Мобилно меню

4.9529411764706 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (85 Votes)

Fr Ioan KaramichalevСрещнаха се двама съученици от техникума. Навремето бяха поели по различни пътища. Единият отиде да следва в Духовната академия и след време стана свещеник, а другият зае ръководна длъжност в младежката организация – ковачница на кадри за водещата тогава пък и комай единствена партия. Не бяха се виждали повече от тридесет години и не знаеха много неща един за друг. Пътят на първия беше общо взето в една посока, без остри завои и отклонения. Вторият пък беше преминал през много премеждия: от бизнесмен в началото на несвършващия преход и после шеф на пенсионен фонд до черноработник в Гърция, Италия и Чехия, и накрая – охранител на едно, още недоведено до фалит, предприятие. Личният му живот също беше провал – от години с жена си живееха разделени, синовете му, вече създали семейства, не желаеха да общуват с него и не се вслушваха в непоисканите му съвети.

- Можеш ли да ми намериш едно местенце в някой манастир – да го поддържам! Ти знаеш, че умея почти всичко, само да няма някой да ми виси над главата, че ми е писнало от началници.

Свещеникът беше наясно, че някогашният му приятел си няма хал-хабер от ежедневието в една света обител, но все пак обеща да се поинтересува за някой недействащ манастир, който последният да поддържа.

- Ще го възстановя, ако трябва и ще го реставрирам.

- А ти кръстен ли си? – попита плахо свещеникът, понеже знаеше, че бащата на съученика му изповядваше възгледи, несъвместими с вярата в Бога.

- Кръстен съм тайно от баща ми. Дядото на майка ми е бил свещеник и тя спазваше традициите.

Запрепускаха назад през годините. Съученикът на свещеника стигна до периода, в който се опитвал да се занимава с бизнес. Търгувал с разни стоки, разполагал с много пари, но мутрите го притиснали и приключил с бизнеса. Веднъж карал с колата си стока из района на Източните Родопи:

- Ако си ходил нататък, знаеш какъв е пътят – много завои, затънтен край, бедни, отрудени хора. Карам аз и виждам човек край пътя. Качих го. Дребен, олисял, около четиридесетгодишен, с редки пожълтели зъби, пръстите на ръцете му напукани, с черно под ноктите. Помак, безработен, живее в една махала, със седем деца, не ходят на училище, защото няма пари да им плати транспорта до близкия град. Дожаля ми. Исках по някакъв начин да му помогна. И знаеш ли какво измислих? Казах му, че на този ден е годишнина от смъртта на баща ми и се измъчвам от мисълта, че не съм направил помен за него. Попитах го, ако му дам пари да купи два овена, ще направи ли помен за баща ми. Съгласи се, каза, че ще събере цялата махала, но когато извадих парите, се разплака и отказваше да ги вземе. Накрая го склоних. Какво е направил, не знам, но предполагам, че поне децата му са си хапнали веднъж както се полага.

След като се разделиха, свещеникът се замисли над споделеното от неговия съученик и някогашен приятел. Дали би направил той подобен жест? „Вероятно щях да изпитам мълчалива жалост и да отмина? Пък и едва ли бих качил някого на стоп в онези смутни времена“. Спомни си за библейските слова, че всеки, който постъпва по правда и по природа върши добро, е приятен на Бога, защото Той не гледа на лице, а на сърце. „Да, – помисли си той, – наистина има хора като моя съученик, които нямат ясни познания за вярата в Бога и за църковния живот, но сърцата им са състрадателни и отзивчиви към чуждата болка и нещастие. И може би те повече са угодни на Господ от мнозина от нас, които се изтъкваме като християни“.

* Разказ от втория сборник къси разкази на автора, озаглавен „Хлъзгаво време“; повече за книгата – тук (бел. ред.).


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8fqx6 

Разпространяване на статията: