Диалогът между протестантите и Вселенската патриаршия през 17 век

Изборът на тема за това изследване не е случаен. Той е израз на необходимостта пред общественото съзнание в България да се представи действителното положение на междухристиянския диалог през вековете. В разрез със системно прокарваната линия на нетърпимост към различния, и дори дискриминиране на християнските общности в страната, тук ще се опитам да изложа реално постигнатото от Вселенска патриаршия в областта на диалога през 17 в. Тъй като съвременна България и повечето православни християни не само в Югоизточна Европа и Украйна, но и в Централна Европа през повечето време от османската история живеят тъкмо в диоцеза на тази църква, то и воденият тогава диалог засяга всички нас. Тя е и активната действаща страна в диалога както с римокатолици, така и с протестанти през онази епоха, а и в ново време.[1]

През 17 в. най-изявените представители на Патриаршията в Константинопол,[2] осъществили диалог с протестантски мислители и църковни функционери, са Кирил Лукарис и Митрофан Критопулос. Първият е роден в Ираклион на о-в Крит в 1571 или 1572 г., получава образованието си във Венеция и Падуа, и заедно с други християни интелектуалци от Османската империя пътува до Швейцария, Германия и Холандия, където общува с протестантски интелектуалци и университетски професори. На 21 години е постриган за монах, а в 1601 г. е избран за патриарх на Александрия в Египет. В 1620 г. е избран за Константинополски патриарх. Втората личност, изиграла особено важна роля в този етап от православно-протестантския диалог, е сътрудникът на патр. Кирил на име Митрофан Критопулос. Той е роден във Верия (Южна Македония) през 1589 г. В младежка възраст става монах на Света гора – Атон, а между 1617 и 1627 г. учи в Англия, в Оксфордския университет, и слуша лекции последователно в няколко немски университета. През 1630 г. се установява в Александрия и е ръкоположен за митрополит на Мемфис, а в 1636 г. е избран за Александрийски патриарх.

Критопулос е основно действащо лице в разговорите, тъй като осъществява богословски диалог с известни имена на протестантското богословие лично и в кореспонденция.[3] Въпреки че диалогът не е формален, т. е. не е осъществен от съборно тяло на двете църкви, все пак е осъществен „по заповед” на самия Константинополски патр. Кирил Лукарис. От кореспонденцията на Критопулос знаем, че той е влязъл във връзка с повече от 300 учени, общественици и политици от Запада, и то най-вече протестанти.[4] Като официален представител на Вселенската патриаршия, е изпратен в Германия, Англия и Швейцария да разучи богословските основания на Реформацията – нещо, което личи от писмата му с патр. Кирил Лукарис.[5]

След като завършва Оксфорд през 1624 г., Митрофан се отправя с личната препоръка на патриарха към няколко други центъра в Англия, в лутеранска Германия и калвинистка Швейцария, където да се срещне с известни протестантски професори и проповедници, с които да обмени идеи относно теоретичните основи на протестантизма. През 1623 г. води богословски дискусии с представители на Англиканската църква и както сам свидетелства – с хора от „свободните англикани” – явно имайки предвид още тогава отделилите се от официалната църква деноминации.[6] През този период от пребиваването си на Запад той написва „18 отговора” (ἀποκρίσεις) на църковни въпроси, поставени му от вече утвърдения протестантски мислител Томас Гоад и от други богослови.[7] Същата година Критопулос изпраща три писма до крал Джеймс I с напомняне за обещана му голяма колекция научни книги за библиотеките на патриаршиите на Константинопол и Александрия.[8]

Въпреки настояването на Кентърбърийския архиеп. Джордж Абът, който гледа с недоверие на своя православен гост, Митрофан да се прибере в Константинопол още през 1622 г., последният удължава престоя си в кралството поне още година, посещава „свободните протестанти” в Шотландия и впоследствие се отправя за протестантска Германия. Отначало е сърдечно посрещнат в Елмщат, където слуша лекции и живее при професорите Каликст и Хорней. Тамошните му дискусии довеждат до груповата молба от професорите от Меланхтоновата школа като Г. Каликст, К. Хорней, Х. Конринг и др. да напише едно цялостно Изповедание на Източната католична и апостолична църква.[9] Този текст се оказва от особено значение за преодоляването на редица предразсъдъци сред протестантските мислители по отношение на учението на Източната църква. Критопулос, оставайки верен на своята традиция, съумява в съвсем свободен стил да предаде накратко основните догматически положения, и то с език, близък до този на протестантите. Той обаче държи на патристичната и апостолска традиция на Изтока, като показва изчерпателност и свобода в езика си, бидейки вдъхновен и независим от схоластичната скованост, особено ако сравним текста му с този на Петър Могила или на патр. Доситей Йерусалимски, произхождащи от малко по-късно време. Изповедта му обаче остава незадоволителна в очите на богословите от Елмщат, Алтдорф, и още по-малко за по-консервативните богослови във Витенберг, Тюбинген, Щутгарт и Страсбург.[10] Това е причината в онзи момент публикуването ѝ, предприето от владетеля на Витенберг, да бъде отменено под натиска вероятно на църковното ръководство.

