява се, че системата на правата на гражданите следва да разглежда техния субект не като индивидуален носител на едната човешка природа, а като личностен изразител на някаква идентичност, която се бележи от различността - в случая различност на сексуалната ориентация. В този смисъл се пледира за едно уж по-автентично интегриране на личността, при което последната е не просто безличен правоимащ, а е изразител на специфика, която обогатява смисловото богатство на обществото. С други думи, чрез различието си тази личност прави обществото по-хармонично.

Погрешно ще бъде, ако зад подобна претенция привидим желанието за респект към ближния с всички негови специфични характеристики, доколкото той е човек. Не за респект иде реч тук, а за търпимост и приемане. Приемане не на другия като човек, т. е. като ближен, а приемане на човека като друг. Една другост, която с необходимост бива търпяна, толерирана, понеже е конститутивна за плуралистичното общество. Понеже без нея обществото би било принудено да търси гаранти за съществуване, които то не вижда или не желае да вижда.

Подобен категоричен императив за приемане и толериране на другостта без съмнение напуска класическата и безлична правна конструкция, че всеки човек се ражда свободен и понеже е точно толкова свободен, колкото и всеки друг, следва да е носител на еднакви права и задължения. Тук се има предвид друго - всеки човек е уникален и обществото следва да създаде условия за възможно най-пълна проява на тази уникалност, понеже в противен случай самото това общество би се разпаднало. Повърхностният прочит би заключил, че човекът вече се разглежда не като абстрактен носител на права, а като неповторима ценност; би заключил, че промяната е заради човека и в името на човека.

Целият въпрос е кой точно е човекът, в името на когото се провежда тази социална инженерия. Идентинчността на този човек е произведена на база на различието по определени белези - цвят на кожата, религия, сексуална ориентация, пол, класа. Става дума следователно за несъстоятелна и несъщестуваща идентичност, понеже въпросните белези са: а) общи, а не личностно-уникални, и б) те са вторични дори спрямо природата на човека, което ги прави неспособни позитивно да обосновават, камо ли пък да гарантират личностна идентичност.

Според доктрината, която разлгеждаме тук, като личностна трябва с необходимост да бъде вписана в обществото една идентичност, която въобще не е личностна, а е групова и която е основана на напълно несъществени характеристики. Поради това е закономерен фактът, че приемането, толерирането на произведени по подобен начин идентичности, което либералните идеологии вменяват като задължение всекиму, не води до по-автентично присъствие на неповторимата човешка личност в обществото, а до нейното маргинализиране. Маргинализирането може да се прояви или като сегрегация, когато дадената група обитава предоставената й социална ниша, наред с други подобни групи, или обаче като атомизиране, когато приемаш другия като друг, само защото не искаш да имаш нищо общо с него. В единия случай има отделни заведения за хомо- и хетеросексуални, в другия - социалното общуване гледа да се държи настрана от сферите, в които се проявяват произведени по подобен начин идентичности. В единия случай обществото се разделя на гета, в другия - всеки сам си е гето. Срещат се и хибридни модели, и всъщност тъкмо те са най-честият случай.

Такъв е нерадостният опит на обществата, в които доктрината за тотално необходимата толерантност е пуснала корени. Налице тук е рецидив на дискриминацията, т. е. на онова, срещу което гей-движението привидно се бори. Идеята за недопускане на неравноправие се подменя чрез една "подялба" на правата, при която всяка група ползва своите специфични "малки" права, основани на различието и разделението. Подобен тип толерантност, разбира се, не е нов. Той е познат в цивилизацията на Западна Европа и води началото си от еврейските гета през Високото Средновековие. Зад високите стени, ограждащи кварталите им, евреите могат да правят всичко онова, което се струва неприемливо на преобладаващата част от обществото (например да се занимават с лихварство). Те биват търпяни тъкмо като други, като различни, но в определените им граници. Тези граници, разбира се, подлежат на предефиниране - израз на подобно предефиниране са научният расизъм през XX в. и концентрационните лагери на смъртта. Днес тази граница е необходимото парадиране, кресливото менифестиране. По своите претенции обаче гей-идеологията е дискриминираща, изключваща и расистка, понеже произвежда личностна идентичност върху основата на спонтанното сексуално влечение, което при едни лица има една посока, а при други друга. Тази несъстоятелна и несъществуваща идентичност гей-идеологията обрамчва с определени социални стилове, права и прочие. Така нещо противоествествено, нещо, което профанира човешката сексуалност, бива налагано (в някои случаи и силово) като неотменно значимо и социално легитимиращо. Става дума за типична идеологическа манипулация от най-долна проба.

