Из „Дневникът на един селски свещеник“

Вероятно най-съществената разлика между двата романа е в посоката на разглеждане. Под слънцето на сатаната показва как изглежда в очите на света един неизвестен селски свещеник, стъ­пил невидимо за околните на пътя на светостта. Днев­ни­кът… ни предлага да видим същия свят, или по-точно подобни по значение обстоятелства, през очите на освещаващия се герой. В този смисъл двата романа се допълват и ако единият от тях е ус­пял да предизвика интерес, то неговото пълно разбиране из­иск­ва непременно запознаване с другия.

Както по-голямата част от прозата на Бернанос, и Дневни­кът… бива определян като религиозно произведение, но в него не става нищо свръхестествено, дори нищо необичайно. В обсто­я­тел­­ствата от живота и смъртта на амбрикурския свещеник, в дъл­­гите монолози на неговия наставник от Торси, в про­ник­но­ве­ни­те страници от дневника няма нищо необяснимо по естествен начин. Всички те обаче създават пласт от дискретни значения, сви­­де­тел­ства­щи, че чудото е обичайно, че „светостта не е въз­ви­ше­на“, че в привидното мълчание на събитията съществува не­зри­мо При­със­твие и зад профанната страна на ставащото про­зи­ра Нечия нена­тра­п­лива благонамереност, която променя смисъла на всеки­днев­ни­те неща и предоставя дори свободата да бъда приета или отхвърлена. „Един Бог, добил човешки образ, … рискува да ос­та­­не неза­белязан“ – казва свещеникът на Торси. И героите на Берна­нос – свидетели на този Бог, не могат да правят изклю­че­­­ние. По ду­мите на митр. Антоний Сурожки, „… в света Църквата тря­­­б­ва да бъде безсилна като Самия Бог“. Може би само тър­пе­ни­е­то на верните (Откр. 14:12) и надеждата, която не може да бъде из­лъга­на или отнета, свидетелстват, че зад тях стои нещо повече от пси­хо­­логически фактори. Ежедневното чудо на въп­лъ­ще­нието и ве­ли­чието на Бога в светците Му е специфично хри­стиянско бо­гат­ство. В този смисъл Дневникът… е по-скоро хри­стиянски, от­кол­кото религиозен роман. Тук, както и на други места при Бер­нанос, ду­ховното е до такава степен обвързано с естествени и прости не­ща, че дава възможност на Емануел Муние да оп­ре­де­ли създа­ва­но­то от него като „свръхисторически натурализъм“. Поради съ­ща­та осо­беност обаче, поради вътрешния характер на връзката между обичайно, съкровено и откровено, духовното значение на ста­ващото може да остане изцяло незабелязано от онзи, който не е склонен да го приеме. Тогава от романа остават по­редица триви­ал­ни случки и скучни описания, рисуващи съд­бата на обикновени неудачници. И тази двузначност на въз­при­емането не може да бъде избегната, защото произтича не от особен художествен пох­ват на Бернанос, а от духовния смисъл на самата реалност. Из­глеж­­да, че това е схванато и във филма на Робер Бресон. Заснет с не­­про­фесионални актьори и жив звук, той би­ва приет хладно от кри­­ти­ка­та, като самоцелен и несполучлив експеримент, но Анд­рей Тарковски го поставя между десетте филма на всички времена.

Дълбоката връзка на християнския дух с реализма в творби ка­то Дневникът… е забелязана отдавна. В произведенията на ав­то­ри от различни християнски изповедания – като митр. Ан­то­ний Сурожки, Диоклийски митр. Калистос, Габриел Марсел – мо­гат да се открият примери и цитати от творби на Бернанос. Ханс Урс фон Балтазар му посвещава специална книга: Gelebte Kirche – Bernanos („Johannes Verlag Einsiedeln“).

Как би могло да изглежда едно пропито от аскеза християн­ско свидетелство в съвременния свят? И как би могло да бъде за­бе­ля­за­но и разпознато?

Благодатта, която живее в делата на хора като свещеника на Амбрикур се предоставя като самите им дела – съвършено без­осно­вателно (и затова незабележимо), изцяло отделяйки се, по ду­­мите на св. Максим Изповедник, от предоставеното, за да го пре­върне в истински безрезервен дар. Богът, Комуто служи ам­бри­кур­ският свещеник, не принуждава никого да Му вярва, нито със си­ла­та, нито с безсилието Си. На Негова страна няма необорими до­води и поразяващи чудеса.

