Мобилно меню

4.9333333333333 1 1 1 1 1 Rating 4.93 (330 Votes)

651- Тате, моля ти се, стани! – ридаеше млад мъж, когато спускаха ковчега с покойника в гроба. – Моля ти се, стани! Давам десет години от живота си, за да станеш!

Гробарите и свещеникът се спогледаха, но не казаха нищо. Какво ли не бяха виждали!

- Горкото момче! – чу се тих женски глас измежду десетимата присъстващи опечалени.

Приятелско семейство на покойника беше обещало да върне с колата си свещеника до църквата, където беше извършено опелото.

- Симчо остана съвсем сам! – каза зад гърба на свещеника съпругата на мъжа, който караше колата. – Кой ли сега ще се грижи за него?

- Сигурно социалните ще го пратят в дом за хора с умствена изостаналост – каза мъжът и поясни на свещеника. – Пешо, покойният, има сестра, но не я забелязах на опелото. Май нещо бяха се изпокарали за имоти и не искаха да се видят. А синът му, както видяхте, е с ментални проблеми. Жена му го заряза отдавна и той го изгледа сам. Не го даде в приют, както мнозина общи приятели го увещаваха. Не се и ожени втори път. Посвети живота си на Симчо.

Свещеникът си замълча. Спомни си думите на един възрастен свещеник, който го съветваше да бъде по-внимателен и отзивчив към хората, които идваха в храма:

- Не знаеш зад коя врата каква болка е скрита!

Напоследък в храма, където служеше отец Васил, така се казваше свещеникът, имаха повече опела и панихиди, отколкото кръщения и венчания. Ако зависеше от него, щеше само да кръщава и венчава, но уви, налагаше се и да опява, и да посреща скръбта на хората.

Веднъж една възрастна жена беше дошла да му благодари след опелото, което беше отслужил за съпруга ѝ.

- Вие умеете да давате на хората утеха! – му каза тя. Нейните думи естествено не поласкаха отец Васил.

- Бог е, Който дава утеха, не аз! – отговори той.

Преди време приятел на негов първи братовчед беше загубил осемнадесетгодишната си дъщеря при автомобилна злополука и пожела отец Васил да я опее, макар че той беше в отпуск. Хич не му се ходеше, но нямаше как.

- Васко, братко! Кажи ми нещо, утеши ме! – молеше го бащата на момичето, когато отец Васил му изказваше съболезнования.

- Какво да ти кажа? – скръбта на бащата го накара да преглътне всичките богословски обяснения за смъртта на млади хора. Само му стисна силно ръката и отмина.

Като млад свещеник му се случваше да отслужи две или повече опела на ден и често, завръщайки се у дома, навикваше жена си и децата си. Явно прагът му на поносимост към скръбта на другите не беше висок.

Когато опяваше хора над седемдесетгодишна възраст, той някак си по-естествено приемаше смъртта, а и скръбта на близките беше сякаш по-приглушена. Макар че имаше изключения. Веднъж отслужваше опело на деветдесет и петгодишна старица. По време на опелото дъщерята на покойната, към седемдесетгодишна жена, неудържимо я оплакваше:

- На кого ме оставяш, майчице скъпа?

На излизане от гробищния храм отец Васил изрази пред по-възрастен свещеник недоумението си от скръбта на дъщерята.

- Няма стара майка… – каза му възрастният духовник.

Отец Васил благодареше на Бога, че досега не му се е налагало да опява малки деца. Но изглежда, че не изразяваше както трябва благодарността си, защото Бог му изпрати и това изпитание. Беше починало четиригодишно момиченце от енорията и той трябваше да извърши опелото на гробището. Отец Васил помнеше думите на апостол Павел, че Бог не изпраща на човека по-големи изпитания, отколкото той може да понесе, но му се струваше, че е заблудил неволно Бога за умението си да поема скръбта на хората. И не отиде на опелото на момиченцето.

Роднини на починалото дете били близки на приятел на владиката и му се оплакали, че не е дошъл свещеник от енорийската църква, а опелото отслужил друг отец.

Владиката извика отец Васил да го мъмри.

- Ще кажеш ли нещо в свое оправдание, отец Василе? – попита го той.

- Какво да кажа, владико? Че съм виновен, виновен съм. Но и ние, свещениците, сме хора. Радваме се, скърбим, страдаме, боледуваме и освен това попиваме скръбта и страданията на другите, а пък на изповед – и греховете им. Ако трябва, накажете ме!

- За какво да те наказвам, отче Василе! Знам, че си добър свещеник. Върви си с мир!

Мирът обаче, в настоящия момент, беше напуснал душата на отец Васил.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8yx4x 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Когато човек се моли, той се държи към Бога като към приятел – разговаря, доверява се, изразява желания; и чрез това става едно със Самия наш Създател.

Св. Симеон Солунски