Днес бих искал да бъда с тези, които изпитват болка. Да направя едно предаване и да бъда в компанията на хората, които страдат от тежка болест, от сериозни и нелечими заболявания, от рак в напреднал стадий или в начален и се тревожат. Ако на теб ти е весело и искаш да продължиш радостната програма на деня, отмини. Но аз не мога, защото често покрай мен гърмят бомби, чиито осколки минават толкова наблизо, че и аз усещам нещо от ужаса на тази война и се потрисам. Едно е слушаш за другите - да знаеш, че еди-кой си се разболял, друг е в риск, трети умрял от тази болест, четвърти ще видим дали ще живее, а друго да чуваш това за твоите близки, приятели и познати, духовни братя, духовни чеда, роднини и най-страшното – за себе си. Да дойде часът да чуеш, че ти самият имаш такава болест. Разбрал ли си това? То идва внезапно. Ти тичаш със 180 км. в час по пътя на живота, не по магистрала, а в живота, тичаш, имаш желание да стигнеш някъде и внезапно пред теб пада нещо, огромен скален блок и рязко удряш спирачки! И край, спираш, вече не тичаш. Защо? Защото животът ти се променя! Защо се променя? Защото се е появила болест, която преобръща всичко, а на теб ти се струва, че полудяваш.
Казахме, че днес предаването е за тези, които имат своя мъка и не им е проблем да слушат такива неща, нито униват, защото това е техният живот. А ти? Ти слушаш и казваш, че това ти разваля настроението, униваш, а аз още не съм започнал. Обхваща те униние да слушаш, че съществуват такива съдби. А другият след малко, даже сега, когато говорим, прави химиотерапия. Той не слуша такива неща, не мисли за тях, а ги живее лично, със собственото си тяло, върху себе си. Боли го, смазан е, страда, окапват косите му, веждите му и това не е нещо теоретично. Ако мислиш, че сутрешните блокове на телевизиите и различните глупави програми, където се смеем и говорим сякаш нещастие не съществува, ще ни помогнат се скрием от реалността на болката и болестта, продължавай да ги гледаш. Аз правя същото. Кое? Постоянно се измъквам, не искам да погледна проблема очи в очи, но понякога той идва сам – притиска те в ъгъла и ти казва: къде ще ходиш, няма да ми избягаш, и ти ще видиш със собствените си очи, че болката не е само за другите, а и за тебе, и за еди-кое си твое познато лице, позната девойка, познато детенце, познато бебе! Разбираш ли това? Съществуват такива неща. Ще ми кажеш: и защо ни казваш всичко това? По същата причина, по която ти казвам и всичко останало – защото това чувствам.
Събира се, събира се и в даден момент избухва и вече не може да се криеш. Какво се случва в света! Тогава вдигаш ръце към Бога и Му казваш: какво става, Боже мой? Защо правиш така? И чуваш една дума да излиза от небесата, от душата ми, от интензивното, от операционните, от болниците – една дума да отеква и да ти казва: Тайна! Тайна! Тайна! Е, каква тайна? Искам да разбера тези тайни! Но не мога! И какво мога да правя? Нищо. Само едно предаване... Едно такова предаване – за тайната на болката, която е непостижима, която е неуловима, която знаеш какво е, само ако я живееш и не става за обсъждане...
Въпреки това казах на един мой познат, който премина през голямо изпитание в живота си и позна болката: Колко бих искал ти направиш едно предаване вместо мене, да разкажеш каквото си преживял. Да го кажеш, не за да изтъкнеш себе си, а за да ни направиш по-зрели. Да ни обогатиш с богатството, което си придобил. Ти, на твоите 25 години, си придобил такова богатство, такава мъдрост, такава зрялост, такава сила, такава красота в душата, която ние нямаме.
Ние, които четем, обикаляме, ходим на поклонения в Света Гора, в Йерусалим – нищо нямаме. Всичко това сравнено с една химиотерапия не издържа и се срива. Защото виждаш други неща, поглеждаш по друг начин на живота. Ти самият ми го каза: отче, оттук нататък на всичко гледам по друг начин! Сега виждам по друг начин всички неща. Преди да се разболея от рак, по друг начин слушах новините, някое събитие, житейски проблем. От момента, в който се разболях, се превърнах в лекар без да искам, защото това е моят живот. Защото тичам от болница в болница. Не ме питай всяка сутрин къде съм сега, защото ще бъда в болницата. Всеки ден тичам от лекар на лекар, влизам вътре, чукам на вратата и казвам: Здравейте! Аз съм Коста, на 25 години съм и имам рак! Дойдох да ме прегледате и да ми помогнете!
