За св. Максим Изповедник колкото и да говорим и пишем, няма да можем да изчерпим дейността му и богословската му мисъл, която е достигнала до едни от най-дълбоките духовни прозрения в историята на Църквата. Иска ми се всъщност да кажа няколко думи не толкова за него самия, колкото за онези, които го четат, и то онези, които го четат днес в България на български език. Разбира се, в тясна връзка с тях се намират онези, които го превеждат на български език, къде по-успешно, къде по-малко успешно.
През последните години на български език се появиха забележителни произведения на светоотеческата мисъл, преведени от специалисти, които, няма съмнение, радваха сърцето на всеки вярващ в страната ни. Достъпни за широк кръг читатели станаха произведенията на св. Дионисий Ареопагит, някои важни съчинения на св. Василий Велики като Шестоднев, За Светия Дух и др., Пет богословски слова на св. Григорий Богослов, редица съчинения на бл. Августин, немалко текстове на св. Йоан Дамаскин, Немезий Емески, св. Антоний, св. Григорий Нисийски, св. Йоан Златоуст, който по традиция е превеждан на български език още от времето на Златния век. Немалко съчинения и на по-късни византийски отци и писатели, като св. Григорий Паламà, Калист Ангеликудис и др., станаха достъпни чрез периодични издания като Богословска мисъл, Духовна култура, Архив за средновековна философия и култура.
В тази усърдна дейност се включиха познавачи на древните езици и хора със завидна подготовка. Нека споменем само някои от тях, които работиха – едни като преводачи, а други като редактори: проф. Тотю Коев, проф. Иван Димитров, доц. Иван Христов, доц. Лидия Денкова, доц. Вл. Атанасов, доц. Ана Николова, доц. Д. Димитров, проф. Ц. Бояджиев, проф. Г. Каприев, проф. К. Янакиев, Румен Стефанов, о. А. Вълчанов, Никола Антонов, Петър Рогалски, Анастасия Делчева, Яна Букова, Стоян Терзийски, Александър Кашъмов, Росен Тенев, Евелина Митева. Всички те се наемаха през последните петнадесет години да работят на Господнята нива от чист ентусиазъм. Смятам, че читателите отчетоха това и повечето от гореспоменатите имена станаха обичани и търсени не само заради своите преводачески и редакторски изяви, но и като хора, които раждат текстове, които имат мнение по важни въпроси от нашата действителност и по особен начин дори формират позиции-ориентири за четящите и мислещи хора в страната.
Днес обаче въпросът ни е относно преводите на български език на св. Максимовите творения. Отделни малки откъси от негови съчинения са се появили на български език още през Златния век. На съвременен български език обаче първият опит бе направен едва през 1994 г. от Яна Букова, която, тогава още студентка, превежда Περί ψυχης на св. Максим. Преводът е публикуван в първия брой на Архив за средновековна философия и култура – тогава прохождащо списание по философия. Преводът е точен, макар и изпълнен с латинизми, което се обяснява от факта, че преводачката, бидейки тогава студентка по философия, е познавала по-скоро западната философска традиция, навлязла в България през 20 в. и боравеща изключително с латинизми и германизми, а не ползваща по-древната наша богословско езикова традиция, която е обвързана с гръкоезичната византийска богословска понятийност. Добри думи можем да кажем и за превода на „Различни дефиниции“ (Opuscula theological et polemica), 14, извършен от проф. Г. Каприев и публикуван в Архив за Средновековна философия и кулутра, т. 7. Текстът е снабден с подробни и компетентни бележки и дава по-важните гръцки понятия в скоби, което е твърде уместно и спомага за допълнителна ориентация, като балансира латинизмите, използвани при превода, с вкарването на гръцкото понятие в самото тяло на текста.
