Мобилно меню

4.95 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (80 Votes)

Cover Fr I Karamichalev Short StoriesГоспожа Парашкевова беше много вярваща жена. Ако някой си позволеше да накърни религиозните ѝ чувства, тя беше готова да го разкъса, както лъвовете разкъсвали на арената първите християни. Иначе беше твърде благонравна. Пееше и в хора на кварталната църква, но се чувстваше недооценена от диригентката – суха и коравосърдечна вдовица, уморила, както разправяха, двама съпрузи. Парашкевова смяташе, че с нейните гласови данни може да пее солата в Патриаршеската катедрала. Стига да я поканят. Само че не я канеха.

Беше винаги елегантно облечена – през зимата разхождаше снажното си тяло в палто от визон. Някой ѝ беше казал, че с това палто прилича на руска болярка. Така и се чувстваше – като болярка. Гледаше отвисоко хората, с които се разминаваше по улиците.

- Госпожо, извинете, бихте ли ми дали два лева. Не съм ял от три дни – пресрещна я брадясал мъж на нейната възраст, облечен в порядъчно кирливо яке. Тя го погледна с презрение и мълчаливо отмина. Не обичаше да я притесняват. Даваше милостиня, но когато тя реши и на когото тя пожелае. Смяташе, перифразирайки Хегел, че всеки човек има такава съдба, каквато заслужава. Иначе нейното добро и състрадателно сърце особено се умиляваше от вида на бездомните кучета. Тя им купуваше карантии, а понякога и наденици от близкия месарски магазин.

Незнайно защо лицето на мъжа, който ѝ поиска пари, остана в паметта ѝ, колкото и да се опитваше да го прогони оттам, както се опитваше да пропъди и заглождилото я чувство за вина. Какво бяха за нея два лева? Вярно, пенсията ѝ не бе висока, но пък от реституцията бяха ѝ върнали два магазина, които даваше под наем. А и лицето на несретника ѝ се струваше познато. Откъде обаче, не можеше да се сети.

През нощта сънува странен сън: Един дълъг коридор в съдебна палата, гъмжащ от хора. „Да влезе следващият!“ – приканва ги един по един приставът. Идва и нейният ред. В дъното на залата стои несретникът, облечен в съдийска тога, наметнат с нейното палто от визон: „Гладен бях и не ми дадохте да ям… – прострелва я с поглед той. – Идете в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели!“.[1] И изведнъж лумва огън, чиито пламъци я обхващат. Събуди се, плувнала в пот, и инстинктивно погледна тялото си за следи от изгаряния. По-късно през деня си спомни и откъде познава мъжа, който я пресрещна вчера. Беше неин състудент, един от най-добрите. При среща на випуска преди двадесет години той се представяше за успешен бизнесмен. По-късно чу за него, че съдружниците му го измамили. Заложил жилището си, за да подхване нов бизнес, но се провалил. Банката му взела жилището, жена му го оставила. Другият апартамент, който имал, бил приписал на дъщеря си, но тя, след като останал без средства, не го пускала да припари до него. От няколко години живеел по улиците и се прехранвал със случайна работа.

Госпожа Парашкевова бе чула, че бездомниците и просяците си разпределят районите, където търсят препитание и подслон, и реши да обикаля улиците из квартала, където бе срещнала своя пропаднал състудент. Мина месец. Така и не го срещна. Вече не носеше палтото от визон, то ѝ тежеше като упрек за нейното немилосърдие. Подари го на своя бедна съседка, която остана изумена от неочакваната ѝ щедрост.

В неделя изненадващо диригентката ѝ повери да пее солото на „Отче наш“.

* Разказ из сборника „Лъх от тих вятър“ (бел. ред.).

[1] Мат. 25:41-43.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6frp4 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]