Аз онемях. Запомних тези думи, от които може да загубиш разсъдъка си: Здравейте! Казвам се Коста, на 25 години съм и имам рак! Има ли логика в тази фраза? Има ли отговор? Питам го:
- Какво казват лекарите, когато те видят?
- Някои се шокират и ми казват, какво говориш, юнак, как те сполетя това? Други са свикнали, защото все такива неща виждат, сродили са се с болката на хората, с болестта, със смъртта, с операциите, с химиотерапиите и с неуспехите. Някои чувстват благоговение, че внезапно ставаш свещено лице. Другите някак си омекват пред тебе, не могат да ти говорят толкова остро, както биха ти говорили, ако беше здрав.
Болният става свещено лице, което предизвиква благоговение, което предизвиква свян, разбра ли?
Спомням си онзи ден, когато очаквах да заминеш за чужбина. Бях ти намерил стая да отседнеш, а след два дена ти ми се обади от Гърция и гледам гръцки номер.
- Добре, не си ли в чужбина?
- Не, върнах се. Върнах се извънредно, защото трябва да започна изследвания, химиотерапия, защото трябва да се промени животът ми. Всичко се промени и всичко се преобърна.
Следване, дипломи, магистратура, докторантура, работа, професии, казарма, семейство, покупка на автомобил, всичко се замрази. А ти, който слушаш всичко това, какво може да направиш? Прави това – състрадавай, нищо друго, т. е. слушаш и обичаш. И това не е малко. Когато обичаш тези, които изпитват болка, когато състрадаваш на тези, които страдат и ставаш по-състрадателен – и това не е малко нещо.
Съществува някои болки, детето ми, където вдигаш ръце високо и коленичиш и се чувстваш смазан. Не знам дали сте виждали 25 годишен млад човек болен от рак. След химиотерапия. Ако си видял, знаеш какво имам предвид, разбираш и затова сега си така, както си; и затова плачеш. Ти не плачеш, защото не си изпитал болка и се моля дано да се забави или никога да не я изпиташ, ако е възможно, никога да не минеш през такива неща. Но тези, които са минали, знаят какво ще рече и гледат по друг начин на живота. Това телевизията не го показва. Какво не ни показва? Не ни показва страдащия човек, не ни показва лице, което ни гледа в очите, с паднали коси, изтерзано, измъчено от различни операции, да ни каже – ето, детето ми, и той съществува в живота! Не е само лайф-стайлът, нощният живот и забавленията. Страданието да не би да не е живот? Какво е? Лъжа? Тази част от живота къде е? Антираковата болницата в Атина „Св. Сава” нима е лъжа? Интензивните отделения са лъжа? Болничните стаи, където има толкова хора със системи, кабелчета и какво ли още не, нима са лъжа?
Научили са ни на лъжлив живот и избягваме болката. Тук поставям и себе си, не се преструвам. И аз съм съгласен, че не искам да изпитвам болка. Не искам. Не искам да се разболявам, кой иска да се разболее? И не казвай големи думи. Някой ми каза: ти си свещеник, позволено ли е да казваш, че не искаш да страдаш? Е, не разбрах, тоест свещеникът какво е? Свръхестествен човек, свръхестествено същество? Аз не съм. Ама, възразяват ми – старец Порфирий бягал в гората и викал „Боже мой, дай ми да се разболея от рак!”. Добре. Знаеш ли мнозина други, които са бягали и са казвали това? Бягай ти, ако можеш, и го кажи! Ти казваш ли го? Е, дори аз не го казвам. Не мога да го кажа. Друго е, ако Бог ти го даде, тогава може да ти даде сила, търпение и издръжливост, но болката, болестта те смазва, парализира те, всичко в живота ти се променя. Всичко се преобръща.
