„Но защо ми е небето, щом аз самият съм станал небе!“ – казва св. Йоан Златоуст и именно това е християнското настроение и разбиране, което в днешно време сме изгубили. За огромното мнозинство от нас, независимо дали вярващи или атеисти, светът е разделен: от едната страна е религиозното, църковното, от другата – реалният живот, ежедневието. Това разделяне на света на „свещено“ и „профанно“ всъщност е чуждо за християнството, но ние вече не го знаем. „Християнството – пише проф. прот. Александър Шмеман – в най-пълния смисъл е край на всяка религия. Иисус Христос дава ясно да се разбере това в евангелския разказ за самарянката при Якововия кладенец (Иоан 4:19-21, 23)... Самарянката попитала Христос за култа, а в отговора Си Той променил цялата перспектива на този въпрос. Всъщност никъде в Новия Завет християнството не е представено като култ или религия. Религията е нужна само там, където между Бога и човека е издигната преграда. Но Христос, Който е и Бог, и човек, е разрушил тази преграда. Той поставил началото не на нова религия, а на нов живот“.
От казаното, разбира се, не трябва да се прави произволният извод, че няма нужда от никакъв ритуал, от догматика и от канони и в крайна сметка – от Църква. Само трябва да започнем „от началото“, да се опитаме да си припомним първо същината на Рождеството, за да можем да разберем и същината на Кръста и Възкресението.
„В света беше и светът чрез Него стана, но светът Го не позна“ (Иоан 1:10). Ето един от първите въпроси, на които трябва да си отговорим: Защо светът Го не позна, т.е., преди това, защо светът Го е забравил? Тук стигаме до т. нар. грехопадение. Съществуват твърде много тълкувания на този библейски разказ и аз тук няма да се спирам на тях. Така или иначе всяко тълкувание, включително и това тук, е в една или друга степен спекулативно. То не е непременно лошо или пък неправилно, просто винаги е недостатъчно.
Лично аз отдавам предпочитание на онова, което пише споменатият о. Александър Шмеман. Единственото нещо в рая, което не е било дарено на човека (на мъжа и жената), е бил плодът от дървото за познаване на добро и зло. И именно това, което не е дарено, човекът пожелава да притежава. Тук много често се влиза в някакви мистико-символно-психоаналитични тълкувания по темата какво точно е било това дърво, какво означава то и т. н. Това, струва ми се, няма особено значение или поне не чак толкова голямо, колкото се мисли. Важен е преди всичко самият акт на кражбата, защото в крайна сметка, когато вземаш нещо, което не ти е дадено и не ти принадлежи, ти крадеш. Независимо какво е то.
Първо, нека помислим така – от кого краде човекът? Със сигурност не краде от любимия, нито от някого, когото уважава и когото има за близък. Второ, крадейки, всеки знае, че краде, защото се крие. Трето, във всяка кражба има в една или друга степен елемент на завист – аз нямам това, което има той, затова ще му го взема. Обединявайки тези неща, можем да си дадем сметка донякъде, какво всъщност представлява т. нар. „първороден“ грях. Той е опит за присвояване, акт на недоверие и страх, желание за придобиване на власт (илюзорна), вяра, че притежаването само по себе си те прави могъщ. Това е самата „генеалогия“ на дявола, която човекът „възприема“, и то съзнателно, както казах, защото се крие. Още повече че след това не следва акт на покаяние, а точно обратното – мъжът се оправдава с жената: „жената, която Ти ми даде“, а жената от своя страна – със змията. Няма покаяние. Така Бог бива нарочен за виновник за грехопадението. Все едно, крадейки от някого, да се оправдая с това, че той ме е принудил да открадна от него, защото има повече от мене или пък има нещо, което аз нямам. Само между другото – на коя политическа доктрина ви прилича това? И къде, пита се, е любовта тук?
* * *
Едно от затрудненията в днешния свят по отношение на християнството е да се обясни смисълът, необходимостта от Рождението на Божия син. За съвременния човек в това няма логика, то е невъзможно в буквалния смисъл. Затова в евангелския разказ повечето хора виждат или мит, или някаква алегория, т. е. той не се приема като исторически, а като „художествен“ в най-общия смисъл текст. Всичко това се дължи в голяма степен на нагласата, че човекът няма нужда от благодат. Защото именно благодатно е разбирането, благодатна е вярата в Христос. Разбира се, това са твърде обемни и всъщност сложни теми, които трудно могат да бъдат изговорени тук, поради което ще се спра само на някои основни моменти от свещената история. В крайна сметка според много хора горното твърдение, че разбирането е по благодат, е само бягство от отговор, „догматично мислене, което не се съобразява с реалността“. От друга страна, аз съм наясно, че мога единствено да се опитам да разкрия донякъде „логиката“ на християнското разбиране, без да храня илюзията, че само от едното запознаване с тази „логика“ (с т. нар. свещена история) някой би могъл от невярващ да стане вярващ.