И като че ли все пак в романа е загатнат общодостъпен път до неизчерпаемия смисъл на привичното, един начин безличните факти да възстановят значението си на дар, обичайните об­сто­ятел­с­тва да станат персонална покана, а безпомощните страдания да се превърнат в свободно дело (Иоан 10:17). Дарът, и то точно най-безрезервният и безкористен дар, не може да бъде предо­ставен без да бъде приет – и това може би е най-важното посла­ние на Бернанос. От тъжния му герой в расо може да се разбере, че както и да наричаме онова, което търсим, то не може да мине без благодарност, която обвързва нас, обикновените неща нао­ко­ло и Създателя. Този род благодарност дава на свещеника сили да изведе графинята от капана на обидата и омразата, да отго­варя като „недостоен служител на могъщ господар“, дарява му сво­бо­да­та да се радва истински на пътуването с мотоциклета – без завист и без презрение, както и да каже, умирайки от рак без да ус­пее да се при­части: „Няма значение. Всичко е благодат“.

(Предговор на редактора Михаил Шиндаров)

*   *   *

Откъс от „Дневникът на един селски свещеник“

- Иска­те да ме сму­ти­те, но ня­ма да ус­пе­е­те. Пре­ка­ле­но съм здра­во­мис­ле­ща за то­ва.

За­мъл­чах.

- В края на кра­и­ща­та – ка­за тя, уд­ряй­ки с крак, – на­ли ще ни съ­дят по де­ла­та? Как­во прег­ре­ше­ние съм из­вър­ши­ла? Исти­на е, че дъ­ще­ря ми и аз сме чуж­ден­ки ед­на за дру­га. До­се­га ни­кой не бе­ше раз­брал то­ва. Кри­за­та нас­тъ­пи. Изпъл­ня­вам во­ля­та на мъ­жа си. Ако се лъ­же… O, той вяр­ва, че дъ­ще­ря му ще се вър­не при него.

Не­що про­бяг­на по ли­це­то ѝ, тя пре­ха­па ус­тни, но твър­де къс­но.

- А Вие, Вие вяр­ва­те ли в то­ва, гос­по­жо? – ка­зах аз. Гос­по­ди! Тя от­хвър­ли гла­ва на­зад и аз за миг ви­дях – да, ви­дях – как приз­на­ни­е­то на­пи­ра от дъл­би­ни­те на ду­ша­та ѝ, чуж­да на прош­ка­та. Уло­вен в лъ­жа, пог­ле­дът каз­ва­ше „да“, до­ка­то неп­ре­о­до­ли­ми­ят по­рив на ця­ло­то ѝ съ­щес­тво из­тръг­на „не“ от по­лу­от­во­ре­ни­те ѝ ус­тни.

Мис­ля, че тя пър­ва се сеп­на от то­ва „не“, но не нап­ра­ви опит да се поп­ра­ви. Се­мей­ни­те ом­ра­зи са най-опас­ни, за­що­то се под­хран­ват от пос­то­ян­ния кон­такт. При­ли­чат на гной­на ра­на, ко­я­то от­ра­вя пос­те­пен­но, без да пре­диз­вик­ва трес­ка.

- Гос­по­жо – ка­зах аз, – про­гон­ва­те от до­ма му ед­но де­те и зна­е­те, че е за­ви­на­ги.

- То­ва за­ви­си от нея.

- Ще се про­ти­во­пос­та­вя на то­ва.

- Съв­сем не я поз­на­ва­те. Пре­ка­ле­но гор­да е, за да ос­та­не тук – ако тряб­ва да бъ­де по­на­ся­на, не би го пре­жи­вя­ла.

Гу­бех тър­пе­ние.

- Бог ще Ви сло­ми! – из­ви­ках аз. От нея се из­тръг­на не­що ка­то стон – о, не сто­нът на по­бе­де­ния, кой­то мо­ли за ми­лост, а по-ско­ро въз­диш­ка – дъл­бо­ка въз­диш­ка на чо­век, кой­то съ­би­ра си­ли, пре­ди да от­пра­ви пре­диз­ви­ка­тел­ство.

- Да ме сло­ми? Отдав­на съм сло­ме­на. Как­во мо­же да ми сто­ри за­нап­ред? Той ми от­не си­на. Ве­че не се стра­ху­вам от Не­го.

- Бог ви е раз­де­лил за из­вес­тно вре­ме, а Ва­ше­то ко­ра­во­сър­де­чие…

- За­мъл­че­те!

- Ва­ше­то ко­ра­во­сър­де­чие мо­же да ви раз­де­ли за­ви­на­ги.

- Вие бо­го­хул­ства­те, Бог не е от­мъс­ти­те­лен.

- Той не е от­мъс­ти­те­лен, то­ва са чо­веш­ки ду­ми и имат сми­съл са­мо за Вас.

- А мо­же би и си­нът ми ще ме нам­ра­зи? Си­нът, ко­го­то съм но­си­ла, кър­ми­ла!

