От 16 до 18 септември за четвърти пореден път се проведе Международният научен семинар по систематическо богословие, организиран от Православния богословски факултет на Великотърновския университет „Св. Кирил и Методий” и осъществен в Центъра по систематическо богословие „Проф. Тотю Коев”. Тази година темата беше: „Еклезиологията – въпроси, проблеми, перспективи”. По вече утвърдена традиция Търновската богословска школа беше кръстопътна среща между систематическото богословие и християнската философия. В четири научни сесии участниците обсъдиха проблеми на православната еклезиология, очертаха линии на исторически континуитет и прекъсване и зададоха нови перспективи за вграждане на богословския труд и подвиг в живота на Църквата.
От страна на институцията-домакин във форума взеха участие доц. д-р Свилен Тутеков, доц. д-р Мариян Стоядинов, ас. протойрей Добромир Димитров, докторант свещ. Зоран Мамучевски, докторант Димитър Златев и д-р Смилен Марков. Философският факултет на СУ „Св. Климент Охридски” беше представен от проф. дфн Калин Янакиев, проф. дфн Георги Каприев, д-р Невена Димитрова, д-р дякон Щони (Сава) Кокудев и докторант Слава Янакиева. От Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охидски” участваше д-р Светослав Риболов. Доц. д-р Милан Джорджевич и докторант Кире Траяновски представиха Православния богословски факултет „Св. Климент Охридски” в Скопие. Макар че не всички сръбски делегати успяха да стигнат до Велико Търново, приносът на Богословския факултет в Белград беше традиционно силен чрез текстовете на: Крушевацки епископ Давид, ас. д-р свещеник Александър Джаковац, ас. дякон Златко Матич и ас. протодякон Предраг Петрович.
Епископският благослов на епископ Давид, както и неговата академична лекция положиха залога на дебатите далеч над полето на школските занимания с църковна история и злободневието на църковната политика. Разговорът за Църквата, настояваше епископът, е разговор за бъдещето на нашия свят. Светът става космос именно благодарение на Въплъщението. Той се движи към завършеност, но е вече остарял: в недрата му Бог съгражда новия еон. Църквата прокарва граница между двата еона и отваря входове на стария към новия, доколкото неин Първенец е Христос (Гал. 3:27; 1 Кор. 15:47). В Църквата последните неща са настояще, макар в света, в който тя пребивава, те все още да не са настъпили. Ето защо въодушевено прибързаното отърсване от онтологичната дихотомия неминуемо принизява или божественото, или човешкото измерение на Църквата – опасности, които епископ Давид нарича църковен монофизитизъм и църковно несторианство.
Докладите се обособиха в следните тематични кръгове: систематическа еклезиология, историко-културни въпроси, социологични аспекти и дисциплинарно-канонични проблематика. Еклезиологията не се съотнася към някаква идеална норма, търсена било в историческото минало, било в определена универсална или регионална институция, а към нея се подхожда през събитието на тайнството и динамиката на неговото усвояване. Тази перспектива позволява да се разпознаят съвременните предизвикателства: напрежение между сакраментална и институционална страна на църковния живот; канонически и/или харизматични критерии за църковно служение; магистериумът (учителната власт в Църквата): харизма или институция; общностни и персонални аспекти на Божието откровение в Църквата; исторически основания и бъдещи насоки на православно-католическия диалог; границите на Църквата; църковно служение и власт.
Като се позова на изложеното от епископ Давид за двата еона, Калин Янакиев разгърна метафизичен модел за църковното единство, според който всяко поместно евхаристийно събрание е инсталиран вход към едно и същото място на Божията вечност, където Сам Бог извечно отслужва литургия. Мариян Стоядинов – анализирайки в исторически контекст схващането за недействителност на спасението извън Църквата на св. Киприан Картагенски, коригирано от блаж. Августин – описа структурата на Църквата като съвкупност от стесняващи се концентрични кръгове: идеологически, политически, канонически и евхаристиен.