На следващата година той се отправя към Витенберг, където е приет студено. По тази причина през същата 1625 г., ноември месец, се премества в Алтдорф и прекарва тук цяла учебна година, а на следващия зимен семестър отива в Тюбинген. Там е приет топло от учениците на Лукас Осиандер – един от преговарялите преди половин век с патр. Йеремия II в известната кореспонденция от 80-те години на 16 в. Като основа за диалог Митрофан Критопулос предоставя своето изповедание на вярата. То става обект на редица коментари и критики от страна на Теодор Тумиус, Е. Вайнман и Лукас Осиандер – Младши. Като контрааргументи Митрофан Критопулос ползва отговорите на патр. Йеремия II, копие от които носи със себе си. В крайна сметка диалогът не постига очаквания резултат, защото домакините виждат в лицето на Митрофан по-скоро онзи, който ще пренесе Реформацията в центъра на Източната църква – Константинопол, а не равностоен партньор. И тук изповеданието е спряно от издаване поради опасение, че то може да навреди на вярващите протестанти, да разколебае вярата им или да произведе остра реакция сред гражданството.[11] Дори вероятно Митрофан е бил притискан да го промени, тъй като е запазено негово писмо до Е. Вайнман, в което обещава да си „пооправи” текста. Макар и да не става много ясно за нас, доколкото не познаваме в детайли контекста на казаното, той пише следното: „Ако смятате, че нещо друго, по-добро, трябва да изложа и по-доброто ще направя… Ще поправя и това [в текста на изповеданието]”.[12]

Вероятно Критопулос не е изпълнил обещанието си, тъй като едва тридесет и шест години по-късно Йоханес Хорней ще се осмели да го издаде с научни цели. Все пак по време на престоя на Митрофан в Нюрнберг и Алтдорф през зимния семестър на 1625-1626 г. близки негови приятели превеждат и издават четири малки негови съчинения: „Празнично и догматично слово за раждането по плът на Господа”; „За произнасянето на буквите Δ и Θ” – чисто филологически очерк; „Отговор на въпроса за видния и разумен мъж, т. е. за казаното в Гал 5:16 живейте духом, и не ще изпълнявате прищевките на плътта”; „За някои литургични думи” – тук изяснява основните понятия от православната литургия, интересни и трудно понятни за домакините.[13]

По поръка на патр. Кирил Лукарис в 1627 г. Митрофан се отправя за Швейцария, за да преговаря с калвинистите в Женева. Желанието на патриарха е да се осъществи траен контакт с протестантските църкви и да се провери възможността за общи действия и инициативи. Междувременно женевски богослови написват на латински, а по-късно превеждат на гръцки и разпространяват текст-вероизповедание от името на Вселенския патриарх, с което искат да провъзгласят пред римокатолическите си колеги, че и Източната църква е в пълно съгласие с тяхната визия за християнството.[14] В тази напрегната обстановка Критопулос обикаля важни академични центрове като Берн, Цюрих, Шафхайзен, Сен Гален, Шур и Женева. От особен богословски интерес за него са различията между лутераните и реформираните църкви. Тук той навсякъде е приет като официален представител на Вселенска патриаршия – наследник на Христовите апостоли, така е и представян публично, което буди възхита и учудване в обществото. Особеното внимание, обърнато на пратеника от Изток, може да се обясни и с факта, че английският посланик в Константинопол Томас Рой, както и холандският му колега Корнилиус Хага, а и пасторът Антоан Льогер виждат в лицето на Вселенския патриарх бъдещ православен протестант и съюзник против Рим в провеждащата се тогава Тридесетгодишна война. Не може да се пренебрегне и ролята на Високата порта, която в онази епоха покровителства протестантите в Трансилвания и други райони в Централна Европа, за да противодейства на Римокатолическия съюз против Османската империя. В богословския диалог със сигурност са намесени редица политически аргументи, които обаче не могат да хвърлят сянка върху откровеността и принципността на преговарящите. За искреното желание на патр. Кирил Лукарис за единение и откровен диалог с протестантите свидетелства писмо на холандския посланик в Константинопол Корнилиус Хага, което циркулира сред църковните водачи на Базел, Берн, Женева и Цюрих. В него холандецът дори твърди, че патриархът е реформатор по дух и с желание за църковно единение.[15] Неслучайно водеща роля в представянето на Митрофан Критопулос в Женева изиграва назначеният за ефимерий на холандското посолство в Константинопол женевски гражданин Антоан Льогер.[16]

