Мобилно меню

4.9272727272727 1 1 1 1 1 Rating 4.93 (55 Votes)

Nato-89Събитията в българската църковна история от края на 19 век са ярък пример за стремежа на църковните ни йерарси във всяко свое действие да показват и подчертават своето единство като представители на самостойната и независима Българска екзархия.

Българските йерарси са правили това, не защото са имали нуждата да събират „фенове”, казано по модерному, а за да дадат пример на другите поместни църкви, че са едно неразривно цяло, което в устрема си да защити своята кауза за единство свидетелства по този начин, че няма да се поддаде на външен натиск за разделение.

Това единство българските архиереи са проявявали най-вече, когато е трябвало да се подчертае общото им евхаристийно общение и особено тогава, когато са се извършвали епископски хиротонии на достойни за това служение духовници.

Ако прелистим съвсем бегло Кондиката на Св. Синод, ще усетим този дух на съборността, проявяван при епископските хиротонии на всички български архиереи, както и при изборите за епархийски митрополити от края на 19 век и до началото на печалния разкол в БПЦ от началото на 1992 г.

Първият вписан документ в тази книга-летопис на българската църковноисторическа памет е актът за каноническия избор на Макариополския епископ Иларион за Търновски митрополит, станал и подписан на 25 май 1872 г. (в Цариград, където е било седалището на БПЦ – Българска екзархия тогава, бел. ред.) Оттук нататък следват десетки документи, вписвани прецизно и подписвани още по-педантично от предстоятеля на БПЦ и членовете на Св. Синод, именно защото с това те са гарантирали истинността на определено събитие, станало факт заради съборно решение. Както е известно, множество от епископските хиротонии в края на 19 век са извършвани в Цариград, поради обстоятелството, че Българският екзарх е резидирал на това място по обясними причини – да се обгрижват и милионите българи, останали извън Княжество България, т. е. все още в границите на Османската империя. Задължително обаче е било присъствието на всички български архиереи, намиращи се там.

Епископски хиротонии са извършвани и в границите на Княжество България (предимно в София), но това отново става след съборното решение на Св. Синод и неговия председателстващ митрополит, получил благословението на Екзарха, като отново едно от задължителните изисквания е да присъстват всички архиереи, освен ако някои имат действително извинителни причини.

След Възстановяването на Българската патриаршия през 1953 г. патриарх Кирил затвърждава тази традиция, като със съборно съгласие утвърждава един неписан закон, а именно: всички епископски хиротонии да стават в Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски” в присъствието на митрополитите и епископите на БПЦ. Изключение от това прави само хиротонията на Драговитийския еп. Йоан, рилски брат и игумен по това време, извършена през 1969 г. в Рилския манастир и съчетана с честването на петстотингодишнината от възвръщането мощите на св. Йоан Рилски в светата обител.

Тук е мястото да подчертаем и едно много съществено обстоятелство: по правило всеки епископ е задължен след хиротонията си да впише в Кондиката на Св. Синод своето т. нар. „Изповедение”, равнозначно на клетва пред Господа и Архиерейския сонм, че ще пази единството в Църквата и ще се подчинява с послушание на Архиерейския събор.

Изборът на патриарх Максим през 1971 г. не променя установения при предшественика му ред и до 1989 г. всички епископски хиротонии в БПЦ са извършвани в Патриаршеската катедрала в София, също само с едно изключение. През 1973 г. архим. Иларион е хиротонисан за Траянополски епископ в пловдивския митрополитски храм „Св. Марина” от патриарх Максим и членовете на Св. Синод. Какви са били мотивите тази хиротония да не се извърши в Патриаршеската катедрала в София и дали са били свързани с личността на наречения за епископ кандидат е въпрос на различни тълкувания. Но е много вероятно тогава да се е зародила практиката компромисните хиротонии да се правят извън патриаршеската катедрала. Така или иначе последната епископска хиротония в БПЦ, олицетворяваща пълната архиерейска съборност в Църквата ни, беше тази на архим. Натанаил за Крупнишки епископ, извършена на 25 март 1989 г. в Патриаршеската катедрала, ставропигиалния храм-паметник „Св. Александър Невски”.

