Мобилно меню

4.6296296296296 1 1 1 1 1 Rating 4.63 (54 Votes)
1_22.jpgСлед краха на тоталитаризма в България мнозина откриха Православната църква. Успоредно с това се разгръща процес на преоткриване на християнската вяра и на църковността. Преоткриването на църковността у нас се включи в течащото през целия 20 в. в рамките на Вселенската православна църква завръщане към изворите на църковното Предание. Достъпни на български станаха редица богословски съчинения и някои съборни документи, приети от поместни православни юрисдикции, които подчертават първостепенното значение на Евхаристията. Тя е контститутивно събитие за Църквата, реализация на новото творение, сбъдване на Откровението, участие на човека в живота на Бог-Троица. Мнозина се убедиха – не само от прочетеното и чутото, но и от собствения си опит, че само в Евхаристията християнската вяра може да бъде живяна пълноценно такава, каквато е засвидетелствана от Писанието и Преданието на Църквата, т. е. не като идеология или само като модел на социално поведение, а като познание на невидимото и сбъдване на надеждата за Царството Божие (срв. Евр. 11:1). За безпристрастната аудитория стана ясно, че преобладаващата практика на Църквата през нейната двухилядолетна история е да насърчава християните към възможно по-често участие в св. Евхаристия, а не да ги спира. Въпросното участие не е награда за някакви лични усилия, а е основата, върху която се разгръща християнският живот с неговите покайни, междуличностни и благодатно-есхатологични аспекти.

Свидетели сме обаче, че описаната тенденция среща противодействие от страна на кръгове, които по някакво недоразумение се идентифицират като църковни консерватори. Става дума тъкмо за недоразумение, понеже доводите, издигани срещу постоянното участие в светата Евхаристия на онези, които не са отлъчени от църковно общение, визират практики, които са плод на късния „западeн плен” (Г. Флоровски) на православното богословие и православния етос. Целта на този текст не е да дискутира аргументи “за” и “против”. Целта е да се потърси обяснение на две опасности.

Първата опасност е липсата на пастирски отговорно противодействие срещу практиката причаставящите се по-често християни да бъдат обвинявани в новаторство, в църковно безчиние, да бъдат остракирани и, в най-крайните примери, да бъдат неоснователно спирани от причастие. Втората опасност е евхаристийно гладните християни, подтикнати от недоверието към тях и от евентуалните църковни санкции срещу тях, да се идентифицират като маргинална група около харизматични лидери, да заемат удобната поза на преследвано, но добре самоорганизирано и самоконтролиращо се малцинство, чиято аксиологическа величина се произвежда единствено от гонението срещу него. Във втория случай иде реч за сектанство, примери за което има в други православни юрисдикции.

Пастирски отговорното действие подразбира решаване на проблема, а не създаване на нов. Имам предвид прекратяване на гонението срещу онези, които се причастяват повече от четири пъти в годината и извън пост. Въбще не става дума да се налага на когото и да било задължително често причастяване или да бъдат толерирани (явно или неявно) подобни контролирани общества, които се причастяват под строй и враждебно се дистанцират от масата на рядко причастяващите се.

Дали обаче липсата на пастирски отговорно действие не предизвиква или дори не цели поява на сектански групи от типа, описан по-горе? Въпросът е: дали между първата и втората опасност не съществува връзка? Кое би могло да обясни подобна връзка?

Всъщност основният мотив за надигащата се в диоцеза на Българската патриаршия съпротива срещу онези, които се причастяват по-често от 4 пъти в годината и извън пост, по мое, ангажиращо единствено мене, мнение, не е в честотата. Проблемът е в обстоятелството, че, въвеждайки есхатологичния аспект на Църквата като една неотменна реалност в своя живот и свидетелствайки за нея, подобни люде получават защита (не в смисъл на защитна благодат) от институционално-клерикалната контролна система, за която някои кръгове във и извън Църквата радеят. Гонителите на евхаристийно гладните християни в България и налагащите модела на "служебните отношения" в Църквата биха насърчили съществуването на парацърковни общества, сформирани около харизматични младостарци, които се причастяват под строй, а не според сърдечния си копнеж за взаимно общение в Духа, събират се "по интереси", а не за служение на Бога и ближния, обсъждат теми "в християнска перспектива", но не живеят Царството - с една дума "реализират 'християнски лайфстайл'". Горещо биха ги привествали, казвам, защото те изцяло отговарят на тяхната представа за Църквата като за репресивна система и на лъжливата им представа за човека (бихейвиоризъм).

Християнството се отличава от другите религии и по това, че то има специално, сложно и детайлно учение за човека и човешката личност. Църковните бихейвиористи обаче възприемат човека крайно опростено и схематично - като агент, който реагира на стимули и наказания. Те нямат доверие в човека и се стремят да контролират неговите действия; от вътрешния му свят те не се интересуват, защото не вярват в последния. Поради това са склонни или да ограничават личното преживяване на църковността до няколко пъти в годината, или да го налагат като задължение под конкрола на гуру. И в двата случая е налице опорочаване и неистинност. За тях е от значение единствено външната страна на действието, а не мотивът, не сърдечният порив. Както идеологията на рядкото причастяване, според която в храма човек отива и се държи като на театрално представление под звуците на емоционални хорови изпълнения, "духовни арии" и богословски безсъдържателни патетични беседи, така и идеологията на принудително честото причастяване под контрола на младостарец са в основата си нормализации на лицедейството, на преструвката и психологизма. Иде реч за поробване на човека от най-чиста проба. Човешката личност е неотменен елемент от земната църква, понеже Христос стана съвършен Човек, а не човешки индивид. Когато личността бива третирана като индивид или когато сама себе си превърне в нечовешки автомат, не може да има църковност.

Защо подобни лицедейства, профанизиращи човешкото в Христа и в човека, се толерират? Кое мотивира противопоставянето на двата лагера? Защо отговорните люде не вземат страна и не решават проблема? Заради разделението. Защото разделението води до страх и по този начин улеснява институционално-клерикалния контрол. Всъщност ролята на разделението за установяване на контрол може да се демонстрира нагледно, като се вгледаме в един специфичен феномен. Иде реч за противопоставянето на старостилците срещу новия календарен стил и заклеймяването на поддръжниците на новия стил като апостати (отстъпници). Макар Българската патриаршия официално да се придържа към т. нар. нов каледнарен стил, налице е прикрито или полуприкрито толериране не просто на служението по стария стил, но и на идеологията на старостилството.

Как може да се противодейства на всичко това? Как може да се предотвратят последиците от нечие бездействие? Като се живее Църквата. Като не се поддадем на страха, защото "в любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха" (1 Йоан. 4:18). Като не предаваме свободата в Христос: "и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни" (Йоан 8:32). Като с покайно дръзновение спорим и критикуваме. Като живеем Църквата не като идеологически или репресивен институт, а като дом на зарадваните от Бога човеци: "сега сте наскърбени; но Аз пак ще ви видя, и ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме" (Йоан 16:23).

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kqux8 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Както кормчията зове ветровете и подмятаният от бурите моряк отправя взор към дома, така и времето те зове при Бога; като воин Божи бъди трезв – залогът е безсмъртие и живот вечен.

Св. Игнатий Богоносец