„Шофьор и лесничей свещеници ще ми стават!“ – така преди 43 години сърдито реагирал дядо Партений Левкийски, когато Димитър Вукадинов и Цанко Тотев му казали, че искат да приемат свещенство. Нарекъл ги така, защото Димитър работел като шофьор на камион, а Цанко бил завършил Техникум по озеленяване в Пловдив. В действителност владиката се шегувал, тъй като двамата били негови духовни чада и добре познавал чистия им живот и ревността им. Той дал съгласието си и след ръкоположението им в 1981 г. отец Цанко е разпределен за ефимерий на Драгалевския манастир, а отец Димитър – в Дървеница. Така започва тяхното ревностно и жертвено служение, което продължава без почивка до смъртта им и става пример за няколко следващи поколения духовници.
И двамата бъдещи пастири на словесни овци се раждат през 1930 г. в многодетни семейства, живеят бедно и са принудени още като деца да се трудят като ратаи и пастирчета на чужд добитък – Цанко още докато е осемгодишен в родното си село Горни Лозен, а Димитър от дванадесетгодишен в Дървеница. Тяхната първа среща става през трагичната за страната ни 1944 г., на литургия в манастира „Св. Николай Летни“ (Урвич), когато са на 14 години, и от тогава житейските им пътеки никога не се разделят, а вървят успоредно и без колебания право към Вечността. Въпреки смяната на властта в страната ни, атеистичната пропаганда и репресиите срещу Църквата, двете момчета растат в семейства на вярващи хора и ходят на богослуженията в родните си села Лозен и Железница. Затова те са разпределени като „неблагонадеждни“ да служат в трудови войски – една от репресивните мерки на властта слещу вярващите по онова време. Неочаквано обаче, по Божи промисъл, двамата се озовават заедно в едно старозагорско поделение редовни войски, където приятелството им укрепва. Там, на поляна в гората, всяка вечер след вечерната проверка те прекарвали заедно в молитва свободните 15 минути преди лягане: Митко казвал „Символа на вярата“, а Цанко 50-и псалом, които били научили още като деца от посещенията си на службите. Тази своебразна вечерна продължила без прекъсване три години и половина, до уволнението им.
След казармата Димитър започнал работа като шофьор на камион, превозвал строителни материали в страната ни, а Цанко станал чирак на майстор-кошничар от Македония, като денем плетял кошници, а нощем спял на пода върху стара врата, завит с черги. Двамата създали семейства и деца, на които предали своята ревност във вярата. Въпреки гоненията срещу вярващите те редовно посещават богослуженията, курсове по пеене и богословски беседи, ходят с приятелски семейства на поклонения по манастирите в страната и пеят в различни храмове. След време Димитър започнал да работи в международния транспорт и карал ТИР в различни европейски и арабски държави, а Цанко станал технически ръководител на големи строителни обекти в страната. Житейските несгоди, отговорностите и бедността така ги закаляват, че след ръкоположението си те се показват като безстрашни и неуморни труженици на Божията нива, железни мъже, които не се спират пред трудностите и не се плашат от заплахите и подигравките, които ги съпътстват по време на служението им. Двамата винаги си помагат и живеят с братска любов и разбирателсто, служат в един дух и стават ненадминати в благотворителната дейност и храмостроителството у нас.
След назначението си в затворения от години храм „Св. вмчк Георги Победоносец“ в Дървеница отец Димитър Вукадинов започва тежък дългосрочен ремонт. Храмът по това време е една мухлясала съборетина с нисък покрив, разпадаща се дървена ограда и пълзяща влага по стените. След като прави дренаж за отвеждане на подпочвените води, с помощта на семейството си и някои хора от квартала отецът изгражда наново почти целия храм: разширява го, прави в него параклис, канцеларии, тавански етаж, мазе, нов балкон и нови камбанария и ограда. Поради липсата на средства тези ремонти продължават цели 15 години без почивка, през които отецът от ранна утрин до късна вечер и служи, и работи, като постоянно сменя расото с работните дрехи. Въпреки многото си трудове отец Димитър никога не оставя молитвата и духовните си задължения – винаги служи всички полагащи се богослужения, изпълнява стриктно домашното си молитвено правило и учи миряните на църковно пеене и реда на богослужението. Освен това обгрижва изоставени църковни имоти, служи и в параклиса на НСА, урежда зографията на църквата и документите на съборения от комунистите храм „Възнесение Господне“.
