Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (44 Votes)

file12152Даваме ли си сметка, колко много неща не знаем за своите предци? За житейската им история знаем съвсем малко, но в себе си носим всички черти на онези хора, които не познаваме, не сме виждали, но въпреки това носим в себе си тяхното наследство: техните гени, чертите им. Ето например, моят ръст, цветът на косата и на очите, начинът, по който са оформени моите пръсти, тялото, душевното ми състояние и равновесие, характерът ми, моето аз – всички тези неща не са само наши, не са само на нашите родители, само на дядо ми, но носим в себе си историята на всички свои предци. Нима не е страшно само да си го помислим? Да разберем, че не е само онова, което виждаме сега, а в нас са отпечатани черти и на други хора, за които не знаем, каква връзка са имали с Църквата, колко са обичали Христос, в кои части на света са живели, не знаем техните предпочитания и интереси, тяхното знание, професия - нищо не знаем.

Когато влизаме в контакт с други хора, когато общуваме с някого, разбираме, че имаме насреща си друг човек - ето например, аз говоря с тебе, говоря тук и сега. С кого? С тебе. Добре. В действителност обаче имам насреща си не само тебе. Това разбрах. Насреща ми е всичко, което носиш в себе си, наследството от твоите предци. И ти, когато говориш с мене, нямаш насреща си само мене, когото виждаш, но аз нося отпечатъците на моите близки, на моя род, на моята история. Това е нещо, което игнорираме при общуването си с другите.

Следователно, когато разговарям с някого, аз разговарям с човека, който е последният потомък, последната брънка в една верига от хора. Той – и всеки един от нас - е взел от всички тях много черти.

Темата за общуването с другите е изключително деликатна, дори когато пред нас стои само един човек. Говорим с един, но не е един. Ти общуваш с твоята съпруга, но не е само съпругата ти, с която имаш взаимоотношения и с която говориш, но и майка й, баща й, братята и сестрите й, дядовците й, бабите й, които се губят назад във времето. Когато осъзнаем това, ставаме някак по-търпими, подхождаме с по-голямо разбиране, с по-голямо снизхождение и симпатия в общуването с другите. Мисля, че осъзнаването на тази реалност ще ни помогне.

Когато общуваме с другите, нека да помним, че всеки носи в себе си една голяма история, към която трябва да се отнесем с голямо уважение, благоговение, благородство на душата, деликатно, с достойнство, с любов и да имаме съзнанието, че този, който сега ми говори и, например, нервничи, този, който допреди малко не се ядосваше, а сега се гневи, който ме обиди, говори ми рязко, иронизира ме, наруга ме, отнесе се по начин, който не ми хареса - не е само той, но носи в себе си едно голямо наследство; наследствеността на неговия род. Ако имаме предвид това, братя и сестри, ще бъдем много по-отстъпчиви, по-внимателни и по-търпеливи, когато общуваме с другите. Мисля, че в крайна сметка най-трудното нещо в този свят, едно от най-трудните неща е общуването с нашите ближни. Да установим как моят живот се преплита с живота на другите като камъчетата на брега, където едно се трие в друго, едното понася или не понася другото, едното се свързва с другото. Това се случва и в нашето семейство, в работата, в манастира, където някой живее с братята или сестрите, с децата в училището, с работещите в някоя фирма.

Връзката ни с хората е толкова красива, когато функционира красиво и поражда спокойствие, радост, щастие, отмора, веселие, а, от друга страна, става толкова драматична и изморителна, когато не носи радост и спокойствие. Не съществува нищо по-изморително от такива отношения. Когато обаче в нашето съвместно съществуване с другите имаме предвид нещата, за които говорим, мисля, че връзката ни с тях ще стане някак по-тиха, по-поносима, по-лесна и ще имаме по-голяма сила да се справяме с трудностите на общуването. Така ще можем да си обясним - един път със сърце, друг път с разум - някои необясними състояния на ближните си. Когато казваме някому "Не се дръж така!", ще имаме предвид, че това е не само по негово решение, но и външно влияние, тъй като съществуват наследствени фактори. Така че поведението му не е само по негова воля, но има и няколко неща, които той не може да контролира и затова вината не е изцяло негова. Така се е научил, такъв е бил и баща му, така са му повлияли неговите родители, характерът му е такъв. И така по-добре си обясняваш поведението на другия и по-лесно общуваш с твоя брат. Нека да не говоря теоретични неща.

