Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Богословие на творението в българската богословска мисъл на 20 век

Понеделник, 06 Февруари 2017 Написана от Светослав Риболов

Svetoslav RibolovБогословски книги на славянски диалект или на старобългарски език в средновековна България се пишат от 9 в. Повечето от тях са преводи от гръцки език на библейски, литургични, канонични и патристични текстове. Според някои изследвания преводите са представлявали повече от 80% от цялата старобългарска книжнина.[1] Оригиналните творения на автори от Първото българско царство са сравнително малко. Един от най-популярните от тези преводи, който обаче комбинира превод, компилация и оригинални елементи в изложението си, е Шестоднев, съставен от екзарха на Вселенската патриаршия в столицата на тогавашна България на име Йоан. Вероятно текстът е издаден някъде в началото на 10 в. и в съдържанието си се опира на особено обичания във Византия Шестоднев на св. Василий Велики, но същевременно съдържа и части от други съчинения с екзегетичен и естественоноучен характер, както и бележки от съставителя, включително забележителното описание на тогавашния царски дворец. Тази книга очертава много важен проблемен пункт между християнството и паганизма, в опит да се дистанцира от последния на базата на богословието на творението.[2]

Макар още в онази епоха в Българското царство да се появяват важни съчинения на славянски език, гръцкият остава важен административен и елитарен език за клира, за аристокрацията и като цяло за богословстването в продължение на следващите векове. Това става още по-явно във Второто българско царство, което се ограничава до територията на Балканския полуостров и славянският елемент в него силно се редуцира. Което, от своя страна, води и до постепенно отслабване на използавнето на славянския през Османската епоха. Като книжовен език славянският се завръща в доста променената форма на един вече български в края на 18 и през първата половина на 19 в., в рамките на т. нар. „национално формиране”. Неговата поява като книжовен език, на който вече се пишат и научни текстове, е свързана с влиянието на Руската империя и с руското образование на Балканите – в рамките на Османската империя.

Докато при началото на съвременното българско образование в средата на 19 в. богословските съчинения са свързани с образователните институции на Вселенската патриаршия и гръцкия език, много скоро и в особено след основането на Българската екзархия в 1870 г., започват да се печатат богословски книги, в повечето случаи преведени от руски. Влиянието на руското богословие става повсеместно и поради факта, че много млади българи са поети финансово от руските власти да завършат духовно или светско образование в Русия още от средата на века.

Въпреки това, учителите в новооснованите семинарии и голямата част от висшия клир остават възпитаници на Голямата християнска школа в Константинопол или на школата в Халки. Така, онова, което предлагат като познание на своите възпитаници, не се различава базово от преподаваното, например, в Халки. Следващото поколение църковници и богослови обаче, поради изолацията от останалите православни школи заради схизмата след 1872 г., се ориентира към западни образователни институции и доста богослови и клирици завършват немски, австроунгарски и швейцарски университети. Това е и време на своеобразно разцъфване на едно академично богословие по западен образец. Особено влияние оказват школите в Швейцария, които, макар и оставащи деноминационни по характера на преподавания в тях материал, все пак запазват академична автономност по силата на специфичното швейцарско законодателство, не допускащо намеса на висшия клир в делата на академичните образователни институции, били те и деноминационни. Тази специфична система е изградена след последните вълнения и сблъсъци между римокатолици и протестанти в средата на 19 в. По този начин държавата е смятала, че ще се преодолеят крайните радикалистки възгледи, промотирани понякога от калвинистки или римокатолически висши проповедници и клирици.

Именно по образеца на швейцарската система е основан в 1923 г. и Богословският факултет на Софийския университет, след дългогодишен натиск на Екзархийския синод върху няколко правителства. Тук работят бележити учени в областта на библеистиката, църковната история и каноничното право. Имена като А. Рождественски, Н. Глубоковски, М. Поснов са руски емиграни, а сред българите, завършили на Запад, са архим. Евтимий (Сапунджиев), И. Снегаров, И. Марковски, о. С. Цанков и мн. др. Още от пъвите стъпки на академичното богословие в България въпросът за творението става един от централните.

Първият автор, направил опит да развие богословие на творението е библеистът, работещ най-вече в областта на библейската археология и старозаветната теология Иван Марковски. Той е първият българин-професор по Стар Завет и веднага след основаването на Богословския факултет издава първата си книга, посветена на библейския разказ за творението. В предговора отбелязва, че е тласнат да публикува съчинение точно по този въпрос поради засиления интерес в българското общество към еволюционната теория и че всъщност креационизмът не се радва на одобрение от българската интелигенция.[3] Въпреки уговорката на автора, че не се занимава с апологетика или догматика, всъщност той поставя книгата си именно върху оста на разминаването между креационизма и еволюционизма.[4] Неговото намерение, казва той, е да постигне съгласие между Библията и науката върху основата на последните постижения на археологията в Близкия изток и на откритията в сферата на съвременните природни науки.