Привлечени от него, в църквата започват да се събират все повече богомолци – първо от околните квартали, а после от цяла София. Създава се многобройна и силна енория, а отецът започва мащабна просветителска дейност: вероучение за възрастни и деца, курсове по църковно пеене и иконопис, поклоннически пътувания, беседи, събиране на средства за нуждаещите се. От скромната Дървенишка църква започват духовния си път много от сегашните свещеници, игумени и игуменки, монаси и монахини, богослови, псалти и дори двама митрополити. Заради всичко това комунистите започнали да създават проблеми: заплашвали отеца и семейството му, че ще бъдат изселени, че храмът ще бъде съборен, чупели стъклата на храма, забранявали литиите и биенето на камбаната по празниците, като милиционери и отрядници пречели на миряните да влизат в църквата… А заради неподчинението си на властта след големите празници неустрашимият отец редовно бил откарван на разпити и порицание в районното управление на милицията, като става известен с прякора „Дървения поп“. След настъпилите промени в страната идват нови проблеми за него – разколът в Църквата и натискът от разколниците той да се присъедини към тях. Отец Димитър преодолява всичко това с търпение и кротост.
В 1992 г. към храма се създава първата кухня за бедни у нас, финансирана от отеца и някои от миряните. В кухнята постепенно се включват все повече хора, които освен със средства започват да помагат и с труда си. Те пазаруват, чистят продуктите, готвят, раздават храната, правят бригади за събиране на реколтата от нива на отеца в Железница, която той засажда с картофи, лук и други зеленчуци за кухнята. След събирането им той ги складира у дома си и ги превозва до храма с личния си автомобил, като съпругата и децата му винаги му помагали във всичко. Постепенно от един ден седмично ядене започва да се раздава два, а накрая и три пъти седмично. И то в непостни дни, за да може изпадналите в нужда да получават по-силна храна. Бедни и гладни започват да прииждат отвсякъде, като броят им нараства на над 250 човека на ден, което грубо пресметнато прави 3 000 дажби месечно! Въпреки това няма случай, в който Бог да остави без Своята помощ верния Си раб Димитър и бедстващите Си чада ненахранени. Много са случаите, в които не е имало средства да се купят продукти за кухнята, но в последния момент се появявал някой и оставял пари, агне или друга храна. Така в неголямата бяла черква между кварталните блокове евангелското чудо с нахранването на гладните в пустинята става нещо обикновено, а храмът „Св. Георги“ освен духовен и просветителски център става и прибежище за стотици бедстващи. Но отецът помага не само с храна и молитва, той постоянно раздава щедро и големи парични суми, които сякаш извират от джобовете му като от бездънен кладенец.
Въпреки че живеел съвсем близо до храма, той никога не се прибирал, но по цял ден бил на разположение на хората и работел постоянно, като за 31 години служение не ползвал и един ден от полагащата му се отпуска. Дори в края на дните му миряните го виждали как работи неуморно.
Отец Цанко Тотев, след 15-годишно служение в Драгалевския манастир, вече като опитен духовник на 66 години се връща в родното си село (Горни) Лозен, където с честността и безукорното си поведение заслужил доверието и почитта на хората в селото. Благодарение на тяхната помощ той започнал един несравним и ненадминат дългогодишен подвиг, огромна по своя мащаб дейност: възстановяване и строителство на шест храма и два манастира в околностите на селото. Това са манастирите „Св. Николай“ и „Св. вмчк Димитрий“, храм „Св. Атанасий Велики“, параклисите „Св. Харалампий“, „Св. Константин и Елена“, „Вси Светии“, „Св. Петър и Павел“ и „Св. Георги“. Подвиг, труден не само поради липсата на средства, а и заради съпротивата, заплахите и пречките, създавани от богоборците-комунисти в селото (макар и след промените от 1989 г.). Те постоянно пишели доноси срещу него, правели подписки, за да го махнат от Лозен, пречели за издаване на документи за строителство, не разрешавали да се копае за канализация, рязали жиците към параклиса „Св. Константин и Елена“, а сина му Асен пратили в трудови войски… Преди да започне строежът на храм „Св. Атанасий“ писали жалби до 15 държавни институции срещу построяването му, включително и до президентството. След това отец Цанко и близките му трябвало да вземат разрешение от всяка една от тези петнадесет инстанции, имало и проверки, докато им разрешат строежа на храма.