В Женева Митрофан успява да проведе най-значителните си разговори, от които са запазени кратки, но официални протоколи. В тях са отразени разговорите на патриаршеския пратеник с калвинистки богослови и клирици – най-вече Йохан Диодат, Бенедикт Турентин, Теодор Тронхин, Сартор и др. Впоследствие заседания са проведени в консисториума и в градския съвет на Женева. Те са свикани специално за посрещане на Критопулос и за осъществяване на диалог за обединение на църквите. На срещата на 6.10.1627 г. в консисториума заедно с Митрофан пристига проф. Лютард. Константинополският гост заявява, че е изпратен официално от патриарха и е добре познат на обществениците в Женева поради постоянните си дипломатически контакти със столицата на Османската империя.[17] Заседанията продължават в градския съвет на 8 октомври. В края на съвещанията са възприети три основни положения, върху които би трябвало да стъпи всяко по-нататъшно развитие на диалога между двете страни. „Първо: Божието Слово трябва да е в основата на разискваните различни въпроси. Второ: там, където има неясни места в Словото, трябва да се търсят места от св. отци на Църквата, които да ги разяснят. Трето: Всяка от църквите трябва да зачита и уважава обредите на другата, при положение че те не съдържат нещо противно на Божието слово и на съграждането на Църквата”.[18]

След края на заседанията женевските богослови заявяват, че за да се пристъпи към единение на църквите би трябвало да се вземе предвид и мнението на протестантите в Англия, Германия, т. нар. Долни страни, Швеция и др., където християните са приели Реформацията. По тази причина женевските богослови предават на Критопулос копия от използваните в Женева тогава литургични и катихитични текстове. Онова обаче, което виждаме от думите на Митрофан Критопулос, е, че той по-скоро търси академичния контакт и разучава позициите на партньорите в диалог; че търси богословски детайли и не бърза с преговори за обединение.[19] Въпреки това Турентин написва топло благодарствено писмо до патр. Кирил Лукарис, в което описва срещите с Критопулос и разговорите му с водещите богослови на Женева.[20] Патриархът му отвръща също с топли думи.[21]

След видимия неуспех на опитите за единение, но и след като е осъществил и доста лични и академични връзки, Митрофан Критопулос се отправя към Венеция, където прекарва времето между 1627 и 1630 г. като преподавател по език в елинската школа и работейки по проекта си за пренасяне от Англия в Константинопол на голяма колекция книги, обещани от английския крал.[22] Значителното му закъснение да се завърне в столицата на Османската империя може да се обясни и с разгорелите се интриги против него във връзка с приятелствата му с влиятелни протестанти в Германия. Не един и двама клирици на Римската църква, а и такива на Изток не го желаят.[23] Това е и времето, в което секва кореспонденцията му с интелектуалци в Германия.

При завръщането си в Константинопол в 1630 г. той заварва патриарха в немилост пред османските власти, които са го свалили вече веднъж и който все пак е избран повторно,[24] но вече се намира под наблюдение, изкъсо и под натиск от Високата порта. Около него се плетат интриги от различните лобита на европейските дипломатически представители и Йезуитския орден, който вече е допуснат в столицата на империята. Тежката атмосфера тласка Митрофан да се отправи към Александрия с богатата колекция книги, която и до днес се пази в библиотеката на Патриаршията. Тук той служи при патр. Герасим, до избирането си за патриарх в 1636 г., и умира три години по-късно във Влахия, където е пристигнал, след като на 27.6.1638 г. е убит от еничари, по обвинение в предателство към султана, неговият покровител и благодетел патр. Кирил Лукарис заради връзките си със западни дипломати и получените от тях помощи за Църквата.

Паралелно на мисията на Критопулос сам патр. Кирил Лукарис също провежда редица инициативи на диалога с протестантските църкви. Първоначалната му идея за съюз с протестантите е вдъхновена от успешното сътрудничество и стопиране на агресивните римокатолически кампании за унии в Полша в ранните години на Кирил, когато той служи там.[25] Както видяхме, калвинистите в Швейцария също търсят такъв съюз, като дори през 1629 г. издават под името на патриарха псевдоепиграф на негово изповедание на вярата на латински език, а през 1633 г. го преиздават на гръцки, което вкарва в смут редица източни епископи и римокатолическите им колеги.[26] Изданието е подготвено и коментирано от Диодат и Льоклерк.[27] Замислено е от посланиците в Константинопол Корнилус Хага и Антоан Льогер, които много държат да представят пред европейската публика Константинополския патриарх като автентичен носител на Реформацията. За целта те превеждат изповеданието на френски, немски, английски, холандски и шведски.[28] Вероятно целта им е била да го представят като протестантски „алтернативен папа”, който се изказва urbi et orbi, но в полза на Реформацията. Що се отнася до съдържанието на текста, то практически представлява компилация между Institutio christianae religionis на Калвин, Confessio Gallicana и Confessio Belgica.[29] Тази дипломатическа игра ще бъде платена от невинния Кирил със самия му живот.

