Първият контакт с прозата на Бернанос често озадачава или оставя смътното впечатление за нещо забравено, но сигурно и познато. Така неловко се чувства човек, когато си даде сметка, че разговори и събития, на които е свикнал да присъства по навик, винаги са означавали нещо важно. Досегът с истинските неща нерядко се оказва смущаващ, тъй като очаква от нас и отказва да се разкрие без участие. Всъщност внушенията от историите на Бернанос и срещите с неговите герои не са по-неочаквани и противоречиви от самата реалност, но не са и по-малко завладяващи от усета за нея.

През целия си съзнателен живот Бернанос говори по начин, показващ, че словото е нещо по-реално от интелектуална привилегия и живее с решителност, която свидетелства, че гражданската активност и политическата ангажираност не означават непременно принуда или лична амбиция, а могат да имат дълбок духовен смисъл. При всичките си колебания и увлечения Жорж Бернанос неотклонно се е самоопределял чрез ценностите на християнството, а неговите книги разкриват в тях живот, който ги превръща в откритие за много хора. Доколко тези книги са убедителни за широката публика на едно общество, което все по-решително декларира раздялата си с християнството, свидетелства фактът, че по “Под слънцето на сатаната” е създаден филм, спечелил Златна палма в Кан през 1987 г., “Дневникът на един селски свещеник” е също филмиран (от Робер Бресон - премиера през 1951 г., с две национални филмови награди), а по последното му произведение, “Диалогът на кармелитките”, предаващо предсмъртния разговор на 16 екзекутирани по време на Френската революция монахини, освен филма е създадена и опера от Франсис Пуленк (премиера в “Ла Скала” през 1957 г.).
Първият контакт с прозата на Бернанос често озадачава или оставя смътното впечатление за нещо забравено, но сигурно и познато. Така неловко се чувства човек, когато си даде сметка, че разговори и събития, на които е свикнал да присъства по навик, винаги са означавали нещо важно. Досегът с истинските неща нерядко се оказва смущаващ, тъй като очаква от нас и отказва да се разкрие без участие. Всъщност внушенията от историите на Бернанос и срещите с неговите герои не са по-неочаквани и противоречиви от самата реалност, но не са и по-малко завладяващи от усета за нея. В повечето случаи те дори не предлагат определено разбиране за света и не са увещания за съпричастност към нечии оригинални възгледи. Те са по-скоро подкана към собствено разбиране и свобода, предложени от грижа за онова, което все още се нарича истина, или по-точно правда. В една от поместените в книгата “Под слънцето на сатаната” беседи Бернанос настоява, че: “Влечението към истината върви ръка за ръка с влечението към свободата...”. Вероятно затова внушенията му често не се по-изненадващи от предложението да се съгласим, че злото е зло, а правдата – правда. Една покана да потвърдим подобни тривиалности естествено учудва, но откритието колко често не сме съгласни именно на това, със сигурност е още по-неочаквано. Разбира се, такива открития могат да зарадват само онзи, когото истината въобще е в състояние да зарадва. Но Бернанос е уверен, че ако човек се съгласи на такава радост, няма нужда от илюзии, за да вярва, или дори – да се надява. Достатъчна е преданост към нещо, което заради традицията на лаконичните определения би могло да се нарече “духовен реализъм”. И Бернанос държи сякаш най-много на него. На прага на време, което счита толерантността за свое решаващо откритие и затова е склонно да омаловажава различията, той предлага радикална среща с предаността към злото, несъгласието на другия и илюзиите за свобода. Всичко, на което според него може да разчита тази среща е, че истината има лице и може да завладява не защото не зависи от никого, а защото засяга всеки. Когато се обръща към многобройните си читатели, Бернанос се надява единствено всеки от тях да потвърди със собствен глас прости и по-стари от света истини. Признанието на отдалечени по култура страни и разномислещи десетилетия отново свидетелства, че има истинска светлина, която просветлява всеки човек, идващ на света.
Преди по-малко от месец "Под слънцето на сатаната” (1926 г.) излезе и на български благодарение на издателство "София - С.А.". Включените в настоящето издание три беседи представят устното слово на Жорж Бернанос. Те са изнесени между 1946 и 1947 г., тоест след завръщането му от Бразилия, където той прекарва в доброволно изгнание “боледуването на Европа” – Втората световна война. Френската им публикация е направена по авторския машинописен и ръкописен оригинал.