Елементарният прагматизъм показва, че чрез кресливо парадиране не може да се постигне респект към човешките права. Обратно, стимулират се омраза и противопоставяне, което е изгодно за мнозина. Ясно е също, че подобна подкрепа е суицидална за партия "Зелените" като политически субект.

Предполагам, че основното, което е съблазнило лидерите на "Зелените", е стремежът за съхраняване на имиджа на маргиналната партия, която подкрепя онеправданите. А това е имидж с висока пазарна цена. За гей-движенията е характерен рефлексът на жертвата, около който се гради цял един социален стил. Без съмнение в нашето общество има посегателство срещу човешките права, в този смисъл жертвеният рефлекс има корелат в действителността. Когато обаче образът на жертвата стане част от припозната за своя идентичност, тогава не е възможно да влезеш в обществото като нормален човек, а само като "друг", само като "различен", винаги и преди всичко като "жертва". Така освен че бива сегрегирано обществото, се унищожава и личността. Лишена от ориентир, чрез който да измине пътя към себе си, чрез който да срещне Бога, за да бъде спасена от Него, тя е обречена до безкрай да играе играта на самомаргинализация. А в случай че се измори от нея, провъзгласяването на групово превъзходство е само на една крачка. На една крачка са узаконяването на специална форма на съжителство между хомосексуални със специфични права и легитимирането на boy-lover общества. Това са политически цели, които убиват личността. Това са политически проекти, които работят против морала и мира в обществото.

Ако говорим сериозно, гей-движението не ползва с нищо оногова, който е хомосексуален и има куп личностни проблеми по този повод, в т. ч. и дискриминационни. Той има нужда от любов, от разбиране, от човешко отношение. Впрочем всеки има нужда от това. Подобни идеологии и подобно производство на идентичност не могат да трасират пътя към респект, към разбиране и любов. Налагайки търпимост, гей-движенията отрязват пътя към онова, което е отвъд нея. Личността обаче се нуждае от повече. Като оправдание тук се сочи нелечимостта на хомосексуализма. Дали хомосексуализмът е наистина нелечим, е трудно да се каже. Поначало човешката медицина се развива и много нелечими днес болести могат да станат лечими утре, стига да се инвестира в изследвания в съответната посока. Стига подобни изследвания да не се схващат като посегателство към нечия идентичност. Известно е също, че невъзможното за човека е възможно за Бога. Нека за момент си представим, че на призива на Господ Иисус Христос "стани, вземи одъра си и ходи" (Иоан 5:9) разслабеният отговаря: "Болните като мене ги носят на ръце другите хора, и как Ти казваш на неподвижен човек да си дигне одъра, при това в съботен ден" (срв. упрека на фарисеите в 5:11). Така би отговорил всеки, който е повярвал, че, отърсвайки се от болестта, би престанал да бъде себе си. Какво струва, ако отвориш за болния някаква социална ниша с изънредни права или ще му изобретиш социален стил - уж по неговата мяра, а всъщност според една безлична и тотализираща мяра, какво струва всичко това, ако този човек пропусне изцелението си.

Изцеленият е неманипулируем. Това са разбирали фарисеите, разбират го и днес. Да налагаш императивно модел на маргинализация, който посредством банални и фикционални характеристики унифицира личността и я манипулира, е против традиционните ценности, против мира на земята. Подобна политика не може да има нищо общо с опазването на природата. Оттук нататък пътят е или към тоталитаризъм, или към анархизъм - във всеки случай към нещо отвъд доброто и злото.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3pcru 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...
Лакомото желание за храна се прекратява с насищането, а удоволствието от питието свършва, когато жаждата е утолена. Така е и с останалите неща... Но притежаването на добродетелта, щом тя веднъж е твърдо постигната, не може да бъде измерено с времето, нито ограничено от наситата.
Св. Григорий Нисийски