„Няма да се уплашиш… – четеше псалтът – от ходещата в тъмата язва, от заразата, която опустошава по пладне. До тебе ще паднат хиляда, и десет хиляди теб отдясно; но до тебе няма да се приближи… зло няма да ти се случи, и язва няма да се приближи до твоето жилище“.[1]
„Тези думи – помисли си бившият клисар бай Симо – сякаш за мене са казани. Ще ме плашат те с някакъв вирус. Маска да съм носел, ръкавици… Мене и Дамянчето Бог ни пази. Да му мислят тези, които отстъпиха от Бога, дето казват, че ако сме обичали ближните, да си стоим вкъщи. Те ще ме учат мене. Аз от вярата си няма да се откажа!“.
Бай Симо бе твърд във вярата като корав хляб и всеки, който се опитваше да отхапе от този корав хляб, рискуваше да си счупи някой зъб. Ревността по Божия дом го изяждаше и бай Симо се беше съсухрил и изпосталял като чироз от зарган. Казваха, че на младини Симо не бил толкова ревностен християнин. Дали Дамянчето, която беше третата му жена, беше го обърнала към Бога, или пък възрастта му го беше направила принудително добродетелен, не се знаеше. Разправяха, че Дамянка като студентка била у Симови на квартира и той ѝ завъртял главата. Оставил втората си жена и заживял на семейни начала с Дамянка.
Бай Симо и Дамянка смятаха, че са много напред във вярата и техен дълг е да поучават другите. Бай Симо се беше опитвал да наставлява и свещениците, и затова вече не беше клисар, но той, воден от дълга си, продължаваше да идва в същия храм. След службата бай Симо пресрещна дежурния свещеник:
- Отче, къде ти е стадото? Май се разпръсна, а? Страхливци! Вместо да имат страх от Бога, от някакъв пиклив вирус се уплашиха.
- Бай Симо, ти нали си много навътре във вярата? Знаеш какво казва апостол Павел: „Всеки да постъпва, според както е напълно уверен в ума си. А ти защо съдиш брата си? Всеки от нас ще отговаря Богу за себе си“.[2]
- Е тъй де, ама… – опита се да възрази Симо, но свещеникът го прекъсна и продължи:
- Пък и както казва пак апостолът: „Трябва да има помежду ви разногласие, за да изпъкнат достойните между вас“[3] – такива като теб и Дамянчето.
Бай Симо не усети иронията на свещеника. Той самият се смяташе за достоен. На службите винаги заставаше най-отпред и ако се отвореха в един миг дверите на Царството небесно, сигурно той пръв щеше да се втурне да влезе в него, изблъсквайки с лакти другите.