През 2001 г. в сборник, издаден от изд. „Омофор“, излезе св. Максимовото Тайноводство (Μυσταγωγία) – най-забележителното и проникновено тълкувание на божествената Литургия в историята на църковната книжнина. Преводът е направен от Стоян Терзийски и Александър Кашъмов, практикуващи адвокати, които благодарение на първото си образование (класическо образование) и досега с удоволствие се занимават със светоотечески творения в оригинал. Техният превод е похвален опит да се работи единствено с извора и въпреки сложността на езика и дълбоките богословски идеи те са успели да предадат във висока степен правилно и разбираемо за съвременния български читател мисълта на св. Максим Изповедник. На отдели места не е достатъчно ясно застъпена вече утвърдената в съвременния български език терминология на Халкидонското вероопределие, споменавана и загатвана на места от св. отец. В отделни пасажи преводачите са били подведени в разчитането на смисъла от пунктуацията в изданието на гръцкия текст в J.-P. Migne, Patrologia graeca, който те ползват. Въпреки това преводът притежава неоспорими достойнства, освен това е снабден с ценни бележки, извършени от преводачите и редакторите.
През 2002 г. излезе от печат и преводът на Диспут с Пир, направен от Яна Букова и редактиран от проф. К. Янакиев. Определено г-жа Букова е направила един много зрял и точен превод. По наши неофициални сведения той скоро ще бъде преиздаден с незначителни промени и съпроводен с оригиналния гръцки текст, което ще е наистина от полза на читателите. Това съчинение вероятно ще се печата още много пъти в бъдеще, тъй като има особено важно значение за студентите по богословие и изобщо за всички, които се интересуват от историята на Църквата и най-вече от учението на Църквата за двете воли на Христос.
През същата година от печат излезе и още една книга, съдържаща важни съчинения на св. Максим Изповедник. Атонският манастир „Св. Георги Зограф“ издаде немалък том, подготвен от анонимен преводач и редактор. В него са включени едни от най-ценните съчинения на св. Максим. Текстовете са разделени на два дяла: 1) Богословски и подвижнически слова и 2) Въпроси и отговори към Таласий. В първия дял можем да видим „Слово за подвижническия живот“, „Глави за любовта“, „Тайноводство“ (явно преводачът не следи богословската книжнина на български език, тъй като две години по-рано излиза доста по-добър превод от гръцки език на същия текст), „Тълкование на Господнята молитва“, „Към Теопемп Схоластик“, „Глави за богословието и домостроителството на въплъщението на Сина Божи“, „Различни богословски и домостроителствени глави“ и др. Всички те са преведени от руски език, което е странно, тъй като зад шмуц титула пише, че издателят е Атонски манастир, сиреч в Гърция, което предполага малко по-отговорно отношение към текста, превода и най-вече към паметта на св. отец, писал съчиненията си на гръцки, а не на руски език. Още повече, че днес в България не можем да се оплачем от липса на специалисти в областта на гръцкия език. По оценка на гръцкото министерство на културата, направена преди две години, в България имаме една от най-развитите гръцки филологически науки в света.
В началото на тома е приложено „Житие на преп. Максим Изповедник“, но не е ясно кое житие. Известни са няколко житийни версии на св. Максим, които на места се различават твърде много, затова когато се пише „житие“, нужно е да се уточни кое точно житие. Ако житието е съставено от някой в днешно време, то нужно е това да се отбележи, или поне коя версия следва. В крайна сметка св. отци не са криели имената си, напротив – аноними текстове обикновено са писали еретиците – гностици, ариани, богомили и др. За разлика от по-ранните преводи, издадени от същото издателство, в този том явно е приложена сериозна редакторска работа и езикът определено е по-ясен и лек за четене от превода на Добротолюбието, например. От друга страна, при превода на вече утвърдени в богословския ни език понятия преводачите не са били последователни и явно са силно повлияни от рускоезичната терминология, което издава слаба богословска подготовка. Например често се явява понятието „същество“, което на места се превежда със „същност“, а на други места – с „ипостас“, а това би объркало четящия текстовете на св. Максим, който няма солидна богословска подготовка. На места пък явно преводачът е превеждал механично, без да разбира смисъла на казаното от св. отец, което оставя и читателя на превода в неведение за истинската мисъл на св. Максим, един от най-проникновените отци на Църквата.
От друга страна към текста са приложени подробни (пак анонимни) схолии, което е положително явление, тъй като те спомагат за по-доброто схващане на проблематиката. Все пак изданието показва сериозна работа на редактора, коректора и художника на корицата. Последното, макар и рядко да говорим за него, е нещо, което липсва на повечето църковни издания в България. В крайна сметка всяко нещо в една книга – превод, редакция, корица – издава отношението към съдържанието ѝ на онзи, който се наема да я издава.
