Все пак отидох на шествието. Направих го, първо защото смятам, че е необходимо да се насърчават гражданските инициативи на Българската Патриаршия. Второ, защото се появиха по-отговорни изказвания от страна на представители на църковната йерархия. В тях вече не се обвързваха религиозна и етнонационална принадлежност и не се отправяха толкова кресливи заклинания за морално преобразяване на обществото. В общия хор от неадекватни мнения се прокрадна и една смислената позиция, според която иде реч не за църковен въпрос, а за проблем на светското общество и на светската образователна система.
Проследих дискусията, инициирана от в-к "Капитал". Прави впечатление, че и привърженици, и противници на конфесионалното вероучение изхождат от две погрешни предпоставки.
1. Голяма част от участниците в дискусията говорят за "образование, за да...". Като че ли човешкият стремеж към истинно знание не е самоцелен, а за него са необходими специални оправдания. Споделям позицията на Аристотел и на св. Гeоргий Схоларий, патриарх на Константинопол (с името Генадий - б. р.), според която човекът по природа се стреми към истинно знание; следователно за този стремеж не са необходими нито стимули от типа "награда-наказание", нито оправдания. Мнозина обаче търсят подобни оправдания и ги откриват в добре познатата концепция за колективното образование, наследена от индустриалното общество и развита до крайно гротескна форма по време на тоталитарната комунистическа система. Масовото образование, така гласи постулатът, следва да формира индивиди с определени качества, с определени полезни знания и умения. В случая на индустриалното общество полезността се определя от изискванията на трудовия пазар, а в тоталитарния вариант тя е свързана с формиране на определен светоглед. Моралистите настояват: да въведем вероучение, за да бъдат децата научени да спазват определени нравствени норми. Либералстващите възразяват: тъй като религията е дело лично и частно, тя няма място в общественото училище, понеже нейното преподаване лишава децата от разумен избор и ги разделя.
Пропуска се един важен ценностен аспект на образованието, който е с по-голяма историческа давност от Новото време и от Индустриалната революция. В своя класически средновековен вариант, тоест според парадигмалния за европейската култура модел, образованието е ориентирано към уникалната човешка личност. Образованието, преди да бъде масово, преди да бъде подготовка за машината на пазара или за машината на тоталитарната държава, е школа за изграждане на зрели личности. Доколкото религиозният избор е от съществено значение за личностната идентичност, е важно училището да напомни на ученика, че върху него тежи отговорността за подобен избор. Че неговото извършване предопределя начина, по който той мисли и гради себе си, в това число и като част от обществото. Тук трябва дебело да се подчертае, че позиция от типа "аз не се интересувам от религията" не е атеистична, а е плод на незрелост и леност. Защото истинският атеизъм е религиозно образован и се отличава с висока "екзистенциална температура" (Калин Янакиев). И още нещо: макар религиозният избор да е субективен, в европейския културен контекст са налице определени ориентири, чрез които той бива разумно легитимиран.
2. Това е следващият момент, който и либералстващите, и моралистите забравят. Европейската култура в своя генезис е строго рационална. Тя е култура на разума, на аргументацията, на спора, на дискурса. Рационалността е така основополагаща за световъзприемането на човека от Средиземноморския културен ареал, че е могла да се влее и в съседната на християнската ислямска религиозна традиция. Тук няма да се опитвам да посоча онзи вътрешноприсъщ елемент, онзи живец на християнската вяра, който изисква артикулиране, отстояване и валидиране на опита от Христовото домостроителство тъкмо с категориите на разума, доколкото това въобще е възможно. Полезно е да се напомни обаче, че за богословска наука, вписана в системата на останалите науки и простираща се в границите на природния човешки разум, говори още Аристотел, който се смята за основоположник на научността. Тоест, богословието, в някакъв смисъл, е измислено преди самото християнство. И църковните учени-апологети твърде рано се възползват от този факт, като посочват, че тъкмо християнството може да изпълни със съдържание заделената за богословски дискурс ниша в научната таксономия. Ето защо както западното, така и източното християнство, респ. католицизмът и православието, правят разлика между веровия праксис и неговото дискурсивно излагане, различават, тоест, вяра от богословие. Вярно е, че във Византия богословието е на първо място опит, вкусване от самоизглаголването на Бог Слово. Впрочем органичната връзка между двете е заложена в новозаветната идея за Евангелието като Блага вест, но и като нов и уникален модус на човешко съществуване, като Царство Божие. Не по-късно от четвърти век обаче кристализира едно по-тясно разбиране за богословието като наука. И тъкмо във Византия е налична мощна традиция на богословски праксис, осъществен като научен дискурс.
Тази особеност на европейската християнска култура обезсилва много от аргументите на поддръжници (моралисти) и противници (последователи на следкантиански научни традиции) на обучението по религия. Пада основният довод на противниците, според който конфесионалното изучаване на религия ще доведе до индоктриниране. Не, това не може да стане, тъй като в съответните традиции е налице норма на критично осмисляне на веровото съдържание. Разбира се, за да се стигне до последното, е необходимо цялостно познаване на фактологията на съответната религия, т.е. на нейното вероучение. Последното обаче не предполага индоктриниране. Моралистите обаче също ще бъдат разочаровани, понеже се прокарва ясна граница между информативно-дискурсивния аспект на вярата и нейното живо и действено реализиране. За православието последното е благодатен дар на Духа Свети, който се получава на недискурсивно познавателно равнище.
Ето така се очертава значимостта и неотменимостта на конфесионалното вероучение в европейската образователна система. Впрочем, никак не е случайно, че то съществува до ден днешен в европейски общества, чието отношение към християнската църква варира от безразличие до открита враждебност. В тези общества възгледът, че единствена цел на обществото е да гарантира съществуване на индивида и увеличаване на индивидуалното и колективно материално благосъстояние, все още не е норма. При ясно съзнание за културна традиция, подобна редукция на разбирането за социален живот няма как да се случи. Културната традиция, впрочем, не позволява и идеологизация на религиозното образование в регистрите на етнонационалната митология, както това се прави понастоящем в някои страни от бившия Съветски съюз.
Тази особеност на европейската християнска култура обезсилва много от аргументите на поддръжници (моралисти) и противници (последователи на следкантиански научни традиции) на обучението по религия. Пада основният довод на противниците, според който конфесионалното изучаване на религия ще доведе до индоктриниране. Не, това не може да стане, тъй като в съответните традиции е налице норма на критично осмисляне на веровото съдържание. Разбира се, за да се стигне до последното, е необходимо цялостно познаване на фактологията на съответната религия, т.е. на нейното вероучение. Последното обаче не предполага индоктриниране. Моралистите обаче също ще бъдат разочаровани, понеже се прокарва ясна граница между информативно-дискурсивния аспект на вярата и нейното живо и действено реализиране. За православието последното е благодатен дар на Духа Свети, който се получава на недискурсивно познавателно равнище.
Ето така се очертава значимостта и неотменимостта на конфесионалното вероучение в европейската образователна система. Впрочем, никак не е случайно, че то съществува до ден днешен в европейски общества, чието отношение към християнската църква варира от безразличие до открита враждебност. В тези общества възгледът, че единствена цел на обществото е да гарантира съществуване на индивида и увеличаване на индивидуалното и колективно материално благосъстояние, все още не е норма. При ясно съзнание за културна традиция, подобна редукция на разбирането за социален живот няма как да се случи. Културната традиция, впрочем, не позволява и идеологизация на религиозното образование в регистрите на етнонационалната митология, както това се прави понастоящем в някои страни от бившия Съветски съюз.
