В деня на св. Йоан Рилски (19 октомври) се намирам в с. Самораново, където снимам репортаж за празника. Домакинът – Михаил, ни е поканил на кафе, няма го обикновеното напрежение при снимане на репортажи, има спокоен разговор със скулптора, който показва макет за нова творба. Тя ще бъде поставена пред бъдещото неделно училище. Телефонът ми звъни и виждам непознат номер. Този път звънът не ме напряга и аз отговарям. Тих, спокоен момичешки глас ми казва: „Аз съм сестра Нектария от Девическия манастир в гр. Калофер и искам да даря на децата, изучаващи религия от 150-о училище в София, някои книжки на игумения Валентина. Ще се радвам да приемете“.
Намирам се на място, където е построен храм и камбанария почти изцяло от дарения и точно там този глас ми казва, че иска да дари и за „моите“ деца. Беше едно от тези преживявания, в които чувстваш как наистина добрите Христови последователи имат грижа за ближния дори без да го познават. Без да знаят аз дали съм добър учител, без да знаят, че децата всеки ден менят мнението си за религията и че най-вероятно вина за това имам аз.