Едно от последните оръжия на антихристиянската и антицърковна пропаганда е книгата на Дан Браун Шифърът на Леонардо. Тя е част от поредицата бестселъри, които през последните няколко години завладяха световния книжен пазар. През настоящата година тя беше избрана за книга на годината във Великобритания, а през следващата 2006 г. се предвижда да започне нейната екранизация.
В съвременния секуларизиран свят, отличаващ се с висок технически прогрес, езиков, културен и религиозен плурализъм, по-голяма част от медиите тиражират материали, изпълнени с негативизъм по отношение на християнската вяра. Подобни атаки са съпътствали Църквата през цялата ѝ история. Целта, която са си поставяли и си поставят противниците на вярата е да се развенчае митът за божествеността на Господ Иисус Христос и да се изобличи Църквата като догматизирана институция, която държи хората в подчинение и заблуда.
Ако се проследят внимателно посланията, закодирани в излъчваните материали, се забелязва натрапчивото прокарване на идеологията на новото хилядолетие, известна под името „Ню ейдж“. Идеология, която цели да игнорира влиянието на Християнската църква от обществения живот и да установи нова религия, изградена върху основата на синкретизма и релативизма, възприемана единствено чрез човешкия разум. Част от тази идеология се явява и книгата на Дан Браун Шифърът на Леонардо.
Фабулата на романа се развива като обикновена криминална история, свързана с убийството на уредник в известния френски музей на изкуството „Лувър“. В разследването са увлечени арогантен полицейски инспектор, чаровна криптографка, университетски преподавател по семиотика и неговият приятел – английски лорд. Всичко би останало в лоното на добрата литературна традиция, ако авторът не беше решил в развръзката на случая да вплете историята на една „тайна“ – тайната за свещения граал (чашата, с която Христос установява тайнството Евхаристия). Оттук нататък пред изумения поглед на читателя се завърта един калейдоскоп от древни „мистични“ практики, тайни религиозни ордени, рицари-тамплиери, съдбоносни за разгадаване загадки, архаични божества, средновековни замъци, клади, папи, картини със загадъчно съдържание, велики магистри и каквото друго можем да си представим. Единственият въпрос, който изниква пред всеки прочел тази синкретично събрана маса от култове, история и изкуство, е доколко описаното е истина? Дали предадените събития и факти наистина са се случили?
Книгата наистина е роман и, като такава, в нея винаги има художествена измислица, но явно, за да поддържа нашия интерес, авторът още в началото пояснява, че всички описани произведения на изкуството, сгради и тайни ритуали са действителни. По един умел психологически начин той ни прави „съучастници“ във „великата тайна“, „отваря“ нашите духовни очи и, в крайна сметка, ни „помага“ да отхвърлим заблудата. Целенасочено и последователно, Дан Браун ни внушава, че нищо, засягащо вярата ни, не е такова, каквото си го представяме. И отива още по-далече – един от неговите герой открито заявява, че всичко, в което вярваме ние, християните, е лъжа, измислена и скалъпена от Църквата с една-единствена цел: да унищожи вековно съществуващото боготворене на женското начало, на другото, останало скрито от нас, лице на Бога. Тайната за свещения граал, за Мария Магдалина и нейната роля в живота на ранната Църква е тайна, която развенчава мита за божествеността на Христос и сериозно подкопава устоите на Църквата.
От направеното краткото изложение на книгата се забелязва, че по-голяма част от традиционните християнски цености и вярвания са оспорени и открито атакувани с презумцията за представянето на ново откровение.
В отговор на огромния интерес и полемиката, която предизвика Шифърът на Леонардо, Римокатолическата църква я осъди като подкопаваща християнските морални ценности и устоите на Църквата, а кард. Тарчизио Бертоне – архиепископ на Генуа, изрази учудване от броя на хората, приемащи подобни измислици за истина.
След излизането на Шифърът на Леонардо и на български език в повечето електрони форуми книгата беше подложена на обсъждане. Според някои тя е поредната необоснована атака срещу християнството и Църквата, която се радва на временен успех, но с течение на времето популярността ѝ ще намалее и тя ще загуби смисъл както всички подобни на нея книги. Други споделят мисълта, че, макар и по-голяма част от съдържанието ѝ да е художествена измислица, тя поставя „сериозни“ въпроси относно същността и авторитета на Църквата. За трети мълчанието на Православната църква и богословите по този въпрос е свидетелство, че поставените въпроси наистина са сериозни и лисват аргументирани доказателства за отхвърлянето на подобна теория.
В зависимост от степента на религиозност на читателите, книгата им оказва различно влияние. За искрено вярващия и практикуващ християнин тя едва ли ще създаде душевен смут и ще разколебае вярата му, но ще окаже силно влияние върху хората с неукрепнала вяра и тези, които все още търсят истината. Въпреки негативизъма на съвременното обществото към Църквата, право и дълг на всеки християнин, а още повече на всеки богослов, е да защити нейния авторитет, защото, както казва архиепископът на Православната църква в Албания, Негово Блаженство Анастасий (Янулатос), всеки човек, който е член на Църквата, на мистичното Тяло Христово, носи отговорността за нея. Всеки, който участва и съпреживява общението с Бога, е призован да свидетелства пред невярващите за истината, която е приел (срв. Мат. 28:19-20). Затова един от начините да покажем каквото и да било на невярващите, но търсещи истината хора е като съпоставим претенцията за истинност на подобна антихристиянска пропаганда с общоизвестните и доказани факти и събития от историята на древната Църква.
Ако Христос е бил обикновен смъртен пророк, който е оставил потомство тук, на земята, както се описва в книгата, кой от апостолите би изложил живота си на опасност за разпространението на учение, проповядвано от смъртен като тях? Същото се отнася и за хилядите изповедници на вярата в историята на Християнската църква, изложили се на мъченическа смърт заради учението на обикновен човек. Ежеминутното усещане на Божието присъствие в живата на повярвалия и приелия това учение, личното преживяване на срещата и общението с Бога в св. божествена Литургия и извършването на чудеса, необясними за съвременната наука, е накарало всичките тези хора да повярват в това учение, да го приемат и да рискуват живота си заради него. Защото човекът приел това учение, усеща силата на Божието слово, извършило промяната в неговото мислене и светоусещане. То става неизменна част от него, която определя начина му на живот и собствената му идентичност. Всичко това е невъзможно да се разбере и усети от невярващия. Затова вярата и упованието на християнина не могат да бъдат разклатени от подобни художествени измислици, но това не ни дава право да мълчим когато отново разпъват и поругават нашия Господ Иисус Христос, защото с мълчанието си ние се отричаме от Него и се преструваме на Негови последователи. Нима по този начин апостолите и хилядите мъченици защитиха вярата?
Това е въпрос, който стои пред нас в резултат от нашето мълчание и незаинтересованост.