Св. Доротей разказва за един кораб, в който имало малки деца. Корабът спрял в едно пристанище, за да продадат децата: малки деца - сирачета, изоставени, без родители, водели ги, за да ги продадат. Нима това не е драматично? Сцената – малки деца, които още не били започнали да водят самостоятелен живот, от детската градина (така да се каже), където клетите, още нищо не били научили. Гледат те и ти се смеят. Ти си лош човек и те не го разбират, а ти се усмихват. Ти може да си лукав, подозрителен, престъпник, а те ти подават ръчичка и искат да те целунат - малки деца, невинни. Сърчица, в които още нищо не си написал. С изключение на това, което, както казахме, са наследили от своите предци, които обаче не познават. В тяхната душичка още нищо не е написано - в този живот, в този свят.

Когато корабът се установил на брега, от един манастир слязла една възрастна монахиня, тъй като чула, какво ще се случи, и си казала:

- Нека отидем да вземем едно детенце, малко момиченце, за да не попадне в лоши ръце, да го отгледаме в манастира, да се научи да готви, да бродира, да пее, да работи, а когато порасне, да прави каквото иска! Или да живее тук с нас, или да създаде собствено семейство. Каквото иска!

Тя слязла да вземе едно малко момиченце.

В другия край на града една много покварена жена също научила, че корабът пристигнал. Тя водела блуден живот и намислила нещо подобно:

- Да отида и аз да взема едно малко момиченце, да го откупя, да го отгледам така, че да се научи на живота в разврат и да изкарва пари, да ни помага в тази професия!

И монахинята, и блудната жена слезли на пристанището. Господ виждал всичко отгоре. Бог виждал невинните деца в корабчето, виждал блудната жена, виждал монахинята и другите хора, които отивали да вземат някое дете - някои, за да го осиновят, други, за да го заведат в някое сиропиталище. Монахинята отишла, видяла едно момиченце и казала:

- Това момиченце, моля ви, бих искала да го взема с мене! – тя платила и го откупила.

Отишла и другата жена:

- Аз бих искала това момиченце!

Децата се разделили, цялата вечер пътували заедно, сутринта на пристанището се разделили. Всеки човек от града взел по едно дете.

Минали години, децата растели, всяко дете по своя си начин, със своите навици, както другите го учели и отглеждали. Момиченцето в манастира пораснало. Монахините го възпитали да бъде любезно, да има обноски, да казва „Благословете!”, да се кръсти, да работи, да пее хубаво. Хората го виждали на пътя и казвали:

- Колко добро момиче! Пу-пу, диамант! Колко хубаво възпитание! Много хубаво дете! Гледаш го и му се радваш! Лицето му блести. Това е душа, това е девойка! Хубава девойка! Хубав характер!

Растяло и другото момиченце, което развратната жена взела и го отгледала по своя си начин – развратен, блуден, изобщо не зачитала неговото достойнство, изобщо не проявила уважение към това дете, което научило това, което постепенно му преподавали. Да говори лоши думи, да съблазнява, да ругае, да блудства. И него гледали хората по пътя и казвали:

- Далеч от това момиче! Развратно, лошо момиче, лошо дете! Какъв човек е това?

И всички го презирали. Само Бог, Който всичко вижда, си спомнял онова утро преди много години, когато тези две девойки били малки дечица и още не били започнали да водят самостоятелен живот, когато слезли от корабчето и се смеели, държали се ръка за ръка, играели, но отишли хората и разделили ръчичките на тези две момиченца и им казали:

- Ела тук, ти ще дойдеш с мене!

- Ела тук и ти, ще дойдеш с мене!

