- Защо наричаме брака тайнство? Какво тайнствено има в него?
- Не го наричаме тайнство, понеже има нещо неразбираемо в него, каквото значение влагаме днес в тази дума. Тайнство е всяка среща на тварното и нетварното, т. е. на Бога, от една страна, с човека – от друга. И в църковния брак имаме такава среща, по-скоро единение, каквото е и тайнството на Божието въплъщение или св. Литургия. Естествено е една такава среща да превишава възможностите на нашия разум.
- Можете ли да обясните по-подробно как Бог се среща с човека в брака?
- Точно както в божествената Евхаристия. Там ние принасяме на Бога нашите материални дарове – хляба и виното, а Той ни ги връща, осветени като божествено Причастие. Така и в брака ние Му принасяме нашето човешко единение и го получаваме обратно – осветено.
- Това в практически план какво означава?
- За да го разберете, трябва да си припомните евангелския текст, който се чете по време на брачната служба. Става дума за първото чудо на Христос, което Той извърши в Кана. Помните, че когато виното свърши, Христос поиска да напълнят шест каменни стомни с вода и след това да ги донесат. Те вече били пълни с вино и младоженецът се учудил. Извикал отговарящия за масата и му казал: „Всички хора слагат в началото по-хубавото вино и след това по-лошото. Ти защо държа доброто за края?“ (Иоан 2:1-11). Чудесата на Христос и на светците са наричани знамения, т. е. знаци за една друга реалност. В този случай Господ ни показва какъв е естественият ред на нещата, без благодатта на Бога, и какъв е с нея. Без срещата на Бога с човека в брака неговото естествено развитие е към изчерпване и умора.
Когато тази среща обаче се случи, природната връзка между двамата съпрузи се обхваща, става едно с тялото Христово, с Църквата и получава голяма сила и динамичност.
- А толкова бракове на хора, които не са свързани активно с Църквата или имат граждански брак? Те осъдени ли са на изчерпване и условност? Действителността не потвърждава това.
- Да, така е. В този случай остават естествените възможности и добрите намерения на съпрузите. Хората, които не живеят брака като тайнство, е възможно да притежават много естествени способности в характерите си и много добри намерения за развитието на брака си. Но без срещата с благодатта на Бога те остават неоплодени. Бракът се крепи на борбеността на двамата съпрузи, която може да бъде изключителна, но може и да се изчерпи.
- Сиреч Бог изцяло отсъства от един такъв брак?
- Не, разбира се. Бог присъства във всяко добро човешко начинание и го подкрепя. Това се случва и с нехристияни – а колко повече с кръстените. Не чака да Го призовем, за да ни се притече на помощ. За да разберем обаче разликата, трябва да се обърнем към архетипа на тайнствата – божествената Евхаристия. Има хора, които цял живот се стремят, борят се, за да се поправят, някои дори призовават силата на Бога, без обаче да се причастяват с Неговите Тяло и Кръв. Не е едно и също. С божественото Причастие човек се съединява психосоматично с Христос „във вечния живот“ – не за да стане просто добър човек, а за да се освети и да живее вечно с Него. Същото е и с църковния брак. Този, който пристъпва съзнателно към него, всъщност иска от Бога да съедини любовта си с Неговата любов, да придаде на любовта между двамата съпрузи друго качество – отвъд естественото, но и да живее вечно. Спомнете си думите, които казва йереят в края на бракосъчетанието: „Приеми техните венци в Своето цартсво…“. Така бракът придобива космологични и онтологични измерения. Човекът разкрива на света истината за безкористната любов.
- Нашият опит обаче ни казва, че мнозинството от тези, които извършват църковен брак, не мислят така. Умът им е насочен към външните неща, които именно и придават блясък на брака.
- Това е тъжна последица от секуларизацията. Църквата отстъпва пред света и си позволява да приеме неговите идеали. Никой не отрича празничния характер на брака, но истинският му блясък се състои в онова, което вярващият преживява вътрешно, в „тайнството, което се извършва истински в него“. В Псалом 44 четем: „Всичката слава на царската дъщеря е вътре: нейната дреха е със злато везана“ (ст. 14). Отците тълкуват това в смисъл че славата и блясъкът на Църквата (дъщерята на Бога Отца, след като е невеста на Неговия Син) са вътрешни, защото в тайнството на съкровеността се случва всичко съществено. Повтарям: това не означава, че отричаме външните белези на празнуването на брака, защото става дума за празник. И народното ни предание разказва богато за това. Означава просто, че битката ще се случи в човешкото сърце. Според начина, по който човек пристъпва към тайнството. Ако пристъпи с църковното съзнание, което описахме, тогава срещата и единението с Бога се случват. Ако не – тогава Божията благодат не действа.
