Мобилно меню

4.6363636363636 1 1 1 1 1 Rating 4.64 (11 Votes)
Bernanos.jpgПър­ви­ят кон­такт с про­за­та на Бер­на­нос чес­то оза­да­ча­ва или ос­та­вя смът­но­то впе­чат­ле­ние за не­що заб­ра­ве­но, но си­гур­но и поз­на­то. Та­ка не­лов­ко се чув­ства чо­век, ко­га­то си да­де смет­ка, че раз­го­во­ри и съ­би­тия, на ко­и­то е свик­нал да при­със­тва по на­вик, ви­на­ги са оз­на­ча­ва­ли не­що важ­но. До­се­гът с ис­тин­ски­те не­ща не­ряд­ко се оказ­ва сму­ща­ващ, тъй ка­то очак­ва от нас и от­каз­ва да се раз­крие без учас­тие. Всъщ­ност вну­­ше­ни­я­та от ис­то­ри­и­те на Бер­на­нос и сре­щи­те с не­го­ви­те ге­рои не са по-не­о­чак­ва­ни и про­ти­во­ре­чи­ви от са­ма­та ре­ал­ност, но не са и по-мал­ко зав­ла­дя­ва­щи от усе­та за нея.

kniga.jpg “Под слън­це­то на са­та­на­та” e вероятно най-по­пу­ляр­на­та кни­га на Жорж Бер­на­нос. То­ва е пър­ви­ят му ро­ман (1926 г.), пос­лед­ван от по­ре­ди­ца ори­ги­нал­ни и за­дъл­бо­че­ни кни­ги, ко­и­то се от­кро­я­ват сред на­пи­са­но­то меж­ду две­те вой­ни и спе­чел­ват на ав­то­ра си сла­ва­та на един от най-го­ле­ми­те френ­ски ли­те­ра­то­ри на XX ­век, често сравняван с До­сто­е­в­ски. Ко­га­то се по­я­вя­ва кни­га­та, Бер­на­нос е ве­че на 38 г., за­вър­шил е йе­зу­ит­ски ко­леж, ли­те­ра­ту­ра и пра­во, бил е жур­на­лист в кон­сер­ва­тив­но ро­я­лис­тко из­да­ние (“Нор­манд­­ски аван­гард”), во­ю­вал е ка­то ка­ва­ле­рист доб­ро­во­лец през Пър­ва­та све­тов­на вой­на, а след нея е пъ­ту­вал дъл­го ка­то ин­спек­тор в зас­тра­хо­ва­тел­на ком­па­ния. Зре­лос­тта и ус­пе­хът на ро­ма­на оче­вид­но са плод на раз­но­об­ра­зен жи­тей­ски опит и на про­дъл­жи­тел­но и про­ти­во­ре­чи­во ду­хов­но раз­ви­тие. Явна е и ро­ля­та на зна­чи­тел­на­та пуб­ли­цис­тич­на прак­ти­ка на Бер­на­нос, към ко­я­то той се връ­ща и по-къс­но, съз­да­вай­ки за­бе­ле­жи­тел­ни пам­фле­ти и от­дав­на над­жи­ве­ли вре­ме­то си по­ле­мич­ни ста­тии. Ху­до­жес­тве­ни­те дос­той­нства на не­го­ва­та про­за бър­зо по­лу­ча­ват приз­на­ние и прив­ли­чат прес­тиж­ни наг­ра­ди, меж­ду ко­и­то Го­ля­ма­та наг­ра­да за ро­ман на Френ­ска­та ака­де­мия (за “Днев­ни­кът на един сел­ски све­ще­ник” – 1936 г.). Вто­ра­та го­ля­ма лю­бов на Бер­на­нос – пуб­ли­ци­сти­ка­та, съ­що ос­та­вя за­бе­ле­жи­тел­ни пло­до­ве. Не­го­ви­те ста­тии, пам­фле­ти и лек­ции не­из­мен­но при­ко­ва­ват вни­ма­ни­е­то на ши­ро­ка а­у­ди­то­рия и спе­чел­ват ува­же­ни­е­то и на идей­ни­те му про­тив­ни­ци. За­ра­ди лю­би­те­ли­те на ин­те­рес­ни би­ог­ра­фич­ни под­роб­нос­ти би тряб­ва­ло да се спо­ме­нат и кон­так­ти­те на Бер­на­нос с бив­шия му съ­у­че­ник ге­не­рал дьо Гол, про­ва­ле­на­та му фер­мер­ска ини­ци­а­ти­ва в Бра­зи­лия, ра­зо­ча­ро­ва­ни­е­то от ду­хов­на­та ат­мос­фе­ра на след­во­ен­на Фран­ция, пре­диз­ви­ка­ло пов­тор­но­то й на­пус­ка­не в пос­лед­ни­те го­ди­ни на жи­во­та му, а мо­же би и не­го­ви­те шест де­ца от бра­ка му с по­том­ка на Жа­на д’Арк.