Бог помни онова утро с тези две невинни души и в Патерика се казва: не съдете толкова лесно, не вземайте предвид само това, което виждате сега. Помислете, какво носи всеки човек, цяла една история, цяло едно минало. През какво е минал всеки човек - не знам нито аз, нито ти. Дори и твоят човек, дори жената или мъжът, с който живееш заедно, спиш и се храниш с него, заедно се трудите, дори и децата, които си родила, дори и твоят човек, който смяташ за най-близък - не знаеш какво носи в душата си, какво точно е преминал, как е преживял в себе си онова, през което е преминал, как го е докоснало, как му е повлияло.

Например, в дадено семейство може да се е случило скръбно събитие, но по един начин да го е преживял единият, и по друг начин - другият. По един начин скръбта е докоснала детето, по друг баща му, по трети сестра му. Не знаеш историята на всеки човек, не знаеш как се чувства, какво носи в душата си, въпреки че си в същия дом и сте под един покрив. Когато помислиш това, веднага чувстваш уважение и благоговение пред всяко едно лице и си много внимателен и бавен в това да съдиш, не бързаш да правиш заключения, да изказваш мнения със сигурност, да лепиш етикети, да споделяш мнения, за които смяташ, че изразяват твоята убеденост за нещо, което казваш. И не си сигурен за нищо. Казваш си: реално нищо не знам, не зная нищо за детето ми, за жена ми, за мене, за другите.

Всеки от нас има собствена история. Ако си давахме сметка за това, нямаше да изпадаме в толкова недоразумения. Щяхме да гледаме зад повърхността и да подозираме за скритите неща, които са истинни и съществени, това, което е довело нещата дотам, където днес се намират. Дано, дано, братя, да можем да виждаме това! Можеш ли ти да гледаш зад всеки човек, зад душата на всеки човек и в душата на всеки човек да виждаш красота, да виждаш красиви неща, дори и да изглежда, че този човек няма нищо. Всеки човек има нещо хубаво, дори и този, който не те изпълва с възхищение и мислиш, че не те удовлетворява, че е изключено да си с него, например, не ти харесва колегата, неговия характер. Ако гледаше на този човек така, както Бог го е създал да бъде, а не както го е направил животът, мъките, проблемите, ударите, притесненията, горчивините, които ти не знаеш, ако гледаше на този човек отвъд всички тези мъки, както и неговата предистория, тогава би видял много красив свят, много красива душа, защото всеки един от нас носи печата на Бога и е изключено Бог да сложи в нас печат, който да не е красив, печат, който да няма Неговата благодат, благословение и красота. Всеки един от нас носи невероятна красота в своето сърце. Ако се научиш да гледаш в дълбочина на нещата, а не на повърхността, навсякъде ще виждаш красоти, ще виждаш не това, което веднага забелязваш, а това, което не се вижда. Обърни внимание на това, трябва да се задълбочиш. Не е достатъчен един поглед, но погледът ти трябва да се търкулне зад външната страна, зад плътта, да влезе в душата, зад плътта и да види сърцето, зад грима, боята за коса и сенките да види сърцето, което се крие вътре - измъчено, наранено, нещастно, но много красиво и създадено и дарено от Бога в определен момент.

Знаете ли кои са имали този дар, този уют на общуването с всички хора, благодарение на тази гъвкавост на характера? Светците. Те имали този благодатен дар да виждат красиви неща в хора, които ние наричаме зли. За тях не съществували зли хора, не съществували грешни хора, а само някои пороци, някои грехове като петна - "очисти ни от всяка сквернота" (петно) – едно петно е, хоп, оправяш го малко, издухваш го, очистваш го и изчезва, петно е. Лицето му не е грозно, ти казват светците. Едно петно има, има нещо, което, ако го махнеш, отдолу ще се открие чудесен характер, превъзходно лице, тази душа, този човек. Затова светците никога не са имали проблем с общуването, те общували с всички хора, обичали всички хора, всички се обръщали към тях, от всички вземали по нещо и давали на всички по нещо, вземали дори и от грешните, дори грешниците им принасяли полза и след това ги поучавали с това смирение, чрез този тайствен начин, по който ги докоснали. Светецът отива и застава до грешната жена и й казва:

- Завиждам ти! Завиждам ти!

- На мене?!