Втората тема в книгата е „историко-критическият метод” на Фридрих Делич (Friedrich Delizsch) и академичната школа на Юлиус Велхаузен (Julius Wellhausen).[5] Българският библеист критикува методологията на немските учени, но въпреки това се опитва да комбинира същата тази методология с традиционната визия за творението, в библейския разказ от началото на кн. Битие, като има предвид няколко нови по онова време открития в археологията на Близкия изток.[6] Въпреки тази декларация, в своя херменевтичен труд Марковски остава в рамките на методологията на историко-критическия метод.[7] Трябва да отбележим, че, тъй като е немски възпитаник, той познава отлично постиженията на немската библеистика от края на 19 и началото на 20 век.

Много характерна за тази работа като цяло е липсата на патристична екзегеза, което от своя страна води до голяма дистанция от христологичната тема. Една христологична перспектива в тълкуването на творението не би била все пак силен аргумент в дискусията в България по онова време. Не бива да забравяме, че в тогавашното българско общество и най-вече сред интелектуалците и учителите се разпространяват главно левичарски идеи – комунистически или националистически, носещи в сърцето си еволюционизма, както и че по-известните интелектуалци са отрицателно настроени към креационизма като „вече неактуална теория, отречена от науката”. Въз основа на тази дискусия важни обществени движения се обявяват публично за изваждане на уроците по религия от училищата, като на няколко пъти успяват да го направят за известни периоди от време. През 1929-1930 г. в Народното събрание се прави дори предложение за закриване на Богословския факултет или за присъединяването му към историческия. От което следват редица парламентарни прения.

От друга страна, позицията на Марковски изглежда е поставена като потенциална основа за развитие на диалог с други монотеистични религии в страната – елемент от българското богословие, който никога не е влизал в погледа на нашата школа през 20 век. Може да се предполага, че той е осъзнавал нуждата от такъв диалог и, като възпитаник на стара европейска школа с отворен, демократичен академичен характер, е мислел сериозно в тази посока.

Подобна тенденция откриваме в трудовете на друг учен от онова време. Става дума за апологета Борис Маринов – професор в Богословския факултет на Софийския университет. Той също е ангажиран с модерните тогава теории за възникването на света и подминава отдалеч въпроса за христологичната база на християнското разбиране за творението. Неговата книга е издадена в два тома или две части.[8] Тя е съсредоточена върху дискусията в тогавашното българско общество за обучението по религия в прогимназиите и гимназиите.[9]

Двете книги имат изключително апологетичен характер и предоставят широка палитра от сведения за последните тогава научни постижения в областта на естествените науки, които не стоят в противоречие с библейската концепция за произхода на света. На основата на широките си енциклопедични познания Маринов подкрепя твърдението, че е налице очевидно съгласие между наука и Библия в тази област. В труда си той опитва да докаже, че нито една сериозна научна теория за възникването на света не може да докаже някакво негово самовъзникване или евентуална вечност и от това твърдение заключава, че никой не може да отрече съществуването на разумен първоизточник на вселената.[10]

Във втория том Маринов не отрича изцяло еволюционната теория, а се опитва да я съчетае с библейския креационизъм. Все пак той възприема, че еволюцията не е процес, напълно изяснен от науката, за да бъде направено обективно и цялостно заключение.[11]

Главният му аргумент е целесъобразността на функционирането на всички живи организми на земята.[12] В действителност по-голямата част от книгата е посветена на чисто научни въпроси, които дори не докосват богословски проблеми – тенденция, определена от средата, в коята Маринов работи. Да не забравяме, че той е ангажиран с пътувания и публични беседи из страната с ученически християнски организации. Очевидно по онова време българското общество се вълнува от бързата си модернизация и научните постижения в областта на естествознанието вълнуват много повече младите хора от базовите въпроси на богословието. Също така в Европа са се разпространили неимоверно комунистическата и националсоциалистическата идеи, имащи за основа еволюционизма. И двете идеи не приемат актуалната човешка природа. Комунистите изграждат погрешна социология, целяща да я коригира, а националсоциалистите – погрешна антропология, имаща същата цел. В тази среда Маринов е трябвало да работи изключително с данни от сферата на научното познание, за да може да изобличава тези, претендиращи за научност и изключителност заблуди.