През це­лия си съз­на­те­лен жи­вот Бер­на­нос го­во­ри по на­чин, по­каз­ващ, че сло­во­то е не­що по-ре­ал­но от ин­те­лек­ту­ал­на при­ви­ле­гия и жи­вее с ре­ши­тел­ност, ко­я­то сви­де­тел­ства, че граж­дан­ска­та ак­тив­ност и по­ли­ти­чес­ка­та ан­га­жи­ра­ност не оз­на­ча­ват неп­ре­мен­но при­ну­да или лич­на ам­би­ция, а мо­гат да имат дъл­бок ду­хо­вен сми­съл. При всич­ки­те си ко­ле­ба­ния и ув­ле­че­ния Жорж Бер­на­нос не­от­клон­но се е са­мо­оп­ре­де­лял чрез цен­нос­ти­те на хрис­ти­ян­ство­то, а не­го­ви­те кни­ги раз­кри­ват в тях жи­вот, кой­то ги прев­ръ­ща в от­кри­тие за мно­го хо­ра. До­кол­ко те­зи кни­ги са убе­ди­тел­ни за ши­ро­ка­та пуб­ли­ка на ед­но об­щес­тво, ко­е­то все по-ре­ши­тел­но дек­ла­ри­ра раз­дя­ла­та си с хрис­ти­ян­ство­то, сви­де­тел­ства фак­тът, че по “Под слън­це­то на са­та­на­та” е съз­да­ден филм, спе­че­лил Злат­на пал­ма в Кан през 1987 г., “Днев­ни­кът на един сел­ски све­ще­ник” е съ­що фил­ми­ран (от Ро­бер Бре­сон - пре­ми­е­ра през 1951 г., с две на­ци­о­нал­ни фил­мо­ви наг­ра­ди), а по пос­лед­ното му произведение, “Ди­а­ло­гът на кар­ме­лит­ки­те”, пре­да­ва­що пред­смър­тния раз­го­вор на 16 ек­зе­­ку­ти­ра­ни по вре­ме на Френ­ска­та ре­во­лю­ция мо­на­хи­ни, ос­вен фил­ма е съз­да­де­на и опе­ра от Фран­сис Пу­ленк (пре­ми­е­ра в “Ла Ска­ла” през 1957 г.).