- Да! Защото, ако аз давах всичко на Христос, както ти даваш всичко на греха, ако аз бях толкова последователен в любовта към Христос, както ти си последователна в блудния живот, щях да съм доближил Бога. Ти си възлюбила нещо и си му се отдала, отдала си сърцето, цялото си същество на нещо греховно, но си го възлюбила, имаш топло сърце, само че не знаеш на Кого да го дадеш!

Вижте какво отношение, вижте думи на светец към блудница, вижте, как той я е спечелил. Той намерил блудната жена и вместо да я презре, да я погледне странно, да я наругае, да й каже: "Чедо, трябва веднага да се изповядаш, да се поправиш, че ще отидеш в ада!"

Казал го е по такъв начин, по който ние не можем. Липсва ни този уют на светците, тази свобода на светците, които дори в грешния човек намират хубави неща. Отиваш, гледаш блудната жена и й казваш:

- Чудя ти се!

-  За какво ми се чудиш, отче? Какво ми се удивляваш, свети човеко!

- Мълчи, мълчи! На какво се чудя ли?! Удивявам се, че имаш горещо сърце, но не за Бога. Ако аз имах плама, който ти имаш към греха, щях да съм станал свят.

И тази грешна жена, както разбирате, се покаяла, заплакала, обърнала се, станала монахиня и оставила всичко. Така този светец я спечелил. Той не видял външната страна, а скрития човек на сърцето, вътрешния човек, който всеки крие в себе си, градината, която се намира в дълбините на пещерата на душата на всеки човек. Навън може да има нечистотии, захвърлени неща, но ако разчистиш дърветата, камъните, земята и влезеш в тази пещера, дълбоко в нея има една градина, там е благодатта на Светия Дух, има светлина, има красота.

Колко добре би било, ако беше съзрял тази красота в детето си, което много пъти си огорчавал, защото му говориш грубо; виждаш, че не чете, че не ти угажда, не прави това, което си мечтал да прави и съсипва плановете ти за живота, защото по друг начин си си го представяла и му показваш своето огорчение. Не му показваш радост, не му казваш: "Детето ми, вътре в теб виждам нещо прекрасно и това, което виждам, ме кара да се радвам, че те гледам!"

Не. Ти му показваш, че според теб детето ти няма да се поправи, направил си заключение по безапелационен начин и не би променил мнението си. В резултат на това не можеш да се насладиш на връзката с детето ти, не можеш да се порадваш на тази връзка, защото не виждаш нищо достойно за радост, наслада и щастие в нея. Истината обаче не е такава. Съществува красота и в твоята съпруга, в този съпруг, с когото искаш да се разделиш, в тази съпруга, която искаш да оставиш. Ако можеше да я видиш, както Христос я вижда, както светците я виждат, както би я видял един светец, ти би казал:

- Имам толкова прекрасна жена!

- Имам толкова прекрасен съпруг, а аз искам да се разведа с него?! Ама ти си прекрасен! Как не видях толкова време тази красота, този хубав свят, който криеш в себе си!

Знаеш ли защо? Защото гледаш само повърхността, какво ти е казал, не гледаш какво се крие зад думите, които е изрекъл.

Скъпи приятели, трябва да научим кода на поведение на всеки човек, да научим тайния ПИН, който имат не само мобилните телефони, а и нашите души, които са стигнали дотам да не са „мобилни”, които не могат се отворят, истински да покажат това, което крият: красотата. И на показ изкарваме едно, а всъщност имаме предвид нещо друго.

Знаете, че един млад човек, който се гневи, ядосва, удря, чупи, блъска врати и тръгва, понякога може да крие в себе си голяма горчивина, голяма чувствителност. И нещо друго - голям страх в живота. Знаете ли, че този млад човек, който много пъти е правил сцени и те е ужасявал, като го гледаш, и дори си си мислел: "Всички ще ни пребие!", който дори може да те е удрял - този млад човек реално не иска да бие, а да плаче, но няма очи да плаче, няма очи да каже: "Искам любов, искам топлина, искам прегръдка, да, прегръдка, ако ще да съм на 19, 20, 25 години, искам прегръдка, защото не съм чувствал такава!"