- Значи Божията благодат не променя автоматично човека?
- Точно така. Ако го променяше автоматично – въпреки желанието му, щяхме да имаме действие от типа на магията. Бог сътрудничи с нас. Затова и множество бракове, които се случват в Църквата, се провалят. Защото хората са се ограничили само с фолклорната част на „опаковката“ или с практическата.
- Във всеки случай ми прави впечатление сравнението на брака с божествената Литургия. Съществува проблемът със сексуалността, която повечето хора смятат за греховна или най-малкото несъвместима със свещените неща. Известна е чувствителността на Църквата към сексуалните проблеми. Може би Църквата е направила брака тайнство, само за да ограничи сексуалните злоупотреби? Може би е предпочела компромиса, за да избегне по-лошото?
- Естествено, бракът има и такива функции (да сложи морални рамки на поведението, да придаде стабилност на обществото и т. н.), но ги притежава като социална институция. Всеки брак – граждански, религиозен в рамките на друго изповедание, е замислен, за да намали ненаситността на човека, за да създаде подходяща среда за израстването на децата, за да ограничи центробежните сили в обществото. Това са естествените му функции. Църквата не пренебрегва естественото, но се издига над него. Интересува се от онова, към което естественото сочи. Например, естествен е стремежът на човека към споделеност, желанието да има близък човек. Бог приема това и го благославя още в самото начало (Бит. 1:27-28; 2:18-24). Тук обаче се появяват апостолските думи за тайнството (Εф. 5:20-33), където връзката между двама души се сравнява с единството между Христос и Църквата. Още в миналото, в Стария Завет, Бог използва примера на любовната връзка, за да разкрие Своите отношения с човека. (Пс. 44:12; Иер. 3:6-9; Ис. 54:1-10; 62:4-5; Иез. 16:16, както и цялата книга Песен на песните). Виж също в Новия Завет: Иоан 3:29, Мат. 9:15-22 и др. Отците след това също използват този пример (Лествица 30, 5).
Виждаме, колко много почитат човешката любов, човешкия ерос тези паралели. Еротичната връзка се смята за първична и основополагаща човешка функция. Така, разбира се, мислят и тези, които гледат на брака антропоцентрично. Освен това обаче тук тя приема смисъл от своя небесен извор и по-късно се превръща в носталгия по него. Освен факта, че „Бог пося любовта-ерос у тях“ (св. Йоан Златоуст), така че човек да се остойности и възпълни, Той я превръща и в стълбица, по която той се издига към по-висшите и небесни неща. Не разбира се, по смисъла, че еросният живот автоматично издига духовно човека (даже обратно – с лошата му употреба той може да пропадне дълбоко), но че когато съществува духовен живот еросът действа и като подтик към развитието на любов към Бога: след като човешката любов (ерос) е толкова силна, то може да си представим колко силна може да стане любовта към Бога. Освен това, чрез междуличностната връзка човек се учи да се отваря към другия, да общува с него – без тази основна предпоставка не е възможно някой да общува с Бога.
Всъщност, Църквата цени невероятно много любовта-ерос и брака, и само на тази основа могат да бъдат разбрани „забраните“ ѝ. Става дума за мерки за защита на тези божествени дарове – така, както някой пази пламъчето на свещта, за да не го изгаси вятърът, или както се подлага на лишения атлетът, за да вкуси радостта от победата. Началният капитал на еросната любов трябва да се увеличи и преобразува, а не да бъде разпиляван неограничено, както често се случва. От друга страна, факт е за съжаление, че някои членове на Църквата не споделят нейното жизненосещо богословие – или от незнание, или по различни лични причини. Родители, които се измъчват от пуританството си и не са изпитали радост от любовта-ерос като Божи дар, клирици и катехизатори, които не са се образовали добре в Истината или които не са разбрали правилно православната аскеза, допринасят често за отчуждаването на днешния човек от църковния живот, след като го караме да възприема Църквата като убежище на пуританизма.
- Това отблъскващо положение съществува паралелно със сексуалната разюзданост на времето ни, прокламирана официално в масмедиите.
Изразихте се точно – днешният човек е в капан между две злини: между страха от миналото и съвременната комерсиализация. Първото му пречи да се радва с благодарност на даровете на Бога, а второто го задушава. Многото химни на любовта днес не са нищо повече от гузно извинение заради унижението ѝ. Трудно е да преценим коя беда е по-голямата: вината и тревожността по отношение на любовта и секса, или тиранията на чувствеността, която изопачава и в крайна сметка разрушава вродената сила за любов? Към това се прибавя и фактът, че сме погълнати от лавината на една лексика, която обърква физическото привличане с ероса и прави чувствата ненадеждни. Аскезата, която Църквата предлага, допринася и за проясняването на душевния ни свят.