Българското общество е особено секуларизирано и преди Втората световна война и съветската окупация (1944-1948), и трудовете на Маринов и Марковски са свидетелство за точно този процес. Така техните текстове се оказват дистанцирани от чисто богословските изследвания в православен контекст и са по-скоро апологетични опити, обърнати към широката общественост. Това е и причината да не са пряко ангажирани с патристичната традиция и с христологичната интерпретация на креационизма. Като изключим техните предговори, името на Иисус Христос дори реално липсва от изложението и в двете книги.

От друга страна, христологичната тематика стои в непосредствена връзка с въпроса за вселенските събори. А темата за съборността не е удобна тема в българското богословие по време на схизмата в периода 1872-1945 г. Дори в онзи период Символът на вярата е променен. Вместо за „една, света, съборна и апостолска църква”, в тогавашните издания на църковни книги се говори за „една, света, вселенска и апостолска църква”.

Въпреки просъветския режим и репресиите против Църквата след 1956 г. в нашата сфера виждаме и интересни развития. Публикувани са няколко важни изследвания върху вселенските събори – което връща темата за съборността и поставя важен акцент върху христологията в българското академично богословие.[13] Повлияни от тези нови развития, между 60-те и 80-те години на 20 в. се появяват и няколко текста в тази област на о. Н. Шиваров – професор по библейска археология в Духовната академия (наследник на БФ на СУ). Неговата перспектива обаче е чисто екологична и актуално отразява развитията в икуменическия диалог през онази епоха.[14] Тази линия е продължена в изследванията на неговите наследници в областта на библеистиката в България в следващите десетилетия и представлява негов творчески принос към българската богословска наука.[15]

Друг изследовател, който работи в полето на богословието на творението през 20 в. в България, е преподавателят по християнска философия А. Хубанчев. Неговите текстове, посветени на темата, са публикувани главно през 70-те години на века и също са свързани с участието на БПЦ в икуменическото движение от края на 60-те години практически до самия край на 20 век. Можем да отбележим, че работите му са особено актуални в онзи период с иновативния си подход и вземането предвид на важни идеи от патристичната литература имащи отношение към богословието на творението. Доста често той прибягва към авторитети като св. Йоан Дамаскин, св. Максим Изповедник, св. Атанасий Велики и св. Ириней Лионски. Неговата перспектива е ярко христологичино ориентирана, но без да изоставя и стореното в областта от Маринов и Марковски, на чиито книги той всъщност често се позовава.[16]

Неговата базова теза, върху която развива всичките си текстове в областта, е, че светът е сътворен като добър по своята природа. В него са вложени логосни начала, които представляват нещо като програма за развитие. Функциониращ по този начин, светът не може да приключи своето съществувание унищожен от самия себе си, в ядрена война или разрушен по някакъв друг начин със средствата на науката. Хубанчев прокламира нуждата от нова екологична етика, построена на базата на християнското разбиране за творението, като има предвид божествения призив към човечеството да следва творческата дейност на Бога – единствения Извор на живота. Той отбелязва също, че тази нова екологична етика трябва да е есхатологично ориентирана, за да може да запази специфичното християнско тежнение към вечността. Нашето спасение, казва той, настоява върху преобразяването на света, който в настоящото си състояние, е помрачен от човешките грехове. Човекът, като съработник на Твореца и благодарение на преките си отношения с Него – с въплътеното Слово, е призван да твори.[17]

В заключение можем да отбележим, че доколкото още от края на 19 в. българското общество силно се секуларизира и не вижда нужда от духовно образование в училищата – дискусията се води непрестанно след освобождението до съветската окупация – темите на всички, които пишат „богословие на творението” практически до самия край на 20 в., са апологетично ориентирани, при повече визионерски характер в защита на библейската креационистка традиция. Важен втори тласък – въпреки ограниченията и репресиите на комунистическия режим – се оказва участието на БПЦ в икуменическото движение, което стимулира богословски опити в посока богословие на екологията и дискусии върху новите постижения за науката, но вече поставени извън опозицията еволюция-креационизъм.


