В памет на патриарх Неофит
През изминалата седмица станахме свидетели на един парадокс, който, убеден съм, почти всички усетихме. Този парадокс обаче не бива да остане просто усетен, тъй като трябва да се усвои като урок (най-вече от онези, на които всъщност бе тайнствено преподаден).
Защото дайте си сметка: към 12 март (вторник) възмущението на църковния народ у нас достигна критични размери. За първи път пред Синодалната палата, за да го демонстрират, се събраха не просто десетките засегнати от неблагообразията около избора на нов Сливенски митрополит свещеници и миряни от тази епархия, но стотици – видях ги с очите си – възмутени от прозрачно-властолюбивите „игри“ с т. нар. „синодална наредба“. Наредбата, отнемаща правото, записано в устава на БПЦ, на свещеници и миряни да избират за в бъдеще своите духовни предстоятели и концентрираща го в ръцете на дузината митрополити с абсолютно неприкритата цел да улеснят борбите си за власт. Борби между станалите очевидни за целия църковен народ „партии“ на този и на онзи, очакващи с все по нервно нетърпение (предизвестената от месеци) кончина на патриарх Неофит, за чието изцеление междувременно се молеха на всяка литургия. Тази преминала почти всички граници на приличието подготовка за предстоящия сблъсък за бялото патриаршеско було буквално капсулира синодалните архиереи в корпорацията им, отчужди ги до степен дори вече да не усещат това, от всички онези, на които би следвало да са духовни предстоятели – отци (т. е. бащи). На 12 март, вторник, това тяхно мотивирано от борбата за власт отчуждаване от църковния народ доведе до ответно, безпрецедентно (усетих го абсолютно ясно) отчуждаване и на църковния народ от архиереите му. Избиващата буквално на повърхността жажда за власт, от която – всички си даваха сметка за това – бяха мотивирани и касирането на избора в Сливенска епархия (защото бе много важно „чий“ кандидат ще я оглави), и приемането на злополучната „наредба“ – бе на път да породи не административен, но дълбинен духовен разкол в църковното ни тяло.[1]
И ето: на 13 март късно вечерта си отиде от този свят патриарх Неофит. Отиде си буквално ден, след като въпросният дълбинен църковен разкол бе достигнал до критичната си „пускова“ точка. Отиде си след тежко и дълго боледуване, след продължително физическо отсъствие от публичното пространство. И тогава онова, което бе видимо у него и през всичките изминали години, изведнъж бе припомнено почти осезателно. Бе припомнен контрастът на неговото подчертано не-властолюбие с властолюбието на повечето от събратята му. Бе усетена разликата между неговото публично отсъствие и публичното присъствие на другите. Бе усетено обаче, че това негово отсъствие всъщност е било… присъствие. Защото духовното присъствие по принцип се усеща именно в своята оттегленост, в своята тишина, в своето мълчание, ако щете. Оказа се, че патриарх Неофит е имал власт чрез нейното недемонстриране, чрез нейната оттегленост. Имал е власт чрез подчертаното си не-властолюбие. Имал я е, казвам, защото – по парадокс – именно неговата кончина върна отчуждените от тяхното отчуждение. В петък следобед минах през площада пред катедралния храм, през същото онова място, изпълнено с демонстриращите своята възмутеност, своята (вече неможеща да се скрива) отчужденост църковни хора и видях, че… те са се върнали. Дълги, дълги опашки от хора и в цивилно облекло и в раса, мълчаливи, с цветя в ръце, чакаха (и щяха да чакат с часове), за да се поклонят на дядо Неофит. Властта на през цялото си патриаршестване оттегления от властта, властта на сега вече окончателно оттеглилия се от нея бе – оказваше се – достатъчно силна, за да ги върне, за да ги накара да оставят онова от вчера зад гърба си, да простят. Заради него.
Изпитах дори чувството, че той промислително се бе оттеглил напълно именно в този момент – за да върне отчуждилите се към храма. Защото властта на храма, властта на Църквата е именно в нейната оттегленост от „този свят“ – тя е властта на „другото“ на света, на „другото“ на неговата власт и с това друго именно Църквата привлича, с това друго тя има власт в света. С тази власт без власт – преди да легне за месеци в болничното легло – патриарх Неофит съхраняваше властта на Църквата над Христовия народ, с тази власт без власт той го и върна на площада пред катедралата, притихнал, простил, просветлен, след като напълно се оттегли от този свят, след като отиде отвъд. Защото поначало имаше духовния „инстинкт“ да знае, че духовната власт е същинска, истинска, собствено църковна власт, когато не боде очите с „тукашност“, когато не се усеща притискаща тук, а е оттеглена там.
И тъй: онази – лелеяна, нетърпеливо очаквана, събираща ресурси власт забълбукала от Синодалната палата, която отблъсна хората, тази пък, през цялото време оттеглена, все повече оттегляща се и накрая окончателно оттеглила се власт на патриарха ги върна, привлече ги отново.
В това е парадоксът, който, убеден съм всички усетихме и който всички трябва да осъзнаят, да усвоят като урок, промислително даден ни през изминалата седмица.
Да, мнозина отбелязаха съвпадението на погребението на патриарх Неофит с непосредствено следващата го Неделя на прошката. Аз мисля, че последното достойно дело на патриарх Неофит бе именно неговото промислително оттегляне тъкмо в навечерието на тази Неделя. Защото прощавайки се с него църковният ни народ прости и на онези, на които той (ненатрапчиво) бе предстоятел. Събирайки го, за да се прости с него, патриарх Неофит изпроси прошката и за събратята си.
Нека запомнят този урок, преподаден им от властта на безвластието, от привличащата сила на оттеглеността всички онези, които оттук нататък ще протегнат ръка към неговото бяло було.
Послепис. Лично аз ще запомня патриарх Неофит с още две важни неща. Той бе градски човек в манталитетния смисъл на тази дума и в това отношение бе наследник на старата традиция, според която Църквата се ражда в градовете, в „полисите“, и е духовният център на гражданска Европа. Той бе и онзи, който прояви честността да нарече с истинското му име онова, което травмира нашия свят днес. В своето последно Богоявленско послание, прочетено, докато бе вече в болницата, той определи агресията на Русия като „унищожителна война против братска Украйна“ и напомни (и на определени свои събратя също), че „Господ Бог и Светата Църква благославят само онази армия, която не проявява агресия, но пази и отбранява своя народ и държава в международно признатите ѝ териториални граници“.
Бог да го прости и нека да бъде вечна и блажена неговата памет.
_______________________
[1] Тук трябва да отбележа непременно достойната постъпка на двама архиереи, първоначално подписали „наредбата“ – първо Варненският митрополит Йоан, а после и Врачанският Григорий, които, осъзнали грешката си, оттеглиха своите подписи. Сигурно затова митрополит Йоан бе и единственият, който бе приет от протестиращите пред Синодалната палата и макар разгорещено, те разговаряха с него сърдечно и дружелюбно.
* Източник: Портал Култура
