Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (5 Votes)

Augustine-refuting-hereticМалко преди края на Втората световна война един забележителен английски писател – К. С. Луис, издава през 1944 г. своя роман „Переландра”, искайки отново да разкаже историята за райската градина на Едем. Переландра е една друга планета в нашата слънчева система, която земните хора наричат Венера и която е напълно обитаема от логични същества, които обаче освен че живеят на своята планета, живеят – о, чудо! – в рая – точно такъв, какъвто е описан от един Августин или Василий Велики: абсолютна хармония, мир и неповреденост на всичко, пълна липса на болка, болести, скърби и притеснения, непрестанно и наразрушимо от нищо щастие. Бог (когото на тази планета наричат Маледи) ще прати там един земен мъдрец (който в романа е и университетски учен) на име Рансъм (което на английски език означава изкупление), за да предупреди местните невинни жители за опасността от злото, олицетворявано в книгата от Уестън, земен демон, който иска да разврати местните и впоследствие да ги подчини (не е случайно, че в името му стои думата „запад” – west). Рансъм, щом се озовава в Переланда, изпада в потрес: установява веднага, че чувствата му действат различно, по-дълбоко и по-ясно, умът му се умиротворява неочаквано, тялото му олеква. Никога дотогава не бил чувствал вкуса си, слуха си и зрението си толкова живи и в същото време го обзело пълно безстрашие: дивите животни били приятелски настроени. Изненадан и развълнуван, той среща в Переланда Ева, Господарката, както е наречена в книгата, без изобщо да се шокира от голотата ѝ. „Идвам с мир”, я поздравява той. „И какво ще рече мир?”, му отговаря тя. Тъй като не били познали никога злото, те не се страхували от никой и от нищо. Както при много малките деца животът минава в „мир” – те не познават нищо друго…

Ще оставя настрана битката между доброто и злото, която продължава в романа, за да изследваме този кратък диалог малко повече и така да навлезем в темата на статията ни.

Въпреки неоспоримото щастие на жителите на Переландра, Рансъм-Изкупителят от земята изглежда, че знае много повече от тях, въпреки всички свои мъки и страдания. Щастливите местни жители на междупланетния Рай са действително незащитени пред другата страна на Битието-Благото, тоест пред Нищото-Злото, което въпреки че в действителност не „е”, е напълно реално, действа подмолно и резултатно, заплашвайки да разруши – съвсем наистина! – всичко. Именно за това Бог праща Изкупител – пророкът Рансъм (и не избира за тази цел някой от тях): знанието на Нищото или на Злото, ако желаете, е онова, което прави способен земния мъдрец да предпази онова, което Е – Благото. Това означава ли обаче, че злото е екзистенциално и онтологично неизбежно? Че по необходимост е една предпоставка за Благото? Че принадлежи, ще кажем дръзко, към битието на Благото (следователно и към Бога!)? В крайна сметка принадлежи ли злото към Битието на тварите и ако не – къде принадлежи?

На тези въпроси ще се опитаме да дадем един първи отговор, минавайки през философското и богословското предание и стигайки до модерната генетика, чиито търсения по странен начин се свързват с горните предания.

2

Няма съмнение, че античната гръцка мисъл чрез много форми е разграничавала Доброто и Злото. Страхът от хаоса, от неизмеримостта, от не-битието е залегнал дълбоко в древния грък, затова още при предсократиците всички онтологични смисли за Битието са не само Логосът на Ираклий или Умът на Анаксагор или числото на Питагор и Битието на Парменид, но и Безпределното на Анаксимадър и Любовта на Емпедокъл и обратното на празния физичен атом на Левкип и на Демокрит (виж: Лудовикос, Н. Богословска история на античната гръцка философия, кн. 1, Солун 2003), противопоставяйки на всичко това именно не-Битието, което под различни форми, както казахме по-горе, проявява на етично ниво Злото. Това важи още повече за Платон, при когото делото на Злото под формата на незнание и липса на мъдрост, или като болест на душата, или като падение на душата от наднебесното място, или като естественото зло на материята, е свързано с измамата на този лъжовен свят. Който, както виждаме в мита за Пещерата в „Държавата”, не е способен да се обърне към небесното Слънце на Благото и към света на Идеите.

Злото е не-битие и при Аристотел, след като не принадлежи към света на реалностите, докато при Плотин Злото се отъждествява с материята, тъй като тя е толкова отдалечена от Благото, което е нейният далечен извор. Като онтологично начало Злото ще се яви всъщност едва при манихейството, тази юдеохристиянска източна дуалистична ерес, която въвежда две начала във Вселената, борещи се помежду си. Тук цели части от света са зли, изградени от Злото, докато други – по-духовните, са изградени от Доброто и всяко съчетаване между тях е невъзможно. (...)

Пълния текст може да прочетете в Живо предание тук


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/a9yw3 

Разпространяване на статията:

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.