В малката квартална църква се бяха събрали десетина човека. Трима свещеници отслужваха опело. В обикновен ковчег от фазер лежеше покойникът – бивш дългогодишен учител в Семинарията. Свещениците бяха негови бивши ученици, а опечалените – семинарски учители – бивши и настоящи. Роднини липсваха. Жена му беше починала три години по-рано, а деца Бог не им бе дал. Някои негови възпитаници днес бяха митрополити, епископи, игумени на големи манастири, други – професори и доценти в богословските факултети.
- Скромно живя, скромно го и изпратихме – каза някой на връщане от гроба му. – Ако не беше толкова скромен, щеше да бъде най-малкото професор или митрополит.
- Чувал съм, – обади се друг, – че преждепочившият патриарх му предлагал навремето, преди господин Димов да се ожени, ако приеме монашество, за една седмица да извърви пътя от йеродякон до епископ, но той не склонил, понеже страдал от комплекси, че е нисък на ръст, а, според него, владиците трябвало да бъдат високи, снажни мъже.
- А знаете ли, – каза трети колега на починалия, – че бил се явил на конкурс за научен сътрудник в Института по философия към БАН, не защото искал да напусне Семинарията, а просто желаел да провери знанията си, и взел, че спечелил конкурса, но отказал да заеме извоюваното от него място в БАН. Казваха по-стари колеги, че три пъти идвали с кола от София до Черепиш да го канят да заеме поста си на научен сътрудник, но той ги отпратил. Веднъж го попитах: вярно ли е това? „Не е вярно – отвърна ми той, – не три, четири пъти идваха“.
- Да, – тъжно заключи четвърти, – такива хора като него днес са като отживелици от безвъзвратно отминала епоха. Сега почти навсякъде властва агресивната посредственост. Да не давам примери от познатата ни действителност.
- Кого имаш предвид? – попита пети.
- „Имената са омразни“, както казва Овидий. Посредствеността е безименна и безлична.
- Бог да прости господин Димов! – каза един от свещениците. – Толкова знания имаше. Жалко, че не остави нищо след себе си. Да беше написал поне един учебник!
- Откъде знаеш? Може пък и да е написал, но от скромност да не го е предложил за издаване.
На излизане от гробищата присъствалите на опелото му се разбраха да дойдат на четиридесетия ден от смъртта на своя любим учител и колега да почетат паметта му.
В уречения час за панихидата на гроба беше дошъл само един от тримата свещеници, които отслужиха опелото. Бездомно куче обикаляше наоколо в търсене на оставена по съседните гробове храна за помен. Цветята от опелото бяха повяхнали. Нови нямаше.
* Разказ из сборника „Лъх от тих вятър“ (бел. ред.).
