Ловчанският митрополит Филарет е изтъкнат български йерарх, емблематична фигура в новата българска църковна история.
Роден e в Гръцката махала във Варна на 26 октомври 1903 г. със светското име Атанас Панайотов Атанасов. Той от ранна възраст е възпитаван в дух на благочестие, скромност и човеколюбие, а като трето, най-малко дете в семейството на Панайот и Смарайда Славови, родителите му влагат всичките си сили и възможности за неговото образование и изграждане като достойна личност.
През 1923 г. Атанас завършва Държавната мъжка гимназия „Фердинанд I“ във Варна, а от 1924 до 1928 г. следва в новооснования Богословски факултет на Софийския държавен университет „Св. Климент Охридски“.
През 1932 г. във Варненската катедрала „Успение Богородично“ благодетелят му Варненски и Преславски митрополит Симеон го постригва за расофор с името Филарет (това е практика на Вселенската патриаршия – да се ръкополагат безбрачни клирици без монашеско пострижение и обети, а само с молитва за носене на расо, бел. ред.) и го ръкополага в йеродяконски чин, като така започва нов етап в живота му.
От 1933 г., вече като йеромонах, той е протосингел на Неврокопския митрополит Макарий, който го възвежда в архимандритско достойнство.
През 1935-1936 г. специализира в Страсбург, Франция, а като се завръща в родината, става протосингел на Софийския митрополит Стефан.
На 27 ноември 1938 г. в катедралния храм-паметник „Св. Александър Невски“ в София архимандрит Филарет е хиротонисан за епископ с титлата „Знеполски“, а скоро след това, на 4 юни 1939 г., е канонически утвърден изборът му за Ловчански митрополит, като става най-младият член на Св. Синод – 35-годишен.
След екзарх Йосиф І дядо Филарет е вторият по значимост архиерей на Ловчанска епархия по обществено присъствие, а служението му е белязано от огромна социално-благотворителна дейност, строеж на храмове и просветно дело.
От 1941 до 1944 г. той е управляващ българската Охридско-Битолска епархия, където дейността му е забележителна в опазване и отстояване на българщината.
След установяването на комунистическата власт в България архиереят се застъпва за десетки арестувани офицери и общественици, а след освобождаването им от затворите и лагерите успява да помогне на тези лишени от граждански права „бивши хора“, като им намира работа под ведомството на БПЦ, за да оцелеят.
Светлината, с която митр. Филарет свети, не остава незабелязана и от репресивните структури на Държавна сигурност, която следи под лупа живота и обкръжението му, използвайки за това всякакви средства и възможности.
През 1949 г. владиката е избран за член на намаления състав на Св. Синод, а от 1954 г. е председател на Върховния църковен съвет, какъвто остава до края на живота си.
Предава Богу дух на 28 юни 1960 г. в София. Погребан е зад старата катедрала „Света Троица“ в Ловеч.
В спомените си за владиката ловешката гражданка и негова съвременничка Теодора (Дориана) Димитрова-Войникова, споделя: „За дядо Филарет може да се говори безкрайно. И тъкмо това е трудно – не знае човек откъде да започне и как да завърши. Но обикновено, когато разказваме за някого, започваме с неговия външен, физически образ.
Щедро обдарен от природата, при него беше постигната и тази рядка, чудна хармония между външна и вътрешна красота. Той беше висок, строен мъж, с благородна, величествена осанка, с красиво, одухотворено, възбледо, интелигентно лице, с продълговат овал, подобно на някой светец, с високо, открито чело и дълга прошарена брада като на библейски мъдрец. Имаше дълбоки изразителни очи, които понякога му придаваха благ израз, а друг път гледаше строго, но сърцето му винаги оставаше неизменно едно и също – добро и милосърдно.
Малко са хората като дядо Филарет с благородна душа, със светъл разум и прозорлив ум, верен в приятелството, щедър, отзивчив и сърдечен към хората, етичен и тактичен в отношенията си с тях, сдържан, с душевна деликатност, духовно извисен, чужд на всичко еснафско, низко, мерзко, пошло и дребнаво.
Всеки, който го познаваше отблизо, не може да не почувства още от първите контакти с него, че той беше една целеустремена, обаятелна личност, съчетала в себе си ценните качества на ума и сърцето с добродетелите на духовника, човека, гражданина и общественика, които се намираха в едно неотлъчно и плодотворно сътрудничество.
Той се ползваше с огромен авторитет и влияние сред гражданската ни общественост и то напълно заслужено, защото сам умееше да уважава и цени човешката личност. Милееше до болка за ближния, обичаше хората, живееше с техните радости, въжделения, грижи, тревоги и всекидневните им трепети. Чувстваше ги близки, родни. „Сред толкова горест в света човек трябва да е пропит от искреното желание да внесе повече ведрина и радост сред хората“ – това беше една максима в живота, която му служеше като ръководно начало при всички негови действия. На това свое кредо той остана верен до сетния си час.