Веднъж ходих в Кипър. Едно сдружение ме покани да изнеса беседа и след това ме заведоха в една детска болница в Никозия – „Макарий ΙΙΙ”. Там имаше много болни деца, с левкемия, с рак, две годишни, тригодишни, още бебета, без косичка... Разхождаха ги с количка по коридора, други бяха приковани на легло, а на мен ми казаха: раздай им по една иконка и по една топка! А аз не знаех защо да раздавам топките на децата, какво да им кажа – вземете да играете на топка?! Бях шокиран, болен излязох. Там имаше една сестра, която слушала моите предавания. Попитах я как издържа тук:
- Аз едва издържах да мина по стаите за един-два часа, а ти?
- Аз от години съм тук. Много неща съм видяла, отче! Едва като влезеш тук, разбираш какво става в света. Ето тези млади родители, чието бебе сега е там...
Какво да кажеш на това?
Добре, ти си готви яденето, не казвам да не го правиш. Но отправи и своята молитва, кажи едно „Господи помилуй!”, кажи едно „слава Богу!” за това, че си добре, ако си добре, и се моли за тях, прояви състрадание, симпатия и любов към тези, които изпитват болки, а ти не изпитваш. Аз не изпитвам нищо, добре съм, сърцето ми е добре, здравето ми е добре, засега всичко е наред. Но те са твои братя, детето ми, твои приятели и когато твоите хора се чувстват така, ти не си безразличен. В болницата имаше момиченце с някакви неща на гърлото си, за да диша. Безумна гледка. Гледах го и си мислех, какво да кажа сега. Нямах какво да кажа. Исках да взема това детенце, просто да целуна ръчичката му, главичката, която нямаше коса, нищо да не кажа и да оставя една сълза, но си казах, че сега не трябва... Трябва да дам кураж на децата и на родителите.
Болка, болка, болка! Животът е една голяма болка. Като малък слушах да говорят за болки, притеснения и болести и не разбирах какво говорят. Малките деца за всичко се радват и не разбират какво означава болка. Тогава ми беше омръзнало да слушам проповеди за скърбите, не крия това. Всички говореха за скърбите – за скърбите, за изпитанията, за такива неща. Казвах си – Аман! Аман вече! Тези скърби, къде са? А не бях разбрал, защото, ако не те сполети нещо, теб или твой близък, не разбираш. И е естествено да не разбираш.
Ако ти не чувстваш нищо и сега си се изнервил, те разбирам. Разбирам те, защото казваш: сега с това, което ми говориш, как ще живея моя живот? Децата ми чакат да ги изуча, да ги изведа довечера на разходка, да сготвя, да бъдем радостни, а ти сега ме подтискаш душевно! Да, зная го, но ти казах, че можеш да спреш радиото и да не слушаш това предаване. Но другият, който слуша – ти, който имаш своята болка, знаеш, че трябва да се научиш да живееш, познавайки и това измерение на живота - измерението на болката.
В миналото, когато бях малък, имаше един свещеник, който ходеше в домовете на хората и проповядваше, т. е. правеше публични проповеди. Когато говореше за болката, усещах вълна от въздишки от някои жени, които стояха наблизо, както и от едни дядовци. А аз си казвах – какво говори, аз ще тръгвам, ще отида да си изям сладоледа, майка ми го е запазила и си мислех за други неща, все радостни. И това продължава докато пораснеш, когато и при тебе дойде някаква болка; например чуваш, че твой близък човек се разболява от едно, от друго и питаш, какво става? Не искаме болестта.
Затова и те почитам, ако изпитваш болка. Наистина си достоен за почитание човек и за това трябва да ти целунат ръката и да изпросят твоето благопожелание и молитва, защото молитвата на болеещия има голяма сила и когато се моли, болеещият не говори глупости. Я си помисли да се моли човекът, който е болен от рак. Какво ще каже в молитвата? Нима „Боже мой, нека победи Панатинайкос” или „нека да победи Олимпиакос?”. Ама това казваме ние, когато сме много здрави и не ни занимава нищо – в молитвата си говорим глупости, говорим безсъдържателни неща и не стигаме до същността. Докато този, който има рак, какво казва? Боже мой, дай ми търпение, да не притесня моите близки, които ме гледат! Боже мой, дай ми любов, дай ми сила, да не роптая! Боже мой, спаси душата ми! Боже мой, ако умра, вземи ме близо до Теб в рая! Чуйте молитва!