И така, защо, поради каква причина се е родил Божият син? Връщам се на грехопадението. В какво се състои то и какви са неговите последствия?
„Да паднеш в грях“ – този израз е наситен с много повече реалност, отколкото изглежда на пръв поглед. Всеки (стига да не е морален идиот, психопат) знае от собствения си опит колко е тежко съзнанието, че си извършил една или друга несправедливост, една или друга злина по отношение на друг човек. Дори и да успееш да намериш някакво оправдание „в обективните обстоятелства“ (което се случва най-често), все пак някъде „във вътрешния човек на сърцето“ продължава да стои и да те гнети разбирането, че оправданието е несъстоятелно, че то е лукавство. В известен смисъл може да се каже също, че в това състояние с течение на времето постепенно „забравяш“ за другия, пред когото си виновен, а „помниш“ най-вече собствения си гнет. Някои „психотерапевтично“ настроени лаици биха видели тук обсесия или даже параноя, само че истината е, че това изобщо не е така. Истината е, че това е възможно най-здравословната реакция. Съвсем друг е въпросът какво следва, какво правим след това.
Ако човек е достатъчно честен пред себе си, той ще осъзнае, че има нужда от прошка. Но не онова, което наричат „да си простиш сам“ и което в повечето случаи е несмел опит да се поставиш на мястото на другия, след като вече си го превърнал в своеобразен ритуален предмет. Трябва да получиш прошка от живия човек, т. е. да получиш неговата „благодат“. Това няма да те направи невинен пред него, защото виновността е твоята лична история и тя не може да бъде заличена, не може да стане така, че все едно я няма и никога не е била. Тази прошка обаче ще те направи знаещ какво е другият и че без него не може да се живее. Нещо повече, в самия акт на получаването на прошката (на „благодатта“) ще разбереш, че оскърблението, което си нанесъл, не се дължи просто на може би и реални причини в другия, а извира точно от тебе, от „лошото съкровище на сърцето ти“. Това няма как да се разбере инак, освен в акта на общуването и на прошката. Няма как да стане от само себе си, тъй като не съществува безобектен грях, няма безобектно престъпление.
Всичко казано, естествено, е съвсем общо и в груби щрихи – целта му е по възможно най-лесния начин да премина към разказа за отношенията между човека и Бога във и след падението на човека пред Бога (дотолкова, доколкото можем да съдим за тези неща).
Стана дума вече, че човекът се е превърнал в крадец и непокаяник, след като е пожелал нещо, което не му е дарено, а след това се е оправдал: Адам – с Ева, а Ева – със змията, т. е. с дявола. Какво казват всъщност те? „Ние откраднахме, защото дяволът ни накара“. Тогава следва другият въпрос – а защо послушахте дявола, когато ви каза, че ще станете като богове, а не послушахте Бога, Който ви каза, че ако ядете от този плод, бездруго ще умрете?
Ето, на този въпрос няма отговор. Много богослови и философи, според мене донякъде прибързано, твърдят, че в това се състои свободата на човека. Да, така е, защото ако не беше свободен, той нямаше да може да избере между думите на дявола и предупреждението на Бога. Ако не беше свободен (преди това), нямаше да може да дари с име всяка жива душа, както е разказано. Само че тук има нещо доста проблематично – ако твърдим само това, излиза, че вината е в свободата, а тъй като свободата е Божи дар, то в крайна сметка Бог продължава да е виновен за греха. Тук навлизаме в едни бездънни логико-метафизични дебри, които едва ли биха ни помогнали кой знае колко. Затова ще си позволя да кажа следното (с всички условности): Тъй като Бог (пред)знае, че в очите на човека винаги ще изглежда виновник за греха, а оттам и несправедлив съдия, Той се смирява и поема вината на човека, за да го изкупи – именно в неговата паднала телесност – от греха. Казано съвсем по човешки, Бог „се е извинил“ на човека за това, че изобщо го е създал, макар че това звучи доста странно, и чрез това „извинение“, самоунижавайки Себе си, отново е отворил вратите на рая, т. е. „обърнал“ е падналия свят към Себе си, тъй като раят е Самият Бог. Както пише о. Александър Шмеман, „За човека (след грехопадението, М. К.) станало естествено да възприема света като непроницаем за Божието присъствие, а не като проникнат от него. Станало е естествено да живее, без да благодари на Бога за подарения свят“.