Пър­ви­ят кон­такт с про­за­та на Бер­на­нос чес­то оза­да­ча­ва или ос­та­вя смът­но­то впе­чат­ле­ние за не­що заб­ра­ве­но, но си­гур­но и поз­на­то. Та­ка не­лов­ко се чув­ства чо­век, ко­га­то си да­де смет­ка, че раз­го­во­ри и съ­би­тия, на ко­и­то е свик­нал да при­със­тва по на­вик, ви­на­ги са оз­на­ча­ва­ли не­що важ­но. До­се­гът с ис­тин­ски­те не­ща не­ряд­ко се оказ­ва сму­ща­ващ, тъй ка­то очак­ва от нас и от­каз­ва да се раз­крие без учас­тие. Всъщ­ност вну­­ше­ни­я­та от ис­то­ри­и­те на Бер­на­нос и сре­щи­те с не­го­ви­те ге­рои не са по-не­о­чак­ва­ни и про­ти­во­ре­чи­ви от са­ма­та ре­ал­ност, но не са и по-мал­ко зав­ла­дя­ва­щи от усе­та за нея. В по­ве­че­то слу­чаи те до­ри не пред­ла­гат оп­ре­де­ле­но раз­би­ра­не за све­та и не са уве­ща­ния за съп­ри­час­тност към не­чии ори­ги­нал­ни въз­гле­ди. Те са по-скоро под­ка­на към соб­стве­но раз­би­ра­не и сво­бо­да, пред­ло­жени от гри­жа­ за оно­ва, ко­е­то все още се на­ри­ча ис­ти­на, или по-точ­но прав­да. В една от поместените в книгата “Под слънцето на сатаната” беседи Бернанос настоява, че: “Влечението към ис­ти­на­та вър­ви ръ­ка за ръ­ка с влечението към сво­бо­да­та...”. Вероятно за­то­ва вну­ше­нията му чес­то не се по-из­не­над­ва­щи от пред­ло­же­ни­е­то да се съг­­ла­сим, че зло­то е зло, а прав­да­та – прав­да. Една по­ка­на да пот­вър­дим по­доб­ни три­ви­ал­нос­ти ес­тес­тве­но учудва, но от­кри­ти­е­то кол­ко чес­то не сме съг­лас­ни имен­но на то­ва, със си­гур­ност е още по-не­о­чак­ва­но. Раз­би­ра се, та­ки­ва от­кри­тия мо­гат да за­рад­ват са­мо он­зи, ко­го­то ис­ти­на­та въ­об­ще е в със­то­я­ние да за­рад­ва. Но Бер­на­нос е уве­рен, че ако чо­век се съг­ла­си на та­ка­ва ра­дост, ня­ма нуж­да от илю­зии, за да вяр­ва, или до­ри – да се на­дя­ва. Дос­та­тъч­на е пре­да­ност към не­що, ко­е­то за­ра­ди тра­ди­ци­я­та на ла­ко­нич­ни­те оп­ре­де­ле­ния би мог­ло да се на­ре­че “ду­хо­вен ре­а­ли­зъм”. И Бер­на­нос държи сякаш най-мно­го на не­го. На прага на вре­ме, ко­е­то счи­та то­ле­ран­тнос­тта за свое ре­ша­ва­що от­кри­тие и затова е склон­но да ома­ло­ва­жа­ва раз­ли­чи­я­та, той пред­ла­га ра­ди­кал­на сре­ща с пре­да­нос­тта към зло­то, не­съг­ла­си­е­то на дру­гия и илю­зи­и­те за сво­бо­да. Всич­ко, на ко­е­то според него може да раз­чи­та та­зи сре­ща е, че ис­ти­на­та има ли­це и мо­же да зав­ла­дя­ва не за­що­то не за­ви­си от ни­ко­го, а за­що­то за­ся­га все­ки. Ко­га­то се об­ръ­ща към многобройните си чи­та­те­ли, Бер­на­нос се на­дя­ва единствено все­ки от тях да пот­вър­ди със соб­ствен глас прос­ти и по-ста­ри от све­та ис­ти­ни. Приз­на­ни­е­то на от­да­ле­че­ни по култура стра­ни и раз­но­мис­ле­щи де­се­ти­ле­тия от­но­во сви­де­тел­ства, че има ис­тин­ска свет­ли­на, ко­я­то прос­вет­ля­ва все­ки чо­век, ид­ващ на све­та.

Преди по-малко от месец "Под слънцето на сатаната” (1926 г.) излезе и на български благодарение на издателство "София - С.А.". Вклю­че­ни­те в нас­то­я­ще­то из­да­ние три бе­се­ди пред­ста­вят ус­тно­то сло­во на Жорж Бер­на­нос. Те са из­не­се­ни меж­ду 1946 и 1947 г., то­ест след зав­ръ­ща­не­то му от Бра­зи­лия, къ­де­то той пре­кар­ва в доб­ро­вол­но из­гна­ние “боледуването на Европа” – Вто­ра­та све­тов­на вой­на. Френ­ска­та им пуб­ли­ка­ция е нап­ра­ве­на по ав­тор­ския ма­ши­но­пи­сен и ръ­ко­пи­сен ори­ги­нал.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/awpx8 

Разпространяване на статията:

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.