Ето какво ми каза един 25 годишен младеж с рак:
- Най-много да умра!
Шокирах се:
- Какво? Какво говориш? Мислиш за такива неща?
- Ами от деня, в който чух диагнозата си, мисля и за това! Че съществува вероятността да умра, което никога не мислиш, докато си здрав.
Казваш си: „Е, ще умрат някои!”. Кои? Някои. Другите. Когато се разболееш, дори малко, въздишаш и тази мисъл минава през ума ти и си казваш: Може и аз да умра. Аз?! А, не. Не и аз! Добре, не ти казах да мислиш ден и нощ, че ще умреш, никъде не пише да мислиш ден и нощ за смъртта, защото така те обхваща нещо, униваш, приковаваш са едно място и не правиш нищо. От време на време обаче мисли и за тази реалност, т. е. за болестта – защото нищо не знаем. Затова трябва да се занимаваме със сериозни неща в живота, да не говорим глупости, да не се караме за безсмислени неща. Това момче, за което ви говорех, и което ми даде повод да разкажа тези неща, ми каза:
– Оттук нататък на всичко гледам по друг начин. И ако се развали автомобилът, и ако яденето не ми харесва, и ако ме скъсат на изпита, едно, друго, всичко тълкувам и разглеждам по друг начин. Промени се цялото зрително поле на живота ми.
Защото в миналото си си мислел, че си всемогъщ. Идва обаче някаква болест, която те срива и те кара да се подчиняваш. Подчинение, защото лекарят ти казва: Утре ще дойдеш на преглед! Не можеш да кажеш: Няма да дойда! Абсолютно послушание. Няма да ядеш от това! Ще направиш изследване на кръвта и биопсия! Отново тичаш насам-натам. Да не би да има някой от вас, който, когато чуе заповед от лекаря, не я изпълнява? Ако чуеш, че си тежко болен, гледаш лекаря в очите да не би да забравиш нещо от думите му и даже питаш: Докторе, как точно го казахте? Каквото ти каже! В живота ти влиза друг ритъм, защото си мислиш: Боже мой, дано да оживея, да живея, да правя каквото трябва, за да живея! Разбираш сериозността на живота, смисъла на живота, разбираш глупостта на егоизма, на злобата, не се караш толкова лесно след това, казваш едно Благодаря! и едно Моля!, разбираш какво ще рече майка, баща и дете. Тоест чувстваш, че и другите са дар, че толкова години се грижат за тебе, а смяташе това за самопонятно. Сега всичко ти се струва дар, всичко ти се вижда велико и казваш:
- Ох, изморих те! Благодаря за това, което направи за мене! Заведе ме на лекар и ме изчака толкова време. Всеки ден чакам по един час, два часа, докато дойде лекарят, казва ми в девет, а може да дойде в в единайсет, какво да правя? Чакам. Научавам се на търпение, сега чакам два часа в чакалнята да дойде лекарят! Какво да правя? Какво мога да направя?
Моля се Бог да ти дари здраве, защото всички можем да се помолим. И ти можеш да се помолиш за всички и да кажеш: Христе мой, от сърцето си искам да изкарам любов, да излезе огромна вълна на любов, молитва, благост и тази вълна да обхване цялата земя, където съществува болка!
Един ден си мислех, ако можехме да съберем сълзите на хората, които плачат само днес от болести, които изпитват болка, сълзите на майките, на бащите, на децата, сълзите на болката – тези сълзи биха били изключително много.
Един човек ми каза преди време:
- Когато и аз мислех за тези неща, може от глупост или егоизъм, но ще ви го кажа, веднъж помолих Бога: Боже мой, нека аз се разболея от рак, но в продължение на една година никой да не се разболява от рак!
Този човек, който ми го каза, беше на 24 години, и аз го попитах:
– Ти каза това нещо?!
- Да, казах го, може да съм го казал егоистично, но понеже слушах за различни болести, съжалих хората и измислих само тази молитва.