Неуморен труженик на Божията нива, той с нищо друго не се занимавал, а бил по цял ден в храма, прибирал се у дома си само да спи. При строежа на параклиса „Св. Константин и Елена“, който се намира в Лозенската планина над селото, отец Цанко ставал в 4 ч. сутринта, нарамвал инструменти и в тъмнината пеша се качвал горе в гората, за да копае канавки за течащите води по стръмния път. Тази вода свличала кал на пътя, ставало хлъзгаво, камионите със строителни материали буксували и не можели да се изкачат по наклона до параклиса. След това отец Цанко се връщал, за да служи в храма, а после отново се качвал до горе пеша, за да работи заедно с хората. Това той правел постоянно, докато се качвали материали за строежа. Пак пеша и на ръка изнасял отпадъците, а за празниците той и близките му носели на ръце в кал и сняг по наклона свещници, маса, икони и торби със свещи…
Цялото му семейство също било изцяло отдадено на делото и винаги били до него, дъщеря му постоянно го карала с автомобила си за уреждане на документи или за материали. Дори имало случаи, в които не можели да платят битовите си сметки и им изключвали телефоните, защото давали и последните си пари, за да купят нужните материали за храма. Този подвиг на отеца продължил почти до самата му смърт, тъй като известно време преди да почине неуморният дядо Цанко се захванал с построяването на още един параклис, който трябвало да носи името на св. архидякон Стефан. За да урежда документите на параклиса, отецът толкова често ходел с дъщеря си до общината в Панчарево, че служителите започнали да се крият от него.
За двамата пастири се знае, че са били изключително скромни и човечни, напълно нестяжателни, хранели се оскъдно, никога не нагрубили или обидили някого и че дори към гонителите си са се отнасяли с любов и търпение. Но това са само откъслечни щрихи от техния живот, само видимата, външна страна на служението им. Невидимата обаче е огромна, това е въцърковяването и душепастирството на стотици човешки души, огненият пример, който „шофьорът“ и „лесничеят“ дават на много от сегашните свещеници и архиереи…
Отец Димитър и отец Цанко били аскети и големи молитвеници, при които ходили за съвет и помощ хора от цяла България и не са оставали разочаровани. По молитвите им се разрешавали всякакви човешки проблеми – от на пръв поглед маловажни неща като семейни неразбирателства и раздори до устройване на работа, изцеления от тежки болести и жилищни проблеми… Често това ставало толкова бързо, че хората оставали поразени от силата на молитвите им. Има и немалко свидетелства за тяхната прозорливост, когато са узнавали мислите, намеренията и проблемите на хората преди да са им ги казали, предупреждавали са за бъдещи неприятности. Но най-вече двамата били известни и обичани заради голямата си любов към хората, жертвеността и готовността си винаги да помогнат с каквото могат: молитва, съвет, парични средства, с всичко според и свръх възможностите си, до пълно себераздаване.
След дълги години безукорно и благодатно свещеническо служение, след като доживяха да видят свои правнуци, двамата починаха от трудовете си – отец Димитър на 12 февруари 2012 г., а отец Цанко на 25 октомври 2021 г.
Бог да прости двамата истински и непрежалими пастири, смели изповедници на вярата, украшение и гордост на нашата Църква! И въпреки че не заслужаваме, да ни изпрати и други, подобни на тях!
* На първите две снимки е о. Димитър – в св. олтар на дървенишката църква „Св. Георги“ и по време на водосвет в двора; на вторите две е о. Цанко – в новата църква „Св. Атанасий“ и пред храма на Божи гроб в Йерусалим, заедно с попадията.
