Трудно е да се пише за човек, с когото си бил близък. С Митко Попов бяхме състуденти, приятели и по някое време – колеги в Семинарията. Още като студент той се отличаваше с бърза и поразяваща мисъл. Винаги намираше точните думи, с които да изрази позицията си. Един наш професор беше му казал по време на лекции: „Колега, Вие имате експлозивен разум!“.
Митко винаги казваше това, което мисли. Беше в добри отношения с почти всички в Семинарията – от ректора до последния чистач – без да бъде конформист, нагаждач, подлизурко. Да не говорим за отношението му към учениците, на които, въпреки неговата привидна строгост, беше любимец.
Въпреки че притежаваше буен, непокорен дух, той спазваше църковните установления, зачиташе йерархията и имаше почтително отношение към всеки човек. Вярата му беше не показна, а дълбоко съкровена; мястото пък, което сам си беше отредил, беше в дъното на храма, почти в притвора.
Беше изпълнен с някаква възрожденска всеотдайност в работата си, не се щадеше. Със свои средства, без да иска и грам помощ от върховната управа на Православната ни църква, той пренесе библиотеката на Семинарията от Черепиш до София. Понякога, дори и вече след като беше семеен, той по цели седмици прекарваше в Семинарията и аз се шегувах с него: „Кажи на жена си да ти изпрати колет!“.
Митко беше един от малкото хора, с които можех да споделя всичко, без да рискувам да остана неразбран. Той схващаше от половин изречение какво искам да кажа и понякога даже довършваше полуизреченото от мене.
Напоследък рядко се виждахме. Откакто постъпи в Семинарията преди повече от тридесет години той все повтаряше, че ще напуска, че ще заминава за Нова Зеландия, където имаше роднини, а през последните години, че скоро ще се преселва в отвъдния свят. На първите две негови закани отдавна не вярвах, а последната – пропусках покрай ушите си.
Уви, от този свят Митко отпътува преждевременно. Жалко, че не остави след себе си богато писмено наследство. Подобно на Сократ той предпочиташе повече живото, личното общение с всекиго и затова мисля, че мнозина ще го помнят и на мнозина ще липсва.
* Този текст е част от Възпоменателен сборник, посветен на светлата памет на покойния наш учител, колега, а най-много от всичко приятел г-н Димитър В. Попов; отпечатването на този сборник за първата годишнина от земната ни раздяла с него, изпълваща се днес, на 23 февруари 2022 г., какъвто беше първоначалният замисъл, беше възпрепятствано от различни обстоятелства (бел. ред.).
