„Влечението към истината върви ръка за ръка с влечението към свободата…“

През це­лия си съз­на­те­лен жи­вот Бер­на­нос го­во­ри по на­чин, по­каз­ващ, че сло­во­то е не­що по-ре­ал­но от ин­те­лек­ту­ал­на при­ви­ле­гия, и жи­вее с ре­ши­тел­ност, ко­я­то сви­де­тел­ства, че граж­дан­ска­та ак­тив­ност и по­ли­ти­чес­ка­та ан­га­жи­ра­ност не оз­на­ча­ват неп­ре­мен­но при­ну­да или лич­на ам­би­ция, а мо­гат да имат дъл­бок ду­хо­вен сми­съл. При всич­ки­те си ко­ле­ба­ния и ув­ле­че­ния Жорж Бер­на­нос не­от­клон­но се е са­мо­оп­ре­де­лял чрез цен­нос­ти­те на хрис­ти­ян­ство­то, а не­го­ви­те кни­ги раз­кри­ват в тях жи­вот, кой­то ги прев­ръ­ща в от­кри­тие за мно­го хо­ра. До­кол­ко те­зи кни­ги са убе­ди­тел­ни за ши­ро­ка­та пуб­ли­ка на ед­но об­щес­тво, ко­е­то все по-ре­ши­тел­но дек­ла­ри­ра раз­дя­ла­та си с хрис­ти­ян­ство­то, сви­де­тел­ства фак­тът, че по Под слън­це­то на са­та­на­та е съз­да­ден филм, спе­че­лил „Злат­на пал­ма“ в Кан през 1987 г., Днев­ни­кът на един сел­ски све­ще­ник е съ­що фил­ми­ран (от Ро­бер Бре­сон – пре­ми­е­ра през 1951 г., с две на­ци­о­нал­ни фил­мо­ви наг­ра­ди), а по пос­лед­ното му произведение, Ди­а­ло­гът на кар­ме­лит­ки­те, пре­да­ва­що пред­смър­тния раз­го­вор на шестнадесет ек­зе­­ку­ти­ра­ни по вре­ме на Френ­ска­та ре­во­лю­ция мо­на­хи­ни, ос­вен фил­ма е съз­да­де­на и опе­ра от Фран­сис Пу­ленк (пре­ми­е­ра в „Ла Ска­ла“ през 1957 г.).

Пър­ви­ят кон­такт с про­за­та на Бер­на­нос чес­то оза­да­ча­ва или ос­та­вя смът­но­то впе­чат­ле­ние за не­що заб­ра­ве­но, но си­гур­но и поз­на­то. Та­ка не­лов­ко се чув­ства чо­век, ко­га­то си да­де смет­ка, че раз­го­во­ри и съ­би­тия, на ко­и­то е свик­нал да при­със­тва по на­вик, ви­на­ги са оз­на­ча­ва­ли не­що важ­но. До­се­гът с ис­тин­ски­те не­ща не­ряд­ко се оказ­ва сму­ща­ващ, тъй ка­то очак­ва от нас и от­каз­ва да се раз­крие без учас­тие. Всъщ­ност вну­­ше­ни­я­та от ис­то­ри­и­те на Бер­на­нос и сре­щи­те с не­го­ви­те ге­рои не са по-не­о­чак­ва­ни и про­ти­во­ре­чи­ви от са­ма­та ре­ал­ност, но не са и по-мал­ко зав­ла­дя­ва­щи от усе­та за нея. В по­ве­че­то слу­чаи те до­ри не пред­ла­гат оп­ре­де­ле­но раз­би­ра­не за све­та и не са уве­ща­ния за съп­ри­час­тност към не­чии ори­ги­нал­ни въз­гле­ди. Те са по-скоро под­ка­на към соб­стве­но раз­би­ра­не и сво­бо­да, пред­ло­жени от гри­жа­ за оно­ва, ко­е­то все още се на­ри­ча ис­ти­на, или по-точ­но прав­да. В една от поместените в Под слънцето на сатаната беседи Бернанос настоява, че „… влечението към ис­ти­на­та вър­ви ръ­ка за ръ­ка с влечението към сво­бо­да­та“. Вероятно за­то­ва вну­ше­нията му чес­то не са по-из­не­над­ва­щи от пред­ло­же­ни­е­то да се съг­­ла­сим, че зло­то е зло, а прав­да­та – прав­да. Една по­ка­на да пот­вър­дим по­доб­ни три­ви­ал­нос­ти ес­тес­тве­но учудва, но от­кри­ти­е­то кол­ко чес­то не сме съг­лас­ни имен­но на то­ва, със си­гур­ност е още по-не­о­чак­ва­но. Раз­би­ра се, та­ки­ва от­кри­тия мо­гат да за­рад­ват са­мо он­зи, ко­го­то ис­ти­на­та въ­об­ще е в със­то­я­ние да за­рад­ва. Но Бер­на­нос е уве­рен, че ако чо­век се съг­ла­си на та­ка­ва ра­дост, ня­ма нуж­да от илю­зии, за да вяр­ва, или до­ри – да се на­дя­ва. Дос­та­тъч­на е пре­да­ност към не­що, ко­е­то за­ра­ди тра­ди­ци­я­та на ла­ко­нич­ни­те оп­ре­де­ле­ния би мог­ло да се на­ре­че „ду­хо­вен ре­а­ли­зъм“. И Бер­на­нос държи сякаш най-мно­го на не­го. На прага на вре­ме, ко­е­то смя­та то­ле­ран­тнос­тта за свое ре­ша­ва­що от­кри­тие и затова е склон­но да ома­ло­ва­жа­ва раз­ли­чи­я­та, той пред­ла­га ра­ди­кал­на сре­ща с пре­да­нос­тта към зло­то, не­съг­ла­си­е­то на дру­гия и илю­зи­и­те за сво­бо­да. Всич­ко, на ко­е­то според него може да раз­чи­та та­зи сре­ща е, че ис­ти­на­та има ли­це и мо­же да зав­ла­дя­ва не за­що­то не за­ви­си от ни­ко­го, а за­що­то за­ся­га все­ки. Ко­га­то се об­ръ­ща към многобройните си чи­та­те­ли, Бер­на­нос се на­дя­ва единствено все­ки от тях да пот­вър­ди със соб­ствен глас прос­ти и по-ста­ри от све­та ис­ти­ни. Приз­на­ни­е­то на от­да­ле­че­ни по култура стра­ни и раз­но­мис­ле­щи де­се­ти­ле­тия от­но­во сви­де­тел­ства, че има ис­тин­ска свет­ли­на, ко­я­то прос­вет­ля­ва все­ки чо­век, ид­ващ на све­та.

Преди по-малко от месец Под слънцето на сатаната (1926 г.) излезе и на български език, благодарение на издателство „София – С. А.“. Вклю­че­ни­те в нас­то­я­ще­то из­да­ние три бе­се­ди пред­ста­вят ус­тно­то сло­во на Жорж Бер­на­нос. Те са из­не­се­ни меж­ду 1946 и 1947 г., т. е. след зав­ръ­ща­не­то му от Бра­зи­лия, къ­де­то той пре­кар­ва в доб­ро­вол­но из­гна­ние „боледуването на Европа“ – Вто­ра­та све­тов­на вой­на. Френ­ска­та им пуб­ли­ка­ция е нап­ра­ве­на по ав­тор­ския ма­ши­но­пи­сен и ръ­ко­пи­сен ори­ги­нал.