Мобилно меню

4.8974358974359 1 1 1 1 1 Rating 4.90 (39 Votes)

1_47.jpgПродължение

Окончателната промяна повдига винаги популярния въпрос за подходящия служител на тайнството. Кой може да прощава греховете? Върху какво се основава неговият авторитет? За преп. Анастасий Синаит (7 в.) отговорът е повече от ясен: единствени подходящи уредници (οἰκονόμοι) на спасението и Божии лечители са онези, които са духовни (πνευματικοί), истинските ученици на Христос, монасите, облечени в дрехата на покаянието.[1] Св. Симеон Нови Богослов (949-1020) е дори още по-конкретен: „Преди монасите единствени епископите по апостолско приемство са имали силата да връзват и развързват. Но с времето епископите започват да не употребяват или употребяват лошо тази власт. Ето защо тази вдъхваща уважение функция... е прехвърлена върху избраните от Бога люде, които са монасите“.[2] Духовните дарове са онези, които преди всичко правят от някого изповедник и които дават така необходимата за опрощаване на грехове παρρησία (дръзновение). Някои жития на светци съвсем ясно показват това.

Един сарацин издирва св. Симеон Стълпник (357-460), за да изповяда пред него, че – погазвайки своя обет – е пожелал да яде месо и сега идва да получи опрощение на греха „по всемогъщите молитви на светеца“.[3] Друг интересен пример е свързан с Антифотиевия събор от 869-870 г. Протоспатарий (висш военен) на име Теодор се явява пред папските легати, за да отговори на обвинение против него. Когато е попитан изповядал ли е прегрешението си и дали е получил епитимия, Теодор отговаря положително. Когато легатите питат за името на неговия изповедник, той отговаря: „Не знам. Знам само, че беше хартофилакс, беше плешив и беше прекарал четиридесет години на стълб“. Легатите го питат: „А беше ли той свещеник?“. Теодор отговаря: „Не знам. Той беше авва и имах вяра в човека, и му се изповядах“.[4]

4.8974358974359 1 1 1 1 1 Rating 4.90 (39 Votes)


1_42.jpgПродължение

Системата на покайната дисциплина, засвидетелствана в древните канони, има своите силни страни – ясното разбиране за отношението между покаяние и Евхаристия, осъзнаване на църковното измерение на покаянието и помирението, силно настояване върху покаянието и неговите плодове. Тази система обаче има и своите слабости. Явна е опасността от мъртвото законничество, в което покаянието се разглежда като отдаване на собствената част, като плащане на личния дълг към обществото – опасност, която особено се засилва при изгубване на евхаристийната насоченост. Още повече тясната връзка между мисъл, воля и действие, която се предполага в модела на вероотстъпничеството, може да бъде провалена по много начини. Мисълта не винаги води до съгласието на волята; движението на волята не винаги е приведено в действие; в този процес винаги могат да се намесят незнание, страх, принуждение или просто глупост. Върху подобни проблеми са принудени да разсъждават древните правила и отделни църковни писатели, занимаващи се с въпросите на покаянието. Но те често проявяват крайна липса на чувствителност – Правило 4 на Неокесарийския събор (315 г.), например, любопитно илюстрира принципа de internis ecclesia non judicat:

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (39 Votes)

1_35.jpgПрез есента на 691 г. в резултат от работа на отците на Трулския (известен повече като Пето-шести) събор се появява една по-късна добавка към каноничното право на Православната църква. Съборът потвърждава и санкционира една вече съществуваща сбирка, която включва 85 т. нар. Апостолски правила, правилата на някои събори от 4 и 5 в. и различни правила на св. отци – най-вече на св. Василий Велики (Правило 2), към които са добавени нови 102 правила. С някои по-късни добавки тази сбирка остава основен corpus canonum на Православната църква – всеобщо приета норма и еталон на нейните църковни структури и дисциплина.

Така от късната античност до днес корпусът на каноните остава в същността си непроменен. Същото обаче не може да бъде казано за начина, по който тези канони се тълкуват и прилагат. Църковници от всяка нова епоха се изправят пред предизвикателството да увличат тези древни текстове в плодотворен диалог с нови културни контексти, с действителни практики и променящи се институции. Това е вярно както в общ план, така и особено по отношение на дисциплината и още по-специално на покайната дисциплина, върху която ще спра вниманието си тук.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (17 Votes)
Преди седмица излезе от печат един дългоочакван сборник от нормативни текстове и документи, регламентиращи правото на вероизповедание и статута на религиозните общности в Република България. Сборникът е озаглавен „Държава и вероизповедания – нормативна уредба на религията и религиозните общности в България” и е издаден от издателство „Сиела”. Съставител на сборника е юристът Христо Беров, който в момента докторира по Канонично право в Постдамския университет, Германия. Съставителят е известен на българската публика с множеството си публикации в интернет-пространството по въпроси, свързани с религиозните права и свободи и статута на религиозните общности в България.

Според думите на съставителя, „сборникът си поставя за цел да запълни празнотата в българската юридическа наука, в която до момента не съществува отделна дисциплина за правото на религиозните общности”.

В България до този момент не е издаван подобен сборник, който да включва толкова много правни текстове, имащи отношение към религиозната проблематика.

4.6 1 1 1 1 1 Rating 4.60 (20 Votes)
004.jpg
Отминаха вече няколко месеца от първата сесия на VІ-тия Църковно-народен събор и като че ли страстите в Църквата поохладняха въпреки летните високоградусови температури. С изключение на електронния портал „Двери на православието” останалата църковна общественост забрави за събора и възложените му надежди. Предвид множеството наболели и неотложни въпроси, съществуващи в Българската православна църква (БПЦ), към този най-висш църковен орган бяха отправени сериозни очаквания. За съжаление краткото време, с което разполагаха делегатите, и липсата строго дефинирани задачи на събора не позволиха повечето от тези въпроси да намерят своето разрешение.

 

И рече старецът...

Видях мрежите, които врагът разстилаше над света, и рекох с въздишка: „Какво може да премине неуловимо през тези мрежи?“. Тогава чух глас, който ми рече: „Смирението“.

Св. Антоний Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.