Спецификата на църквата като евхаристийно събитие, на което през XX в. особено силно акцентира протойерей Николай Афанасиев, оформи концептуален панел. Кире Траяновски реконструира еклезиологичната концепция на Николай Афанасиев, а Зоран Мамучевски проследи нейната рецепция и трансформация в богословието на протопрезвитер Александър Шмеман. Евхаристийната еклезиология не предполага съществуването на неевхаристийна такава, а имплицира необходимост от синтез между еклезиология и антропология. Тази теза Свилен Тутеков илюстрира посредством христоцентричната антропология на св. Николай Кавасила, схващана не като абстрактна визия за човека, а като свидетелство за въ-ипостасяването на човешката природа „според ипостаста на Христос”. Смилен Марков потърси в модела на митрополит Теофан Никейски (XIV в.) за символа основа за херменевтика на църковния опит, избягваща недостатъците както на историческото типологизиране, така и на една социология на харизмите. В своя доклад Слава Янакиева представи данни от включено наблюдение на богослужебната практика, които бяха анализирани през концепцията на Мишел Серто за секуларната мистика и с оглед на жанровите развития в екзорцистката легендарика.
Насоки за феноменология на участието в евхаристията в противовес на една „субективна мистика” набеляза Димитър Златев въз основа на богословието на архимандрит Софроний Сахаров, което се опира върху универсално човешкото и космологично измерение на тайнството. Текстът на Невена Димитрова анализира влиянието на философско-богословските разсъждения на св. Максим Изповедник в триадологията и еклезиологията на Димитру Станилоае. Милан Джорджевич предложи възможни точки на засрещане между православната харизматична еклезиология и някои елементи на харизматичното движение в католицизма и протестантизма.
Откритите от Георги Каприев в текстовете на Хуго Етериано (XII в.) нива на културно и еклезиологично неразбирателство между Изтока и Запада полагат началото на разрива между двете християнски традиции почти век преди набедената за това 1204 г. Разминаването между концепциите за съборността на патриарх Йоан Каматир и папа Инокентий III, дебатирали през XIII в., беше детайлно анализирано от Щони Кокудев. Златко Матич направи преглед на еклезиологичните позиции в приетите досега документи в рамките на православно-католическия диалог, които хвърлят светлина върху кризата на съборността в самата Православна църква. Отново в контекста на съвременния православно-католически диалог Вукашин Миличевич разгледа мястото на църковния магистериум между харизмата и институцията в еклезиологията на Ив Конгар.
Интересни перспективи към въпросите за Църквата и властта зададоха докладите на Добромир Димитров и Светослав Риболов. Отец Добромир изложи тезата, че през IV в. се проявява тенденция, задълбочила се по-късно, епископското служение да се осмисля и легитимира юридически и все по-малко сакраментално, което води до профанация на лаическото служение.
Освен в монологично представяне на текстовете, работата на семинара протече в оживени дебати. Център на дискусиите беше новозаветният топос на Тялото Христово като модел и метафора на църковното битие (1 Кор. 10:17; Еф. 2:16; Кол. 2:19; Евр. 10:11). Беше коментирано обстоятелството, че за разлика от биологичните тела статусът и функциите на членовете на Църквата са обтекаеми. Институционалната архитектура и служението в църковната йерархия, в т. ч. учителното служение на епископа автентично проявяват енергията на Духа, само когато са в съгласие с Откровението. Същевременно беше изтъкнато, че белезите на Църквата се откриват не единствено в пълнотата на Петдесетница, но дори в пределната отпадналост на йерусалимската горница, когато единадесетте са се усъмнили в Оногова, Който ги е избрал и събрал (Мк. 16:14; Лк. 22:31-33; Ин. 20:19). За разлика от тварното Тяло, което след разчленяване не може да бъде отново съединено, пълнотата на Църквата е изцелима чрез любовта на Онзи, Който я е основал и е пострадал за нея. В този смисъл метафората на тялото следва да бъде допълнена от метафората на брака. Чрез тайнствата хората се вживяват в Църквата като членове, чрез подвига усвояват разумно и волево това членство, но всички могат да се заблудят и да отпаднат. Църковното членство е отменимо, но фактът на Църквата е онтологически нормативен. Парадигмалната за християнския брак любов на Христос към Църквата е гарантът, поради който портите адови не ще й надделеят (1 Ин. 2:5; Eф. 5:22-33; Мт. 16:18).
В края проф. Георги Каприев благодари от името на участниците на организаторите, като отбеляза, че този международен форум се утвърждава като най-престижния богословски семинар в България.
Снимки: Никола Владиков