Имаше дарбата да открие най-късия път до сърцата и душите на своите ревностни пасоми, за да надникне в тях, да ги опознае отблизо, да ги посети и помогне на онези, които се нуждаят от помощта му. На бедните даряваше пари, дрехи и вещи, а и мнозина студенти издържаше на свои разноски. И както е казал Христос: „Каквото дава дясната ръка, лявата да не знае“, така и той вършеше това тихомълком, а не показно, по фарисейски. Дверите на неговия истински „Аврамов“ дом бяха най-широко отворени за всеки. Винаги споделяше трапезата си със своите близки и гости, които посрещаше сърдечно, топло, радушно и с живо участие изслушваше.
На искащите съвет – съвет даваше, угрижените утешаваше и обнадеждаваше, на радостните радостта споделяше и всеки си отиваше с облекчено сърце и със светнали от задоволство очи.
Разговаряйки с него, не те напускаше чувството за уют и простота, които владиката неусетно създаваше. Беше превърнал цялото си същество в олицетворение на доброта, съпричастност, жертвоготовност.
Любовта му към децата беше безгранична, но и те му отвръщаха с цялата обич на чистите си детски сърца. Обичаха го млади и стари, бедни и богати, учени и прости.
Бидейки тъй начетен, своите пламенни проповеди и беседи изнасяше в крайно увлекателна и достъпна форма. Не си служеше с гръмки фрази и помпозност. Поднасяше ги по най-естествен, непринуден начин, като така достигаха право до сърцето и го сгряваха със своето топло, искрено и неподправено чувство, а християните ги възприемаха като най-дълбоко откровение. Те вълнуваха чувствата и раздвижваха мислите им с проявеното от него красноречие. Запечатваха се трайно в съзнанието, защото дядо Филарет много умело си служеше с цитати от изтъкнати наши поети и писатели, за да илюстрира и акцентира по-ярко мисълта си.
Беше великолепен събеседник, с богата ерудиция, широки, всестранни интереси. С него можеше задълбочено да се дискутира не само в областта на богословието, но също и за литературата във всичките ѝ жанрове – проза, поезия, драматургия, в областта на науката и изкуството – респективно, живопис, скулптура и особено музиката.
Той беше горещ почитател на класическата музика. Допадаха му ораториите на Бах – най-вече Коледната. Обичаше музиката на Бетовен, Моцарт, Шуберт, Брамс, Менделсон, Лист. Самият дядо Филарет беше много музикален – обладаваше звучен, чист, мек певчески глас, който тъй приятно огласяше църковния храм.
Всеки, който го познаваше отблизо, чувстваше, че се намира пред безкрайно отзивчива, щедра, благосклонна личност, в която всякакъв егоизъм, лицемерие, злоба, завист и омраза са напълно изгорени от неугасимия пламък на голямото му човешко сърце. Ще го запомним с неговата скромност, честност, етичност, сдържаност, душевна деликатност и неотразимо обаяние.
Лъчезарният му образ няма да бъде забравен, защото грабваше и завладяваше още от първия поглед и жест, от първата фраза. И всеки се потапяше в неговия свят – многообразен и богат, запленен от оптимизъм и жизнеутвърждаващо светоусещане. Архиереят вярваше в доброто начало у човека и в неговите нравствени сили.
И всеки път, когато изгубим вяра в себе си и у ближните, ние можем да си я възвърнем – достатъчно е само да си спомним за нашия дядо Филарет като за един слънчев лъч, останал в сърцето ни и съхранил там зрънцето вяра в доброто, красивото, възвишеното и човешкото в човека.
На много от усърдните християни – мъже, жени и деца – владиката знаеше имената, спираше се да разговаря с тях след богослужение или из града, посещаваше ги по домовете им, отслужваше водосвети, маслосвети и панихиди и често по негова покана съвсем обикновени християни също деляха трапезата му.
Ето защо през отминалите десетилетия всички тия приласкани от митрополит Филарет сърца продължават да тъгуват за своя преждевременно напуснал ги архипастир. Техните скришом пролети сълзи напояват в незнайни часове цветята на гроба му, посадени от признателни и любящи души. Но колкото и години да изминат без физическото му присъствие, светлият му, искрящ образ няма да избледнее, оставайки незасегнат от ерозията на годините…“.
Сега, когато отбелязваме сто и двадесет години от рождението на този наш изтъкнат български йерарх, излезе от печат възпоменателен албум за него със спомени и подбрани архивни фотографии, който е приложение към книгата – документален сборник, очаквана в най-скоро време.
И нека си пожелаем в БПЦ отново да има подобни архиереи, респектиращи с мъдрост и осанка, с благост и любов, а не само с красиви одежди… За да си спомни някой и за тях след век!