Той обаче не показва това, а показва нещо друго, и ти гледаш другото и оставаш в него; нямаш око да проникнеш в дълбочината, защото гледаш само телевизия и телевизията те държи на повърхността, не те оставя да проникнеш, не ти дава време да се задълбочиш, не можеш да плачеш, не можеш да станеш чувствителен, да омекнеш, да се помолиш, не можеш да се сработиш с другия, гледаш повърхността, правиш заключения и така отношенията стават много обтегнати.

По този начин онова, което трябва да бъде извор на щастие и наслада - общуването с другите, става извор на голямо нещастие. Съвместното съществуване става непоносимо, единият не може да издържа другия. Видял си твоя брат? Видял си твоя Бог – казват светците. Твоят брат, този, който сега виждаш, този, който сега очакваш да дойде, детето ти, съпругата ти, детето, което сега ще отидеш да вземеш от училище, човекът, който живее до тебе, този, който мислиш, че не можеш да търпиш, той е Господ Бог. Светците изричат страшни думи! Другият е мой брат, моят Бог, да. В него се крие Божият печат, крие се Божията красота, научи се да виждаш това.

Не го гледам. Станал съм - казва някой - като Сартр, като този екзистенциалист-атеист, който казва, че другият е моят ад, моят ад си ти, другите са моят ад, не ме оставят да осъществя моите планове, пречат на моята свобода, изсмукват и крадат моето жизнено пространство и свобода. Вижте едно различно възприятие - колко различен начин на мислене има Църквата и колко различен начин на мислене имат хората от света; т.е. ние, ти, аз, които казваме, че сме християни, имаме това светско мислене, защото кой от нас се радва толкова много, когато вижда другите, кой от нас се наслаждава на лицето на другия и казва в себе си, че той е съкровище! Майка ми, баща ми, детето ми, мъжът ми, жена ми, колегата ми е съкровище! За мен е радост, че общувам с него. Не се радваме на нашето общуване, а се затрудняваме, нараняваме се, докато би трябвало да се радваме, че сме заедно, да се хващаме ръка за ръка и да се изкачваме заедно по склона на живота. А ние какво правим – единият дърпа другия да слезе надолу, единият бута другия да го събори от тази голяма и стръмна планина, която се нарича живот. Как тогава ще се изкача? Когато единият дърпа нагоре, а другият надолу, когато единият поставя пречки в живота на другия и вместо да му помага, да се радва, и двамата да летят, да летят... Затова се ожени, за да летите, за да се изкачвате заедно, затова си създал децата си, за да гледаш Христос в лицето на децата и да се радваш. Бог не ти е дарил децата, за да се измъчваш, нито да ги измъчваш. Голямата тайна на щастието на това съвместно съществуване е тази: да можеш да погледнеш зад това, което виждаш, и да виждаш това, което се крие зад тази повърхност.

Веднъж една жена казала на мъжа си:

- Еди-коя си си купи ново яке, нов костюм.

- Ами добре! А какво ще ядем? Сложи да ядем!- отвърнал съпругът.

И жената си помислила: "Не ме вълнува, че аз нямам нов костюм. Това, което ме нарани, е, че той не разбра, че исках да му кажа нещо друго: че се чувствам пренебрегната в тази къща, че не ми обръщаш внимание, че не се интересуваш от моите проблеми, как живея, как се обличам, къде отивам, и ти го казах по заобиколен начин. Казах ти нещо за съседката, за да те накарам да се замислиш и да го осъзнаеш, а ти ми каза: сложи да ядем! Ще ти сложа да ядеш. Това ми е работата, това правя и стигнах дотам да готвя, да ти слагам да ядеш; а ти да работиш, да носиш пари и да няма комуникация между нас. Но с това, което ти казах, очаквах да разбереш, че се чувствам самотна, че имам чувствителна душа, която иска любов!"

Естествено и съпругът би казал: "Би трябвало и ти, мила, да разбереш, че зад това, което казах, и аз крия таен вътрешен свят. Не се хващай само за оплакването и да казваш, че не те разбирам. И ти не ме разбираш. Ето, връщам се от работа и ти казвам: закарах колата на сервиз, а ти казваш: сега не ме интересуват сервизите, дай ми пари, защото утре трябва да пазарувам, искам да платя наема".