Когато в годините преди 1989 г. се чуеше, че ще има епископска хиротония, всеки християнин знаеше, че това несъмнено ще се случи точно в храма „Св. Александър Невски” и там със сигурност ще бъдат всички български архиереи начело с патриарха. Вълнуваха се и миряните, вълнуваха се и духовниците, защото всеки очакваше с трепет тази „нова” огнена Петдесетница да се случи на точно определено място и никой не смееше и да си помисли, че може да пропусне това събитие.

Последвалият разкол в БПЦ сложи началото на формализирането на този така важен за църковноисторическата ни традиция акт. Хиротонията на Христофор Събев в Благоевград през м. май 1992 г. стана прецедент за едно необратимо отдалечаване от установените принципи. Няма нужда да се спираме на множеството хиротонии, извършени от отделилите се от единството на БПЦ архиереи, които ставаха на различни места в страната и в някои от софийските храмове, които те противоканонично владееха.

Прецедентът, направен от Пимен обаче, сякаш зарази и каноничните ни архиереи, които също решиха, че традициите вече не са това, което са били, съответно не са задължителни.

На 18.10.1998 г. в ПКСХП „Св. Александър Невски” се извърши епископската хиротония на архим. Евлогий за Адрианополски епископ, а на следващия ден, 19 октомври, стана ръкоположението за Макариополски епископ на архим. Гавриил, но в храма на Рилския манастир, когато беше и празникът на св. Иван.

На 7 юли 2001 г. патриарх Максим заедно с част от българските архиереи извършиха хиротонията на архим. Николай за Знеполски епископ в столичния храм „Св. Неделя”. Следващата по ред хиротония е на Тивериополския епископ Тихон, извършена този път „традиционно” в ПКСХП „Св. Александър Невски” на 6.7.2003 г., но отново в отсъствието на някои архиереи.

Тези разлики по отношение на мястото на хиротониите и състава на архиереите, участващи в тях, се повтаря и при всички останали новоръкополагани епископи, та и до днес...

Разбира се, никой не оспорва каноничността на тези нови поколения йерарси, защото знаем, че е достатъчно и присъствието на трима архиереи, за да извършат канонична хиротония. Но прави впечатление, че компромисните решения за ръкополагане в епископство като по правило водят до хиротонисване на друго място, различно от знаковото за БПЦ – „Св. Александър Невски”. Виждаме също, че явно не е толкова важно и мястото, където се случва това. Важно е обаче, че традицията в БПЦ е нарушена и това са сторили точно онези, които уж държат на традициите и правилата. Важно е и нещо друго! Занемари се традицията или по-скоро я занемариха някои от новохиротонисаните архиереи, всеки новоръкоположен епископ да вписва своето „Изповедание” в Кондиката на Св. Синод. Така през изминалите около двадесет години там са „пропуснали” да се впишат значителен брой новоръкоположени епископи, което вече наистина е едно трагично обстоятелство.

Ясно е, че традициите нямат място в „модерната” БПЦ. Ясно е също, че хиротонии вече могат да се правят и на село и това не притеснява никого. Ясно е обаче и още нещо: съвсем скоро може да дойде времето, когато в БПЦ ще се правят и епископски хиротонии без необходимо решение за това от Св. Синод. Защото, „какво толкова са ни нужни подобни формалности”, като ще бъде достатъчно да се съберат трима архиереи на определено място и ръкоположат някой друг... Ще имат и право, ще имат и воля, и няма да имат традиция! А така винаги са започвали разколите в Църквата, която не е на архиереите, а на Господ Иисус Христос. Как са завършвали, всички знаем.

На снимката (личен архив на автора): 25 март 1989 г. Хиротония на архим. Натанаил за Крупнишки епископ в ПКСХП „Св. Александър Невски”. Седнали отляво надясно: Западноевропейски Симеон, Варненски Кирил, Пловдивски Арсений, Врачански Калиник, Старозагорски Панкратий, Великотърновски Стефан, Български патриарх Максим, Крупнишки еп. Натанаил, Неврокопски Пимен, Доростолски и Червенски Софроний, Ловчански Григорий, Сливенски Йоаникий, Видински Дометиан, Акронски Йосиф.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9ux8r 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Защо удряш въздуха и тичаш напразно? Очевидно, всяко занимание има цел. Тогава кажи ми каква е целта на всичко, което се върши в света? Отговори, предизвиквам те! Суета на суетите: всичко е суета.

Св. Йоан Златоуст