Всъщност тази „естественост“ на възприятията човекът не може да преодолее сам, не може сам да си върне рая на света (да си върне Бога), не може да премине през огнения меч на ангела. Дали обаче ще се възползваме от дарената ни възможност – то е съвсем друга история.
* * *
Покрай голямата тема за Рождество Христово ми се ще да се спра накратко и на един въпрос, който в последните години често се коментира и представя твърде изкривено. Изкривено от гледна точка на християнското разбиране естествено. Това е въпросът за поста.
Най-често идеите, които могат да бъдат чути, са от типа, че „постът е полезен за здравето“, че „организмът се прочиства от отровите“ и други подобни. Може и така да е, не споря. Не съм лекар диетолог и не мога да преценя доколко са верни или не тези неща.
Ще ми се да кажа няколко думи за християнския смисъл на поста, за да стане ясно и защо в навечерието на големите християнски празници Църквата е определила време за него (разбира се, има и постни седмични дни – сряда и петък).
Първо, какво е постът в църковното съзнание. Той не е диетична практика, а въздържане от храна и напитки, избягване и противопоставяне на лоши мисли и зли дела. Освен това тук влиза и въздържането от сексуално общуване между съпрузите. То трябва да бъде по взаимно съгласие за известно време, както пише св. ап. Павел, тъй като в противен случай може да се превърне в подтик към изневяра, в съблазън.
И така, в християнството дълбинното значение на поста е доброволната саможертва. Човек жертва в себе си и от себе си свои навици, начин на живот, начин на мислене и т. н. заради Онзи, Който пожертва Себе си за човека. Постът е част от личните отношения между мен – грешния човек, и Него – подобния във всичко на мен, освен в греха, Бог. Казано по възможно най-опростения начин, Той няма как да бъде подвластен на дявола и съответно на греха, тъй като дяволът е твар, а Бог не е подвластен на тварите. За разлика от Него обаче ние сме подвластни на греха. А какво е грехът в своята същност? Гордост – противоположното на саможертвата, на смирението. Впрочем тук докосвам и едно друго понятие, което днес се представя изключително изкривено. Смирението въобще не е малодушие, конформизъм и т. н. Смирението също е саможертва, то е себенадмогване, вътрешно противопоставяне на егоистичните облъчвания на плътта и ума. Смирението е парадоксално за света.
Но защо е необходим постът? Наистина ли Бог изисква от нас да се жертваме в Негово име? Наистина ли Той сякаш ни казва „Аз се пожертвах за вас, сега вие се жертвайте за Мен“?
Представете си, че заедно с приятел, който е опитен алпинист, планирате дълго пътуване през планината. Той ви предупреждава, че преходът е много тежък, че се налагат изкачвания и спускания, за които вие не сте подготвени. Така, казва ви приятелят, ако все пак държите да осъществите това свое пътешествие, наложително е преди това да получите поне първоначална подготовка. По този начин и с негова помощ ще успеете. Образно казано, това е постът в християнството по отношение на пътя с Христос, пътя към спасението. Постът не е самоцел, той е смислово обвързан със самото действие на греха в нас. Затова постът е и молитва. Няма и не може да има просто „постене за седмица, месец или четиридесет дена“. А какво е молитвата? Молитвата не е, както си мислят много хора днес, някакво хленчене или оплакване. Молитвата е разговор с Бога. Тя е диалог между личности.
Накрая като обобщение: постът е саможертва, макар и минимално и според човешките сили и с Божия помощ себеочистване заради общението с Чистия. Постът е молитвен разговор с Него. Ако в постенето има нещо здравословно, ако има „очистване на организма от отрови“, то е второстепенно, а не негова цел. Постът е очистване на душата от отровите на греха...
* * *
И ето, отминават дните преди коледните празници. Приготвяме се за Коледа. Магазини, реклами, вестници предлагат коледни подаръци, дядо Коледа прелита с весел звън над блесналите прозорци на градовете. Но къде е Христос?
Вижте, аз нямам нищо против приказките и приказното. Нещо повече – подкрепям с всички сили стремежа към вълшебното в живота и в света. И все пак, когато точно преди Рождество Христово никъде не се споменава то, а единствено дядо Коледа и уютът на домашното празненство в зимната вечер, тогава тук нещо не е съвсем наред. Дали не живеем в псевдоезическо време? Както беше писал Честъртън, най-честното за човека е или да бъде истински в християнството, или истински извън него – в езичеството. Обаче ние сега не сме нито в едното, нито в другото. Ние не знаем къде сме. Изповядваме някакво „християнство“ без Христос и когато вървим през горите, не копнеем да зърнем елфи, а в най-добрия случай подходяща полянка за пикник с красива гледка.