Намесването на патриарха на Константинопол в протестантско-римокатолическата война се дължи на проведените по-рано през същия век мощни мисии на Римската църква в Светите земи и в Централна Европа, като по този начин значителна част от православното паство е привлечено към уния с Рим. Римокатолиците провеждат сериозни мисии на територията на Вселенска патриаршия – Полша, Словакия, Украйна, части от днешна Румъния и тук-там на Балканите. От църковен проблемът прераства в чисто политически. Той е функция на противостоенето между римокатолическите велики сили Франция и Австрия, от една страна, и въздигащите се нови протестантски държави – от друга. Османската империя търси своята изгода в тази ситуация, а Вселенска патриаршия, в лицето на Лукарис, се старае да опази паството си от преминаване в римокатолицизма, и вероятно същият се е надявал да се възползва от ситуацията, за да накара османските власти да му позволят по-активна мисионерска дейност сред народа, включително книгопечатане.[30]

Силното сближаване на Кирил и неговия екип с калвинистките дипломати след промените в османската външна политика в определен момент се оказват неприемливи в столицата на Империята. Освен това на Изток се разпространяват книги и слухове, обвиняващи Вселенския патриарх в протестантизъм и измяна на православието. Именно тази напрегната обстановка довежда до трагичната му съдба. Задълго тези политически интриги ще отравят православно-калвинистките отношения. За да се отхвърлят съмненията върху дейността на Кирил Лукарис, в 1672 г., на поместния събор в Йерусалим, епископи от Изтока включват в решението си специално споменаване на патриарха като невинен, набеден в калвинизъм.[31] Въпреки това монаси-йезуити и епископи-униати продължават още дълго да разпространяват из Молдовлахия, Полша, Украйна и Елада изповеданието като оригинално и „изобличаващо” патриарха на Константинопол в калвинизъм. Така през 1638 г. в Константинопол, през 1642 г. отново в Константинопол и в Яш, през 1672 г. също в Константинопол и същата година в Йерусалим, както и през 1691 г. в Константинопол се свикват събори, на които въпросното изповедание е отхвърлено като неправославно и неприемливо.[32] На тях са утвърдени най-вече две изповедания – това на киевчанина Петър Могила и на патр. Доситей Йерусалимски, които обръщат махалото в обратната посока. Като силно се стараят да избегнат всякакво съмнение в симпатии към протестантизма и по-специално към калвинизма, те възприемат традиционни за римокатолицизма термини.[33]

В деня след жестокото убийство на патриарха, на брега на Босфора, пред „Св. Стефан”, народът на града се надига и има кратки размирици. Три години по-късно патр. Партений Ι Герон (1639-1644) премества мощите му от гроба в Патриаршията, а след това с подобаващата почит те са пренесени в манастира „Камариотиса” на о-в Халки. Там те биват прибрани в олтара на католикона, под светата трапеза. Оттам през 1975 г. са преместени в манастира „Анкаратос”, където се пазят и до днес. Веднага след кончината му гражданите на Константинопол започват да го почитат като свещеномъченик, а св. Евгений Етолийски съставя последование (за 5 август) в негова чест. Официалното му обаче канонизиране е извършено едва през 2009 г. (6 октомври) от Синода на Александрийската патриаршия.

За да обобщим, патр. Кирил Лукарис става мъченик на каузата на диалога с протестантите и жертва на контактите си със западни дипломати и на желанието си за по-активна мисия сред православните. Митрофан Критопулос не успява да осъществи делото си докрай, защото неговият покровител – патриархът – изпада в немилост пред османското правителство. Опитите на Лукарис за модернизация на църквата в Османската империя са напълно заличени през следващите десетилетия от страх пред влиянието на римокатолицизма и натиска на османските власти, традиционно мнителни към всяка образователна инициатива на християните. Що се отнася до богословските измерения на диалога, в тях Митрофан Критопулос, като работещ на терен, в преки контакти успява да впечатли партньорите си с ерудиция, но в същото време е реалист за трудностите и натрупаната инерция. В крайна сметка невъзможността изповеданието му да достигне до по-широк кръг хора, тъй като е неудобно за партньорите му, също играе роля за неуспеха на мисията. Пред християнска Европа ще стоят поне още четири века, докато тя извърви пътя към помирението и способността да се чуе гласът на другия, макар и намиращ се в по-слаба позиция от историко-политическа гледна точка.

* Настоящият текст е представен на научна конференция в чест на 500-годишнината от Реформацията в СУ „Св. Климент Охридски“ – 13-14 ноември 2017 г.
За първи път е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 11 (128), 2018, с. 67-75 (бел. ред.).