- Добре, – му казах, – но не го казвай отново, защото е трудно! И второ, Бог не може само заради един човек да отнеме от всички други възможностите, които дава чрез болестта, за да се очистят, да се смирят, да възлюбят, да се обикнат, много такива неща. Не знам дали Бог ще те чуе. Ти, който си поискал това, си показал твоята голяма доброта и любов. Но и когато не страдаш и не възразяваш на другия, Бог зачита това. Когато прощаваш, Бог го зачита, когато изкарваш рака на твоя егоизъм – проблем, който е между теб и Бога, а не на лекарите, и ти победиш своя егоизъм и възлюбиш своя Бог – това пак е голям успех и голям принос за човечеството, за целия свят.
Във всеки случай, ние като цяло не състрадаваме на другите, аз това разбрах. Когато обичаш човека и му състрадаваш, това е много хубаво. Любовта е велико нещо и понякога тя е съпроводена от сълзи на радост, а понякога от сълзи на болка. И двете неща са любов.
Не съществува решение за тайната на болката. Съществува само благоговение, молитва, доверие в Бога, само сълзи, само любов. Какво друго? Не съществува решение, не съществува нещо, което ще ти отнеме болката. Болката винаги ще съществува. Не зная защо. Някои започват да обясняват защо страда един, защо страда друг: той направи това и затова му се случи! Остави, бе, християнино, остави човека, който си има болка! Ти ли ще я тълкуваш и ти ли ще му обясниш защо му се случва това?
Аз лично не зная какво да ти отговоря, не зная. Искаш ли обаче да поплача заедно с теб, да състрадавам на твоята болка? Това мога да направя за теб! А не да ти давам обяснения защо изпитваш болка и да търсиш къде сгреших, какво грях извърших, какво правих? Нищо не си направил. Тоест, нима трябва нещо да си направил? Тук свети хора са минали през такива болести, старецът Паисий имал рак, старецът Порфирий също, старец Епифаний Теодоропулос, колко благословени, смирени, осветени хора са починали от рак? Тоест, те какви били? Всички били толкова грешни и затова били наказани?! Научил си се, когато стане нещо, ти да казваш: Нещо направих! В нещо съм виновен! Не си виновен, а това е тайна на Бога. Бог е допуснал, не зная защо, не зная. И не се срамувам да ти го кажа, това е истината.
Стават и чудеса обаче, това също е истина. Стига да има какво? Да има вяра и Бог да иска да направи чудото. Защо не иска да направи чудо при всички – не зная. Попитай Го! Попитай Него ! Ама не ми отговаря! И на мене не ми отговаря!
Може би те изненадвма. Защо си свикнал да мислиш, че всички носим отговора в джоба си и знаем да отговаряме на всичко? Е, не знаем. Това, което знаем, е да се доверяваме, да се оставяме на Бога и да казваме: Господи, зная, че ме обичаш, но сега не чувствам, че ме обичаш, защото, когато имам рак, не мога да кажа, че Бог ме обича. Трябва да гледаш на това с голямо доверие в Бога, да го видиш по този начин, защото повечето млади казват: за да ми се случи това, нещо съм направил! По-скоро Бог иска от мене да ме поправи или да ми се скара! Не това е истината, казвам ти го. Не е това. Бог те обича. Сега, защо те кара да изпитваш болка, мълча. Мълча.
Една девойка отишла при стареца Паисий и му казала:
- Помоли се за майка ми да оздравее! – тя била болна от рак.
Той отвърнал:
- Добре, ще се помоля тя да оздравее, тоест да й вземе рака, за да се успокои майка ти, която обичаш толкова много, но да го даде на теб, тоест ти да понесеш този кръст.
- Отче, какво говорите? Аз ви казах майка ми да оздравее!
- Е, да, ще оздравее, но Бог да го даде на тебе – по-добре така, ти можеш да го понесеш и си по-млада.
- Не, отче! Не! Нека майка ми оздравее и никой да няма рак!
- Добре, виж, но как ще покажем, детето ми, че обичаме? Да съучастваме малко в болката на другия!
- Не, не!
- Добре, слушай, какво ще направим – нека майка ти оздравее и ние двамата да се поделим нейния рак. Аз половината и ти половината.
- Отче, моля ви сега! Може ли майка ми да оздравее напълно и всички да сме здрави?
- Защо, ти не можеш ли да се научиш малко да обичаш?
- Ама обичам я! За нея умирам!
- Как умираш за нея? Добре, ти ще се разболееш от малък рак, а аз ще взема по-голямата част от болестта. И майка ти ще се излекува!
Направих й този тест – разказва старец Паисий – да види докъде стига любовта.
