Мобилно меню

4.8661417322835 1 1 1 1 1 Rating 4.87 (127 Votes)

S S RibolovПреди две седмици (т. е. в края на юли; текстът е от 9 август 2018 г.) от Вселенската патриаршия излезе информация, че Негово Всесветейшество Вартоломей е получил покана от Руския патриарх Кирил за чествания по случай 1030-годишнината от Кръщението на Русия, организирани от РПЦ в Москва. Вселенската патриаршия е отговорила, че в Москва нямат основание да празнуват такава годишнина, доколкото тя се отнася до приемането на християнството на държавно ниво от Киевска Рус, а не на Московското княжество. Така че представители на Патриаршията ще участват на празниците в края на юли в Киев.

Тази лаконична информация едва ли е направила впечатление на много хора в България, но тя съдържа в себе си сърцевината на спора за независимостта на Църквата в Киев. Руската теза е ясна на българската публика, а и като цяло на западното общество благодарение на повече от два века промоцираната теза, че Киев е неразделна част от Русия в исторически план, както и че Православната църква в Украйна е изначално част от РПЦ. Дори в общите пособия по история на Църквата, не само на български, но и на повечето европейски езици, тази теза е широко разпространена поради разглеждането на историята на Православната църква на територията на Руската империя като нещо интегрално и без да се влиза в детайли. Повечето такава литература, от друга страна, не взима изобщо предвид чисто богословското и канонично измерение на църковните юрисдикции през вековете на територията на многонационалната и многорелигиозна Руска империя.

Тук ще се опитам да изясня накратко каква е едната и каква е алтернативната позиция по този въпрос. На територията на днешна Украйна, най-вече южните ѝ и югозападни части, християнството навлиза вероятно още в епохата на Късната античност. Смята се, че тук е проповядвал, пътувайки по бреговете на Черно Море, дори ап. Андрей – основателят на Църквата в Константинопол. От исторически извори от епохата се знае, че в средата на 10 в. в Киев е имало християни и църковна постройка. Властта е била на военната аристокрация на варягите (скандинавско немско племе), които постепенно засилват връзките си с Източната Римска империя и през 988 г. техният владетел Валдемар (на славянски Владимир) приема християнството от Константинопол и се жени за сестрата на имп. Василий ΙΙ. В разказите от онази епоха събитието се представя като всенародно кръщение на населението във водите на р. Днепър. До 12 в. Киев е безспорен лидер на племенни образувания на източните славяни. Митрополитите на Киев са членове на Синода на Константинополската патриаршия и се назначават оттам.

През 1169 г. Киев е завзет от Андрей – княз на гр. Владѝмир (на север от току-що появилата се в изворите Москва). През 1299 г. Киев е разрушен от татарите, а през 15 в. се възстановява вече под властта на Литовската държава. Именно от татарското нашествие митрополитът на Владѝмир започва да се нарича „митрополит на Киев“, но пък при възстановяването на града е назначен нов митрополит на Киев от Константинопол. През 1328 г. митрополитът на Владѝмир се премества в Москва като вече по-важен град и център на владенията на „великия княз“, но и тук продължава да се титулува „митрополит на Киев“ вероятно заради авторитета и почетното място сред йерархията на Вселенската патриаршия в Константинопол. През 1459 г. поместен събор в Константинопол, намиращ вече под османска власт, предоставя автокефалия на Църквата в Москва, чийто митрополит вече се нарича „на Москва и цяла Рус“, като титулът „Киевски“ е изпуснат.

През 1667 г. Киев и териториите на изток от р. Днепър са завзети от Русия и митрополията е присъединена към РПЦ през 1685 г. след тежки преговори с Вселенския патриарх. Кореспонденцията се пази и до днес в Киев на църковнославянски език (в момента цялата документация е в процес на издаване в Киев). В нея ясно се казва, че Патриаршията предоставя на РПЦ за временно управление тази митрополия при определени условия. Изглежда руските владетели са държали на Киев в онази епоха, тъй като той се явява основен посредник на идеи, научни постижения и образователни примери от Западна Европа. Особено влиятелен за РПЦ се оказва основаният от клирици на Вселенската патриаршия през 1632 г. Collegium Kioviense, от който ще възникне Киевската духовна академия – и досега най-важната образователна институция за РПЦ. Тя също е основана от Вселенската патриаршия и най-важният ѝ функционер по онова време е Петър Могила – просветен молдовец, епископ на Константинопол.

Руската визия за тези исторически събития несъмнено търси континюитета във властовата традиция, като приема за легитимно т. нар. translatio imperii, т. е. че от момента, в който Владѝмирският княз Андрей е завзел Киев, започва „пренасяне на империята“ от Киев към Владѝмир, а впоследствие към Москва, Санкт Петербург и пак Москва. И това е въпреки прекъсването на династичната традиция на варягите в Киев. Същото се отнася и до Църквата, доколкото Киев се лишава за известно време от митрополит след 1299 г., а неговият титул се поема временно от Владѝмирския и впоследствие от Московския митрополит.

Въпреки че тази руска визия за събитията е твърде разпространена в съвременната историческа литература, от богословска и канонична гледна точка тя няма особена стойност. Причината е, че според разбирането за Църквата в Православието тя може да е само и единствено поместна. Тя не е „царска“, „народна“, „национална“, „имперска“ и др. Доколкото е поместна, тя няма как да се премести от един град в друг или от една държава в друга. С други думи, една епископска катедра няма как да се премести от Киев във Владѝмир или където и да било другаде. Въпросът е, че при овакантяване на епископската катедра в Киев друг епископ е поел неговия титул по чисто прагматични причини. Макар и канонично неприемливо, това е било временно прието от Константинопол поради сложните обстоятелства – татарското нашествие. Този факт е отразен в кореспонденцията между РПЦ и Константинопол от 17 в.

Украинската позиция в случая търси богословска аргументация, опирайки се на каноничния статут на Киевския митрополит още от 10 в. – 60-ти по ред в Св. Синод на Вселенската патриаршия. Двукратното прекъсване на неговия статут като такъв по неканонични причини не пречи; напротив, дава основания неговите права да бъдат възстановени именно от църквата, към която се е числил, без да се търси съгласие от другите. Руската позиция, от друга страна, залага по-скоро на историко-политическия континюитет, свързан с историята на Руската империя, която никога като държава не се е съобразявала особено с православния канон и е експлоатирала Църквата като политическо средство, но пък още в края на 18 в. при Екатерина Велика е успяла да си издейства международно признат статут на закрилник на християните и то най-вече на православните в огромните простори на Османската империя. Този неин образ ще спомогне и до днес в литературата по този въпрос да се възпроизвежда най-вече руската визия. Вселенската патриаршия обаче с отговора си на руската покана застъпва другата – украинската визия. Това е лесно обяснимо. Тази водеща православна църква в лицето на своите предстоятели и своя синод винаги е държала на спазването на канона и вярата. Особено сега няма как да е различно, доколкото Вселенският патриарх Вартоломей е доктор по канонично право от един от най-добрите университети в света.

* За първи път този текст е публикуван на 9 август 2018 г. на сайта Bulgaria analyticaтук (бел. ред.).


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uwru6 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Както кормчията зове ветровете и подмятаният от бурите моряк отправя взор към дома, така и времето те зове при Бога; като воин Божи бъди трезв – залогът е безсмъртие и живот вечен.

Св. Игнатий Богоносец
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.