Всеки от нас изкарва послания. И когато мъжът отива вкъщи и казва на жена си, че е бил в сервиза, не й го казва, за да й обясни за сервиза, а за да намери начин да влезе в контакт с нея, да общува с нея. По негов си начин. Да влезеш в контакт с мене, да влезеш в моя проблем, да ме обикнеш, да забравиш сервиза и колата, костюма, пазара, покупките и да влезеш във връзка с душата ми, със сърцето ми, да почувствам, че те е грижа за мене, че това да говориш за дрехите или колата не е въпросът сам по себе си, а повод да почувствам, че ме обичаш и те интересуват моите проблеми. Това, което вътрешно ме изгаря, да може да изгаря и теб, и двамата да разберем, че в крайна сметка нищо от това, което вътрешно ни изгаря, в действителност не ни изпепелява. Това, което ни изгаря, е любовта, това, което ни стопля и от което имаме нужда и двамата  е любовта. Любовта трябва да намерим. Но понеже никога не казваме това пряко, сме се научили да го изразяваме чрез кодове, чрез символи, чрез лозунги, чрез намеци, едно говорим, а друго искаме да кажем.

Защо сега детето не ми говори? Да не би да чувства самота? Чудиш се: как ще чувства самота, след като през цялото време иска да обикаля, да ходи някъде, няма покой. Това е проблемът, че няма покой, че няма къде да утихне, къде да застане, къде да пусне корен и да седне и да намери твърда почва. Това не ти ли помага да разбереш, че нищо не го удовлетворява? Твоят син (или дъщеря) постоянно тича, нещо търси, нещо иска, но още не го е намерил. Ако разбереш това, тогава би проявявал много любов, много топлина, много доброта, и не би хабил толкова нерви, не би изричал резки думи, нито обиди, нямаше да ги има недоразуменията.

Много пъти изричаш толкова много думи, че смазваш другия. Понякога думите се забравят, но има някои тежки думи, които не се забравят, а нараняват директно, и ако душата на другия е чувствителна, ако той не е духовно и по християнски подготвен да приеме това като борба, като подвиг, като кръст в живота си, тогава?

- Добре, той ми каза лоши думи, но ще проява търпение! Ходил съм на пет беседи, изповядал съм се десет пъти в живота си, зная, че в живота ще носим кръст.  

Добре, ти го знаеш. Другият обаче, който не знае това? Трябва да внимаваш как говориш. Нашето слово има голяма семантика, т.е. голямо значение, голям отзвук върху другите.

Някога св. Макарий Египетски вървял с един свой ученик. Светецът имал благодатния дар да разбира човешките души, да вижда зад външната страна – скритите неща, да влиза в сърцето на другия и да гледа не това, което се вижда, а това, което е. Той казал на ученика си:

- Върви по-напред, моля те!

Знаете този случай, въпросът обаче е какво правим. И аз, който и преди съм го казвал, какво правя.

Той му казал да върви по-напред, защото, ако вървели заедно, можело да изпаднат в празнословие и оттам в осъждане. Те се молели по пътя. Ученикът тръгнал напред и не след дълго срещнал един езически жрец, един сатанист, маг, който се занимавал с магии. Ученикът на св. Макарий бил още млад, неговата душа още не била омекнала от аскезата и още бил жесток, аскетичен, твърд и към себе си, и към другите. Истинската аскеза, аскезата по Бога смекчава душите. Тя ни прави строги към нас, но меки и чувствителни към другите. Аскетът говори остро не на другите, а на себе си, и човешки на другите, с любезност, човечност и чувствителност. Освен, ако Бог не го просвети и не се отнесе по друг начин, защото е юродив заради Христа и има друго вдъхновение от Бога.

И тъй, този ученик още не бил подготвен, както трябва, говорил грубо на езическия жрец и му казал:

- Добре, не знаеш ли, че така, както вървиш, те очаква адът и ти си сигурен за там?

Истина казал, истина, но не я е казал по правилен начин. Начинът. Казваш истина, но как я казваш?

-  Имам право!