Лесно е да се разприказвам тук за консумативната и хедонистична днешна култура. Но аз не искам да говоря за нея. Не желая да карам някого едва ли не да се чувства виновен за това, че купува подаръци и че се радва на елхата, и да го подбудя по този начин към богохулство. Такава проповед не ми е по вкуса. Има нещо изключително опасно и лукаво, струва ми се, в онази стилистика, която говори за доброто само и единствено през сравнението му с недоброто, със злото. Тя сякаш се опитва да ни внуши, че извън тази диалектика нищо не може да се каже. Аз обаче не съм съгласен. В крайна сметка какво зло има в желанието да доставиш удоволствие на близките си, подарявайки им нещо за празника. Какво зло има в радостното усилие на бащата, който с преправен глас и изкуствена брада чука на външната врата, а детето му вътре трепери между страха и надеждата. Няма зло тук, нека не го привиждаме навсякъде в желанието си да го прогоним.
Св. Серафим, Саровският чудотворец, поздравявал всички и по всяко време на годината с думите „Христос воскресе“. В тях и с тях изказвал непрестанната си радост от познаването на Онзи, Който взе греха на света върху Себе си. Онзи, Който ни нарече Свои приятели. В дните преди Неговото Рождество би било честно да си спомняме за Него – така, както си спомняме и за другите си близки. Все пак Той е най-близкият ни жив.
* * *
Докато се чудех как да започна тези „размисли“ и прехвърлях в главата си различни идеи и теми, ми хрумна нещо. А не е ли именно това „чудене“, това „прехвърляне“ на теми свидетелство за неумението да се „съберем“ в себе си, да се концентрираме върху онова, което е най-важното в даден случай, в определен момент? Днес това все пак е Рождеството на Спасителя. „Тиха светлина от светата слава на Безсмъртния наш Небесен Отец...“, пее Църквата. Тиха светлина. Но как може светлината да бъде „тиха“? Е, обикновена метафора, би казал някой и макар и формално да е прав, всъщност ще сгреши.
Ние всички от малки сме учени последователно, че всяко нещо има своето обяснение. Приемаме за неоспорима идеята, че дори и нещо да не е обяснено „сега“, то със сигурност ще получи отговор „в бъдеще“. Нещо повече, именно защото познанието според нас се разгръща в такава последователност, често пъти сме склонни да отхвърлим „зад гърба си“ вече (уж) разбраното. „Това е метафора“ – добре, но защо е метафора?
Всеки от нас е губил или ще загуби близък човек. Тогава ние знаем, че ни боли. Какво ни боли? Боли ни „мене-то“, боли ни „светът“, боли ни „душата“. Да де, но това са метафори. Какво ни боли? Метафората ли ни боли? И как бихте се почувствали, ако се яви в такъв момент пред вас някой подобен „естествоизпитател“ и ви заяви нещо подобно? Или пък обратното – родило ви се е дете и тогава „всичко“ ви е радостно, „светът“ ви е някак „по-близък“, „по-смислен“, „по-щастлив“. „Душата“ ви е „стоплена“. Това са метафори, нали така? и какво от това? Какво всъщност ми казва онзи, който ми заявява с отсянка на превъзходство: „Това е метафора“. Твърдя със сигурност, че той всъщност не знае какво казва. Не си дава сметка за собствените си слова. Той твърди на практика, че няма никаква „тиха светлина“, не съществува „болка на душата“, „светът“ не е „щастлив“ или пък „сърцето“ не е „стоплено“. Да, той е формално прав и едновременно с това дълбоко объркан. Ако той наистина вярва в това, което твърди, тогава сме свидетели на класическа форма на психопатия. И не го казвам с ирония, защото не виждам нищо смешно в болестта.
Нека погледнем нещата и по друг начин, който някои биха сметнали за „по-сериозен“ и не толкова „поетичен“. Например, едно от следствията от теоремата на Гьодел за непълнотата е това, че доказателството е по-слабо понятие от истината. С други думи, не всяко истинно твърдение може да бъде доказано с инструментариума дори на собствената си научна дисциплина и това, че не може да бъде доказано, не го прави неистинно.