 
[1] Виж: Yovcheva, M., L. Taseva “Translated Literature in the Bulgarian Middle Ages as a Social and Cultural Phenomenon” – In: Scripta et e-Scripta, 10-11, 2012, p. 271-323.
[2] Виж: Christov, I. “The Creative Logos, the Nature of Things and their Uniqueness in the ‘Hexaemeron’ of Joannes Exarchus” – In: Miscellanea Mediaevalia, 24, 1996, p. 99.
[3] Марковски, И. Библейският разказ за сътворението, С. 1924, с. 3. В преработен вид книгата е преиздадена в 1933 г. в София, под заглавие Произход и устройство на света според Библията и науката.
[4] Пак там, с. 6.
[5] Пак там, с. 82-83 и др. Екзегетически по-концентрирано същият този проблем е разработен в студията „Вавилонският мит за сътворението на вселената” в ГСУ-Бф, 26, 1948-1949, с. 1-27. Тук авторът критикува историко-критическия метод в екзегезата на този библейски разказ, която е силно зависима от митологията на Близкия изток. Според него прилики между двете има, но те са базирани на общия фолклор. Марковски подчертава, че от вниманието трябва да е съсредоточено върху факта, че библейският разказ за сътворението е боговдъхновен, а библейският мит е базиран на политеизма и пантеизма.
[6] Марковски, И. Библейският разказ за сътворението, с. 20-22.
[7] Донякъде той е зависим от следните трудове: Von Hummelauer, F. Der biblische Schöpfungsbericht, 1877; idem: Nochmals der biblische Schöpfungsbericht, 1898; Kurtz, J. H. Bibel und Astronomie, Berlin 1892; Schäfer, B. Bibel und Wissenschaft, Münster 1881; Schultz, F. W. Die Schöpfungsberichte nach Naturwiss und Bibel, Gotha 1865.
[8] Маринов, Б. Произходът на света и история на земята според науката и Библията, С. 1941; от същия автор: Има ли противоречие между науката и Библията по въпроса за същината, произхода и развитието на живота?, 1942. Първата книга е посветена на възникването на неживата природа, а втората – на живата, въпреки че авторът не се е придържал плътно към тази схема – все пак съчинението е насочено към широка публика.
[9] Почти 10 години по-рано той е публикувал два тома, в които се е докоснал до този проблем: Лекции за християнски младежки братства в началното училище, С.: СИ 1933, с. 18-33; Лекции за християнски младежки братства в прогимназиите, С.: СИ 1934.
[10] Произходът на света, с. 59-60.
[11] Има ли противоречие, с. 165.
[12] Пак там, с. 169-170 и др.
[13] Виж следните важни съчинения на проф. Тотю Коев: Догматическите формулировки на седемте вселенски събора, С. 2011; Догматическите формулировки на първите четири вселенски събора, С. 1968; Православен катехизис и Послание на източните патриарси, С. 1991; Въведение в християнството (в съавторство с проф. Г. Бакалов), С. 1992; Християнски наръчник (в съавторство с проф. Г. Бакалов), С. 2001; „Произход на Халкидонското вероопределение” – В: ГДА, 21, 1971-1972, С. 1973; „Догматът за Пресветата Троицата” – В: ГВТУ-ПБф, 1, 1991-1992, ВТ 1994; „Почитането на светите икони в контекста на Въплъщението” – В: ДК, 3, 1974; “Religiose Sprache und sakrale Symbole in der Gegenwartsgeselschaft Bulgariens” – In: Kirchen im Kontext unterschiedlicher Kulturen. Auf dem Weg in das dritte Jahrtausend, Göttingen 1991; “Das römische Dokument über den Ausgang des Heiligen Geister aus bulgarisch-orthodoxer Sicht” – In: Pro Oriente, 22, Innsbruck-Wien: „Tyrolia-Verlag“ 1998; “Auferstehung oder Auferweckung” – In: Orthodoxe Theologie zwischen Ost und West, Frankfurt am Main 2002; „Преглед на дейността на Сардикийския събор” – В: Симпозиум в чест на 60-годишнината на проф. Г. Бакалов, С. 2003. Срв.: Серафим (Алексиев), архим. „Съединението на двете природи в Христос според православието и според нехалкидонските църкви” – В: ГДА, 17, 1967-1968.
[14] Виж: Н. Шиваров, С.  Вълчанов, Вечното в двата библейски завета, ВТ 1993. Книгата представлява сборник от статии, издавани през 70-те и 80-те години на 20 в.
[15] Виж: Д. Попмаринов, „Професор протопр. Николай Шиваров“ – В: Международна конференция посветена на проф. протопр. Николей Шиваров – 23-24 ноември, 2001, ВТ 2005, 11-16.
[16] Виж последната му работа: Хубанчев, А. „Сътворение, телеологизъм, есхатологичен завършек. Есе върху програмата CERN, Женева” – В: ДК, 2, 2009, с. 15-21.
[17] Пак там, с. 18-19.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wy96a 

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме