Размисли върху нашия томос от 22 февруари 1945 г.

Детайли

Митрополит на САЩ, Канада и Австралия Йосиф

23 Февруари 2019

На 22 февруари 1945 г. Цариградският Вселенски патриарх Вениамин вдига схизмата върху Българската православна църква и българските християни, клир и миряни, възстановяват евхаристийното си общение с вярващите от всички поместни православни църкви. Това става в присъствието на българска църковна делегация от трима бележити български архиереи – Неврокопски митр. Борис, Великотърновски митр. Софроний и Велички еп. Андрей (сетне Нюйоркски митрополит). С издаването на патриаршеския томос за автокефалията на Българската църква се слага край на повече от 70-годишната схизма, в която пребивава Българската екзархия от 1872 г. В Цариград митр. Борис успява да убеди представителите на Патриаршията в преговорите, че за приемането в общение на българските християни не е нужен поместен събор, какъвто се провежда при обявяването на схизмата. Така нашата Църква възстановява евхаристийното си общение с всички поместни православни църкви. Низвержението и отлъчването от Църквата на българските йерарси, основатели на Екзархията, е отменено, а българските архиереи отслужват обща св. Литургия с представителите на Цариградската патриаршия в патриаршеския параклис „Св. Андрей Първозвани“.

По този повод публикуваме текста на митрополита на САЩ, Канада и Австралия Йосиф, който ни припомня тази годишнина.

Чест прави на Цариградския патриарх Вениамин и на 12-те членове на синода му, че преди 74 години на 22 февруари са подписали томоса за възстановяването на автокефалното устройство на Българската православна църква.

Не се страхувайте да поемате отговорност

Детайли

Лимасолски митр. Атанасий

22 Февруари 2019

Разговор с Лимасолския митр. Атанасий след неговата беседа „Не можеш да поставиш Бога в безизходица“

Въпрос: Младите хора решават да се оженят с очакването, че бракът им ще е успешен, т. е. ще имат помежду си духовно общуване, разбирателство и любов. От страх за евентуален провал обаче помисълът им внушава, че след това горчиво ще се разкайват и ще си бият главата в стената, образно казано. Оправдан ли е този помисъл, след като става дума за една толкова деликатна тема? За мене лично това е и единствената тема, която ме занимава години наред, без да взема окончателно решение.

Този, който обича главата си, не прави нищо в живота си. Има един израз на Света гора, който гласи: „Сложил съм си главата в торбата“, т. е. отиваш да правиш нещо без страх и колебание, като казваш: главата ми отсега е отсечена и затова не се страхувам, че могат да я отсекат.

Вижте, човек не трябва да започва нещо с мисълта, че ще се провали, защото така вече се е провалил още преди да го започне. Затова са минали толкова години и нищо не си направил. Как ще постигнеш нещо, когато щом започнеш да го правиш, си казваш: ами ако се проваля? Вместо това си помисли: ами ако успея! Защо да казваш: ако не успея, ще си бия главата в стената? Ако успееш, какво ще правиш, пак ли ще си биеш главата в стената? Не можеш да се избавиш от това. Всяка глава има своята болка, се казва в Писанието. Нима мислиш, че ще се отървеш? Каквото и да стане, на главата ти все ще се струпат някакви проблеми. Нима да останеш безбрачен е решение на проблема? Не е решение, защото пак ще си биеш главата в стената, ще стоиш сам сред четири стени и пак не избягваш от болката. Според мен не трябва да подхождаме по този начин.

Всички сме малко невротици

Детайли

Дария Рошченя, Наталия Скуратовска

18 Февруари 2019

Откъде идва невротичността и какво се случва с нея в Църквата

Твърде самоуверено е човек да съди за чуждата вяра − здрава ли е или нездрава. Съгласете се обаче, че има случаи, при които някой вярва в нещо, дето не е читаво. Макар старателно да спазва църковните предписания и канони, животът в Църквата прави такъв човек по-печален, обзема го униние, страховете не изчезват, появява се агресия. Още по-често когато се въцърковява, той много бързо спретва „същински ад“ на всички наоколо – семейството, енорията и дори свещеника. Уж прави всичко, както са го учили, защо тогава резултатът е толкова ужасен?

Ами защото мнозина от нас малко или много са невротизирани. Религиозността става невротична, не само защото в Църквата са ни научили не на това, което трябва, а защото почвата за възприятие на деструктивната форма на вярата у някои е била подготвена още в детството.

Скритото за нас е видимо за Бога

Детайли

Сп. „Моето паство“

16 Февруари 2019

Проповед за Неделя на митаря и фарисея (Лука 18:10-14)

Стихът, който предшества притчата за митаря и фарисея, гласи: „Също и на ония, които бяха убедени в себе си, че са праведни, и презираха другите, (Иисус) каза следната притча“ (Лука 18:9). Христос има предвид фарисеите, които са особено съсловие от хора в юдейството, придържащи се към буквалното изпълнение на Закона и преданията. Те разяснявали Закона чрез всекидневни уроци, преподавани в синагогите, и бдели да не бъдат нарушавани правилата и разпоредбите за позволените и забранените неща в съботния ден.

Съсловието на фарисеите се състояло от книжници (т. е. книжовници), познавачи и преписвачи на свещените книги, законоучители и определени свещеници. Фарисеите били установили специален начин на живот, организирали религиозни братства, в които да се спазва вярност към Закона и набожност. Те се гордеели със своето познаване на Закона и стриктно спазвали изпълнението му; забранявали всякакъв контакт с грешните митари и ограничавали Божията любов в рамките на своя тесногръд хоризонт.

Вярата премахва всички бариери

Детайли

Бейрутски митр. Илия (Ауди)

10 Февруари 2019

Проповед за неделя на хананейката (Мат. 15:21-28)

В събитието, което разказва днешното евангелие, става ясно страшното противоречие, съществуващо между книжниците, фарисеите, юдейските учители и жената-хананейка, която принадлежала към проклет род (виж Бит. 9:25). Тези, които спазват Закона и заради които бяха изпратени пророческите откровения, страдат от сърдечна слепота и се противопоставят на Иисус (виж Мат. 15:10-20), докато жената, живееща „в страна и сянка смъртна“ (Мат. 4:16), вижда в Христос не само учител и лечител, но и извор на милосърдие. Има ли по-силен зов от зова за милост? Вярата в Господа Иисуса се е разпалила в нея, щом е разбрала, че Той е дошъл в нейната страна и тя се устремява да се срещне с Него. Св. прор. Исаия казва: „... ще видят онова, за което не им е било говорено, и ще узнаят, каквото не са слушали“ (Ис. 52:15). Хананейката три пъти спонтанно изразява вярата си. Първо, тя вика към Иисус за помощ като към Господ, Христос и извор на милосърдието: „Помилуй ме, Господи, Сине Давидов“. Въпреки че Той не ѝ отговаря, тя не спира да Го призовава: „Господи, помогни ми!“. И накрая е разговорът им за хляба на чедата и трохите за псетата. Отричането на избрания народ от Божията благодат, която е наречена тук „хлябът на чедата“, е отворило вратата за езичниците, наречени „псетата“. По този повод св. ап. Павел казва на римските християни, които в мнозинството си са били някогашни езичници: „а сега сте помилвани поради тяхното непокорство“ (Рим. 11:30). Тези, при които не бяха изпратени пророци, видяха, прозряха и приеха, а тези, за които Бог изпрати Своите закони и откровенията на Неговите пророци, пазеха книгите и твърдяха, че ги разбират, но ги изопачиха, тълкувайки ги така, както им е изгодно.