Да, радваш се на твоето право, но за да му се порадваш, май някога трябва и да го загубиш, а? Тогава ще му се порадваш. Ама ако го загубя, как ще му се порадвам? Така, както Господ загубил, и тогава спечелил. Бил разпънат и така спасил света. Изглеждало, че губи всичко, но всичко спечелил. Понякога трябва да загубиш твоето право, да загубиш твоята истина, и тогава ще я спечелиш.

Магът, който бил силен в ръцете, се ядосал, пребил младия монах, оставил го и продължил да върви. След това срещнал св. Макарий, който го видял, но зад мага той видял неговата душа- една изтерзана и жадуваща за Бога душа, която търсела Бога. Как св. ап. Павел търсел Бога, но бил гонител на Бога без да го знае, търсел истинския Бог, но не знаел къде е Бога и мислел, че каквото правел, го прави заради Бога, заради истината, мислел, че то е правилно? Той така мислел - че служи на истината. Такъв бил и този маг. И св. Макарий му отвърнал - пише го в Патерика, четете Патерика, той прави душата ти свежа и има много свеж дух:

- Бре, душицо, какво правиш, какъв човек си ти? Ти си голяма душица!

- Аз да съм добър човек?! Знаеш ли какво съм аз?

- Да, зная. Маг си, нали? Езически жрец.

- Да! И ме наричаш душица!?

- Да, имаш много хубава душа, жадуваш за Бога. Да, детето ми, виждам го, копнееш, търсиш с пламенен копнеж да намериш нещо в живота си. Но виждам и още знаеш ли какво? Че докато търсиш, още не си намерил удовлетворение, не си се наситил, не си намерил покой, не е ли истина? Не си намерил това, което искаш, твоето сърце не е намерило удовлетворение, изпитваш болка в себе, смут, нещо, което те измъчва, душата ти не е намерила мир, не си намерил покой там, където си, смущава те това, с което се занимаваш, не те успокоява!

Другият, магът, му казал:

- Отче, да ти кажа нещо - как говориш така? Как ме гледаш и говориш така? Сега, когато говориш, сърцето ми сякаш потрепна. Сякаш душата ми потрепна, чувствам се някак различно с тебе. Как говориш така спокойно и сладко?

-  Чедо мое, говоря така, както се чувствам.

- Да, но преди малко срещнах един монах като тебе, и той в расо. Не сте ли монаси? Той ми говори и ми каза, че ще отида в ада, обиди ме, а аз го ударих, оставих го там.

- Ха, детето ми, разбрах, това е моят ученик. Той ще се научи лека-полека да разбира какви хубави души съществуват до нас, дори и твоята душа, който си се забъркал във всички тези неща. Носиш един много хубав свят в сърцето си. Моля се някога да го разбереш!

- Отче, сега ще го разбера, сега с тебе, искам да ме вземеш с тебе. Да вървим да поговорим!

Той се обърнал към него, започнали да разговарят и свети Макарий го направил християнин. Той се отрекъл от идолите, захвърлил магьосническите книги, кръстил се и станал монах. Той, магът. Чрез един светец, който знаел как да вижда какво носи този човек зад външната фасада. Неговата история, болка, тревога; неговото търсене, макар и в мрачни пространства, за да намери Бога.

Можеш ли да виждаш тази светлина, която другият търси, въпреки че сега е в мрак? Да търсиш светлината, да виждаш във всеки светлината, която той търси? Направи живота си светъл, за да можеш да виждаш и в другите това търсене на светлината. Когато гледаш това, знаеш ли колко хубава ще бъде твоята връзка и общуване с другите?

Братя, дано съумеем да виждаме хубави неща в другите, защото и това не е лъжа - четох една философска и психологическа книга, в която пише да си представяш добри неща в другите хора, да си ги представяш, за да успокоиш и да ги обичаш. Представи си мислено, че е добър, представи си в душата, че той има любов, въпреки че няма, представи си го. В Църквата обаче не казваме "представи си!" - това не е въпрос на фантазия, а е истина! Нещо истинско е това, което ти казвам да правиш. Другият наистина има някаква светлина в себе си, Христовата светлина, има искрицата на Светия Дух, искрицата на св. Кръщение. С други думи, това не е въпрос на самовнушение: "Опитай се да мислиш хубави неща за другите", а истина. Твоят брат е Божие дете, виж го така, намери нещо хубаво да кажеш за другия:

- Ама не го обичам!