Нямаме любов. И накрая я обзело паника и казала:
- Не, отче, благодаря много! Аз ви казах, ако може да я излекувате, в противен случай, довиждане!
Искаме всички да оздравеят, но въпросът е, ако сега Христос ме попита:
- Стана ли ти мъчно? Браво! Обичаш ли ги? Браво! И тъй, приемаш ли да се разболееш, тоест да понесеш част от болката им и да кажеш: Боже мой, нека и аз изпитам болка заради тях и те да оздравеят?
Ще бъда лъжец, ако кажа, че го казвам. Не мога да изрека това.
Стават обаче и чудеса, пак ти го казвам, и с тебе може да стане чудо. Може обаче и да не стане. Казвам ти го, за да не ти давам напразни, т. е. лъжливи надежди и след това да кажеш: Ама ти ми каза, но нищо не стана! или отидох там и направих това, което каза, но нищо не стана!
И понеже не стана нищо, какво ще рече това? Бог не чу молитвата ми! Не разбрах защо не я чул? Той я е чул. Чул я е, но не ти е дал това, което си искал. Нима Бог не чул молитвата на Христос в Гетсиманската градина? Той я чул. Дал ли Му е това, което поискал? Избавил ли Го е от горчивата чаша на смъртта? Не. Той обаче чул Неговата молитва. Това не означава, че ще стане това, за което се молиш. Въпреки всичко ти се моли, търси го: Боже мой, излекувай ме! Всичко можеш да направиш! Какво е това за тебе?!
Веднъж моят познат, болният, дойде у дома, седна там и знаете ли в колко часа си тръгна? В четири и петнайсет сутринта – как мина времето, не разбрах. Той говореше, говореше, неща, които не ми беше казвал толкова години, откакто се познаваме и се изповядва при мене. Не ми ги беше казвал, не говоря за грехове, а разкриваше душата си. Болката го караше да се открие, да разшири своя вътрешен свят, очите на душата му се отвориха, гледаше по друг начин нещата. Искаше да сподели, да почувства, че не е сам в цялото това премеждие и изпитание. И когато стана четири часа, каза: ох, имам да спя два часа, защото в шест и половина трябва отново да ходя в болницата.
Стават обаче и чудеса. Това станало преди време, но е истинно, от достоверен източник ти го казвам. Една сестра в Атина видяла някаква госпожа в болницата, чийто мъж бил с тежка форма на рак. Докторите казали: до няколко дена ще почине! Сестрата й казала – не се отчайвай! Стават и чудеса! Върви при старец Порфирий в Оропос, където е неговият манастир, помоли се и може да стане някое чудо! Върви! Тя попитала къде се намира манастирът и жената я упътила. Тя стигнала в три часа и половина следобед, почукала на портите, но манастирът бил затворен и не й отворили. Тя отново почукала, но пак никой не й отворил. Тя постояла отвън, помолила се със сълзи и казала: отче Порфирие, помоли се на Бога, ако Бог иска да излекува мъжа ми, добре, да стане някакво чудо, нещо да стане накрая! Какво да кажеш в онзи час, след като мъжът й бил толкова болен, какво да поискаш? Тя почукала отново, никой не дошъл, защото в този час монахини почивали. Тя се качила на автобуса и се върнала в Атина. Веднага щом излезли от магистралата, мобилният й телефон прозвънял и чула глас на старец, който й казал:
- Стават и чудеса, чедо, не се притеснявай! Мъжът ти ще оздравее! Стават и чудеса! И недей да негодуваш за това, че не ти отвориха в манастира, защото монахините, които са там, са възрастни и повечето са болни. Затова не можаха да ти отворят. Мъжът ти ще оздравее!
Той затворил телефона.
Да, моля, кой е, кой сте? Нищо. Този старец й казал същите думи, които й казала сестрата, а именно, че стават и чудеса! Тя отишла в болницата и намерила сестрата:
- Ходи ли?
- Ходих, но не видях нищо, защото беше затворено и не ми отвориха. Помолих се отвън, но по пътя телефонът ми прозвъня и един старчески глас ми каза това и това.
- Скрит ли беше номерът?
- Не.