С известна доза преувеличение може да се каже, че онези, които въздигат т. нар. закони на природата в нещо като онтологическа категория, в някакъв „първи принцип“ и прочие, в крайна сметка патологизират („психопатизират“) битието, защото отнемат възможността за смисъл „отвъд“ или „над“ тези закони. Те не знаят, че светлината е „тиха“, защото не знаят, че тихата светлина е свята. Те се чувстват горди със своя атеизъм, който наричат „свобода“ и „безстрашно гледане на фактите“, без да им хрумва, че „гледат безстрашно“ единствено собствените си метафори, без да виждат реалността „зад“ или „над“ тях.
И така: „Тиха светлина от светата слава на Безсмъртния наш Небесен Отец...“. Това е, което може да се каже и да се изпее „в пълнота“.
* * *
Колкото и странно да е на пръв поглед, немалка част от вредите за християнската вяра и за Църквата произтичат не от нейните противници, а точно от вярващите. Тук нямам предвид различните престъпления, извършени „в името на Бога“ от хора спрямо други хора, а нещо друго – прибързаното и неразумно противопоставяне на научните факти, от една страна, а – от друга – търсенето на доказателства за божествена намеса в „празните полета“ на научното познание. В книгата си Езикът на Бог (изд. „Изток-Запад“, 2008, прев. Бойко Пенчев) дългогодишният ръководител на проекта „Човешки геном“ д-р Франсис С. Колинс, който същевременно е и непоколебимо вярващ християнин, пише следното: „За да проучим внимателно сложността на живота и собствената ни поява на планетата, ние трябва да се задълбочим в зашеметяващите открития за природата на живите същества, осъществили революция в съвременната палеонтология, молекулярна биология и геномика. Вярващият не бива да се плаши, че това проучване ще детронира божественото... В търсенето на истината е много вероятно да открием чрез науката интересни отговори на въпроса „Как работи животът?“. Въпросът, на който само с наука не може да се отговори, е „Защо изобщо има живот?“ и „Защо аз съм тук?“.
Ето, гледам котето вкъщи и си мисля, че светът, в който живее то, едновременно има нещо общо с моя и няма нищо общо с моя. Аз присъствам в неговия свят и то присъства в моя (дали този „свят“ е един и същ?). Това, което чувам аз, чува и то, но това, което чува то, аз не чувам. Това, което вижда то, виждам и аз, но това, което то вижда, аз не мога. Това, което чувствам аз, когато чувам и виждам, то не чувства, и което мисля, когато чувствам – не го мисли. А така ли е? Тук думите свършват. Свършват, защото свършва възможността за изказ.
Онова, което със сигурност знам за котето вкъщи, е, че то е живо. Аз така и му казвам – живичко. От моя гледна точка това, че е живо, е истинско чудо на чудесата. Движи се, подскача, гледа през прозореца, мърка, спи. Аз самият нямам никакво отношение към и никаква заслуга за неговата „живост“. Именно в тази (опростена в случая) плоскост много хора си мислят, че между чудо и закономерност има пропаст, че са несъвместими, че чудото отхвърля закономерността, както и обратното. Нищо подобно. Хайде сега да помислим така – какво е самата закономерност? Защо е? Цялата въобразима Вселена с нейните закони и принципи (познати и непознати) не е ли като котето? Знам, че звучи поетично, но в другия случай няма как да се изкаже. Всъщност точно „друг случай“ няма. Защото не съществува „извънезиково“ и едновременно с това рационално познание. В противен случай трябва да мога или да знам как да говоря и от „името на котето“.
Повърхностно погледнато, изглежда, днешните науки едва ли не се опитват да ни внушат, че съществува точно такова познание. По-сигурното обаче е, че не точно науките, а по-скоро тяхната масова профанизация води дотам. Ако един учен изследва котето, той може би ще разбере всичко за неговото поведение и всичко „в него“, но ако е именно учен, няма да се напъва от тези познания да прави извода, че знае и защо го има котето изобщо (точно тук трябва да се различават въпросите „Защо?“ и „Как?“).
Всъщност, говоря за нещо, което се знае отдавна и се „профанизира“ непрекъснато – не бива да се използват понятия и категории от една сфера, за да се обясняват процеси и смисли в друга сфера. „Божията маса по божията скорост“ или пък „онтология на мениджмънта“. В края на това се получава единствено буламач – може би долнопробен атеизъм или долнопробно богословие, долнопробна наука или долнопробна философия. Само поезията и музиката могат безнаказано да продължават опитите си да изказват неизказваемото. Всъщност това е и техният същински смисъл. А и нали ви е направило впечатление, че всички църковни ритуали и служби в голяма степен са най-вече поезия и музика...
Честито Рождество Христово и пълноценна Нова година!