Ами това е въпросът. Не си се научил да обичаш. Ако обичаш, ще видиш, че всичко е прекрасно и превъзходно.

Когато обичаш, не виждаш грозни неща. Когато обичаш, и грозните неща изглеждат хубави, а когато не обичаш, и хубавите изглеждат грозни. Когато не ги обичаш, всички са едни и същи и не ги искаш. Когато обаче обичаш, с всички се разбираш много добре и особено с тези, които обичаш. Затова нека да обичаме всички и да ги гледаме всички по друг начин, както Христос и Неговите Ангели ги гледат, както ги е гледал св. Николай Планас - тук, в Атина се намира неговата църква, минавате оттам. Един друг Николай слагал ръцете си в неговите джобове и от време на време крадял от него, вземал му някакви дребни, за да има, да преживява, да купи нещо. Св. Николай Планас го усещал, но се правел, че не го усеща. Той крадял, но св. Николай го оставял и се преструвал, че не забелязва как този младеж краде от него. Той би могъл да му хване ръката и да му каже:

- Видях те! Видях те и трябва да се изповядаш, горко ти! Ще отидеш в ада!

Нищо подобно. Св. Николай го оставял, но други отивали и му казвали.

- Святе Николае, той те краде!

А светецът отвръщал:

- Добър е Николай, добър е Николай! Душица е Николай!

- Ама, отче Николае, той краде от тебе, видяхме го! Слага ръцете си в джоба ти и ти взема парите!

-Бре, добър е Николай! Казвам ти! Добър е Николай!

И той казал на Николай:

- Никола, виждам, че си добър!

И той му отвърнал:

- Ах, отче, това ми казваш и те обичам, това ми казваш и крадеш моята душа! Наистина крада понякога, но го правя, защото имам нужда!

- Зная го, затова те оставям! Добре, но да ми го казваш!

Тактиката на светците е различна. По друг начин светците гледали на нещата, по друг начин подхождали към хората, и така живеели рая и на тази земя, и във вечния живот, и винаги, но още сега започнали да му се наслаждават. В този свят, в този ад, в който казваме, че живеем, тук живеели и те, с подобни проблеми. И тогава имало големи проблеми, но ако имаш рая в сърцето си, всичко около тебе става прекрасно, райско!

Нека помним, че никога някой наш брат, дете, съпруг, приятел, някой от нашите братя, който приема от нас чест, любов и доброта, никога няма да изкара нещо лошо. Когато проявяваш добрина спрямо другия, обсаждаш го с това добро, оросяваш и освежаваш неговото сърце с любов, която ще излъчваш като извор, тогава е изключено другият да изкара нещо лошо в твоя живот, а ще омекне, ще се стопи. Когато вземеш едно парче лед и го сложиш в ръката си или на слънце на балкона, какво ще стане с леда? Ще се стопи. Ти какво направи, за да се разтопи ледът? Нищо. Не си направил нищо, за да го стопиш. Какво направи просто? Сложи го на слънце и той сам се стопи. Това е нужно: за изложим и моето сърце, и твоето сърце, които са замръзнали като парчето лед и много повече от това, като айсбергите, да ги изложим на Слънцето на правдата, Слънцето на любовта, на кръстната любов, на нашия Иисус Христос. Когато стоим пред Него, тогава сърцето ни ще се разтопи, ще обича, защото ще бъде обичано от Христос и ние ще чувстваме Христовата любов, ще се насищаме, ще можем и ние да даваме любов. Това се моля, братя мои, да бъдете с постоянно изложено към Христос сърце, постоянно разтопено от любов към Христос и постоянно излъчващо любов към Христос!

Превод: К. Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/k4qx3 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Всеки ден вие полагате грижи за тялото си, за да го запазите в добро състояние; по същия начин трябва да храните ежедневно сърцето си с добри дела; тялото ви живее с храна, а духът – с добри дела; не отказвайте на душата си, която ще живее вечно, онова, което давате на тленното си тялото.
Св. Григорий Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.