- Вие ня­ма да се мра­зи­те, но ня­ма да се раз­поз­на­е­те.

- Млък­не­те!

- Не, ня­ма да мъл­ча, гос­по­жо. Све­ще­ни­ци­те пре­ка­ле­но чес­то са мъл­ча­ли и бих искал да мис­ля, че е би­ло са­мо от ми­ло­сър­дие. Ние оба­че сме ма­ло­душ­ни. Вед­нъж устано­ви­ли прин­ци­па, ос­та­вя­ме да се го­во­ри как­во ли не. И как­во нап­ра­вих­те от ада вие хо­ра­та? Не­що ка­то ве­чен зат­вор, по­до­бен на зем­ни­те, къ­де­то с хит­рост пред­ва­ри­тел­но зат­ва­ря­те чо­веш­кия ди­веч – вра­го­ве­те на об­щес­тво­то, ко­и­то по­ли­ци­я­та прес­лед­ва от сът­во­ре­ни­е­то на све­та. Иска ви се да при­съ­е­ди­ни­те към тях и бо­го­хул­ни­ци­те, и ос­квер­ни­те­ли­те. Кой здра­во­мис­лещ, кой чо­век с гор­да ду­ша би при­ел без от­вра­ще­ние по­доб­на пред­ста­ва за Бо­жи­я­та спра­вед­ли­вост? Ако та­зи пред­ста­ва ви пре­чи, твър­де лес­но я от­стра­ня­ва­те. Съ­дим за ада по за­ко­ни­те на то­зи свят, но адът не е от то­зи свят. Той не е от то­зи, а още по-мал­ко – от хрис­ти­ян­ския. Веч­но на­ка­за­ние, веч­но из­куп­ле­ние – чу­до­то е, че мо­жем да си пред­ста­вим всич­ко то­ва при­жи­ве, и ед­ва из­вър­ши­ли грях, е дос­та­тъ­чен един пог­лед, един знак, ням зов – и от не­бес­ни­те ви­си­ни прош­ка­та ка­то орел ще се спус­не над нас. Та­ка е, за­що­то и най-го­ле­ми­ят нес­рет­ник за­паз­ва спо­соб­ност­та си да оби­ча, ма­кар да мис­ли, че не е спо­со­бен на обич. Да­же ом­ра­за­та ни из­лъч­ва си­я­ние и най-нев­зис­ка­тел­ни­ят де­мон ще ли­ку­ва сред оно­ва, ко­е­то на­ри­ча­ме от­ча­я­ние, ка­то в лъ­че­зар­но, тър­жес­тве­но ут­ро. Адът, гос­по­жо, е да не оби­чаш ве­че. Да не оби­чаш – то­ва Ви зву­чи ка­то не­що поз­на­то, на­ли? За жи­вия чо­век да не оби­чаш оз­на­ча­ва да оби­чаш по-мал­ко или да оби­чаш дру­ги­го. Ами ако та­зи спо­соб­ност, ко­я­то ни се стру­ва не­раз­дел­на от на­ша­та същ­ност, от са­ма­та ни същ­ност (да раз­би­раш е друг на­чин да оби­чаш), ни на­пус­не все пак? Да не оби­чаш, да не раз­би­раш, и все пак да жи­ве­еш – то­ва е чу­до­вищ­но! Обща­та ни заб­лу­да е, че при­да­ва­ме на те­зи ос­та­ве­ни от Бо­га съз­да­ния не­що свое, чо­веш­ко, не­що от веч­на­та си под­виж­ност, до­ка­то те са из­вън вре­ме­то, из­вън дви­же­ни­е­то, на­ве­ки вка­ме­не­ни. Уви! Ако Бог ни по­ве­де за ръ­ка към ня­кое от те­зи из­мъ­че­ни съз­да­ния, до­ри то ня­ко­га да е би­ло най-скъ­пи­ят ни при­я­тел, на ка­къв език бих­ме раз­го­ва­ря­ли с не­го? Естес­тве­но, ако ня­кой наш бли­жен, би­ло то най-ока­я­ни­ят от всич­ки, най-през­ре­ни­ят сред през­ре­ни­те, би бил хвър­лен жив в ог­не­ния ад, бих ис­кал да спо­де­ля съд­ба­та му, бих се опи­тал да го из­тръг­на от па­ла­ча му. Да спо­де­ля съд­ба­та му!… Зло­чес­ти­на­та, не­въ­об­ра­зи­ма­та зло­чес­ти­на на те­зи го­ря­щи ка­мъ­ни, на те­зи бив­ши хо­ра е, че ве­че ня­мат как­во да спо­де­лят.