Тя погледнала и видяла, че бил номерът на манастира. И гласът, който чула, бил на стареца Порфирий, който бил починал през 1990 г. (т. е. по-рано). Сега тя чула неговия глас, който й казал: Стават и чудеса! Сестрата в болницата знаела номера на манастира и разпознала, че повикването било от там. Е, ще кажеш, понеже го казала. Ама не е защото го е казала. Мъжът оздравял, правили му повторно изследване, имайки в ръцете си всички изследвания, че е пълен с разсейки и готов да умре, но се оказал здрав. Не е ли потресаващо? Казах това на онзи млад човек в четири сутринта, той се трогна и разтърси ръката си. Попитах го какво му има, а той то каза:
- Настръхнах, като ми каза това!
Да ти кажа обаче и другото. При стареца Порфирий и при всеки старец Порфирий и при всеки светец и на всяко място за поклонение и при свети мощи са ходили стотици хора с рак, с различни болести, с голяма болка, но не всички са се излекували. Да не хвърчим в облаците. Този човек оздравял, много други не. Но не е ли голямо чудо и това, през което ти сега минаваш. Казах на този младеж 25 годишния. Силата, която имаш, търпението, куража, вярата, надеждата, смирението, любовта, това не са ли чудеса?
- Вярвам и се надявам – му казах – да преживееш и великото чудо на пълното избавяне и възстановяване на твоето здраве, но често наричаме чудо само това – да оздравея напълно и нищо друго не искам.
Аз не съм болен от рак. Засега нямам, зная, че нямам. Но така си мислел и моят познат, но внезапно открили неща, за които не си и представял, че съществуват. Затова трябва да посещаваме лекарите, да бъдем смирени, приземени, да нямаме много егоизъм, но дори да имаме – ще ни сполети нещо, ще приземи голямото его и ще разберем, че в крайна сметка този живот е едно голямо училище, което ни преподава много неща и болестта е един от много силните уроци, които Бог допуска да познаем.
Надявам се днес да съм ти направил малко компания в твоята самота. Съединих твоите с моите сълзи и нека двамата ги дадем на Бога и да ги превърнем в молитва. Знам, че ти не можеш да плачеш винаги, защото са ти пресъхнали очите, плакал си, плакал си, плакал си, колко да плачеш, вече не можеш да плачеш. Да знаеш, че всички изпитваме болка. Ти имаш една болка, аз имам друга. Ти имаш телесна болка, друг има огромна душевна болка, ти имаш и двете – и телесна и душевна. Е, какво да правим – това е доказателство, че съществува една огромно разнообразие от проблеми и Бог третира напълно различно всеки човек, един – по един, друг – по друг начин, трети има всичко. Една жена ми казваше:
- Имахме толкова пари и не можех да излекувам детето си...
Това не е ли лудост? Да ти идва да полудееш: да можеш да отидеш в най-скъпите болници в света, при най-добрите лекарите в света, в Америка, Европа, навсякъде, и да не съществува изцеление. Това не е ли трагедия?
Желая ти дните от твоя живот да минават тихо, желая ти в твоята голяма болка да помниш Христос, Който изпита болка заедно с тебе, да помниш Света Богородица, светците, да помниш и нас, които те обичаме и не си сам. Ще ми кажеш: Утешаваш болния с думи! Добре, думи са, може да се появи и някоя сълза в очите, но знаеш ли сега колко хора плачат, колко много души ще се помолят за тебе, който си болен, и аз се надявам на тези молитви – толкова любов ще излезе. Нима Бог няма да направи нещо? Дано най-малко ти даде силна утеха, силна целувка, голяма прегръдка, топлина в твоето сърце, и дано, дано да ти даде чудо – заради многото сълзи на тези, които сега ни слушат, заради твоите сълзи!
Моли се за мене и за всички нас, които може да нямаме рак в тялото, но имаме рака на нашия егоизъм, който не е малък проблем и не е малка мъка. Благодаря ти, че ми позволи да вляза в твоята болка, да говоря за нея и да се докосна за малко до твоята стая, чаршафи, маркучетата, катетри, хапчета, лекарства, всички тези мъки и да ти благодаря, че прие да влезем в пространството на твоята болка, което е свещено, и да те помоля да целуна твоята ръка и чело, та да получа малко сила от твоите огромни сила и търпение с помощта и благодатта на Христос!
Превод: К. Константинов