Мобилно меню

4.9833333333333 1 1 1 1 1 Rating 4.98 (120 Votes)
1_62.jpgВлизайки в несътворена Църква, идваме при Христос, влизаме в несътворената реалност.

“Голяма е тайната на благочестието”

Църквата е безначална, безкрайна, вечна, както нейният Основател, Троичният Бог, е безначален, безкраен, вечен. Църквата е несътворена, както Бог е несътворен. Тя е съществувала преди всички векове, преди ангелите, преди сътворяването на света, “преди да се свят създаде” (Еф. 1:4), както казва св. апостол Павел. Тя е божествено установление и в нея “телесно обитава всичката пълнота на Божеството” (Кол. 2:9). Тя е израз на многообразна Божия премъдрост. Тя е Тайна на тайните. Тази тайна е била скрита и се открила “в последно време” (1 Петр. 1:20). Църквата остава непоклатима, защото е вкоренена в любовта на Бога и в Неговия велик Промисъл.

Вечната Църква е съставена от трите Лица на Света Троица. В мисълта и в любовта на Троичния Бог от самото начало са съществували и ангелите, и хората. Ние, хората, не сме се родили сега: съществували сме преди всички векове в Божието всезнание.

Божията любов ни е сътворила по Божий образ и подобие. Поставила ни е в Църквата, макар да е знаела за нашето богоотстъпничество, което щяло да последва. Дала ни е всичко, за да направи и нас даром богове по благодат. Ние обаче, злоупотребявайки със своята свобода, сме изгубили първоначалната красота и първоначалната праведност, и така сме отпаднали от Църквата. Извън Църквата, далеч от Света Троица, ние сме изгубили рая, изгубили сме всичко. Но извън Църквата няма спасение, няма живот. Затова милосърдното сърце на Бог Отец не ни оставило извън Своята любов. В последните времена Бог отново отвори за нас райските двери и се яви в плът.

С Въплъщението на Единородния Син Божий за хората отново е открит предвечният Божий план за спасението на човека. Апостолът пише за това: “И наистина, велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът, засвидетелствуван бе от Духа, показа се на Ангели, проповядван биде на народи, приет с вяра в света, възнесе се в слава” (1 Тим. 3:16). Думите на св. ап. Павел са думи изпълнени със смисъл, това са божествени, небесни думи.

В Своята безкрайна любов Бог отново ни е съединил със Своята Църква в лицето на Христос. Влизайки в несътворената Църква, идваме при Христос, влизаме в несътворената реалност. С други думи, и ние, вярващите християни, сме призвани да станем нетварни по благодат, да станем причастници на божествените енергии, да влезем в Тайната на Бога, да превъзмогнем нашето светско мъдруване, да умрем за стария човек (срв. Кол. 3:9; Рим. 6:6 и Еф. 4:22) и да се обожим. Когато живеем в Църквата, живеем в Христос. Това са много съкровени духовни и богословски въпроси и не е лесно да ги разберем. Само Светият Дух може да ни научи на всичко това.

В Църквата сме едно, а Христос е Глава на Църквата

Глава на Църквата е Христос, а нейно Тяло сме ние хората, християните. Св. апостол Павел казва: “Той е Глава на тялото, сиреч на църквата” (Кол. 1:18). Църквата и Христос са едно. Тялото не може да съществува без собствена глава. Тялото на Църквата се храни, освещава и живее с Христос.

Той е Господ всемогъщ, всезнаещ, Който навсякъде присъства и всичко изпълва, наша Опора, наш Приятел, наш Брат. Той е стълб и крепило на Църквата. Той е Алфа и Омега, Начало и Край, Основа, Той е всичко. Без Христос няма Църква. Христос е Женихът, а всяка човешка душа е невеста.

Христос съединил тялото на Църквата с небето и земята: с ангелите, с хората и с всички твари, с цялото Божие творение, с животните и птиците, с всяко малко диво цвете, с всяко насекомо. Така Църквата е станала “пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко” (Еф. 1:23), т. е. Христова пълнота.

Христос се открива в единството между нас и в Своята любов - Църквата. Църквата съм не само аз, а заедно с вас. Всички ние сме Църквата. Всички ние съставяме Църквата. Всички сме едно Тяло, а Христос е Главата. Едно Тяло, Тялото Христово: “а Вие сте тяло Христово, а поотделно - членове” (1 Кор. 12:27). Всички сме едно, защото Бог е наш Отец, а Той е навсякъде. Когато преживяваме това, тогава сме в Църквата. Това е било и желанието на нашия Господ, намерило израз в Неговата архиерейска молитва за всички членове на Църквата: “…да бъдат едно” (Иоан 17:11,22). Е, това може да се разбере само с Божията благодат! Ние преживяваме радостта на единството и на любовта. С всички ставаме едно. Няма нищо по-хубаво от това!

Важно е да влезем в Църквата. Да се съединим с нашите ближни, да попием радостта и скръбта на всички. Да ги почувстваме като свои, да се молим за всички, да желаем до болка тяхното спасение, да забравим себе си. Да правим всичко за ближните си, както Христос за нас. В Църквата ставаме едно с всеки, който е нещастен и наскърбен, както и с всеки грешник.

Човек не трябва да желае сам той да спаси, a другите да не се спасят. Погрешно е човек да се моли за себе си, за да може само той да се спаси. Трябва да обичаме другите хора и да се молим никой да не отпадне, а всички да влязат в Църквата. Това е от значение. Човек трябва с подобно желание да напуска света, когато отива в манастир или в пустинята за подвиг.

Когато поставяме себе си на първо място, не постъпваме по християнски. Ние сме истински християни, когато чувстваме дълбоко, че сме членове на мистичното тяло на Христос, на Църквата, с едно постоянно отношение на любов; когато живеем съединени в Христос, т. е. когато преживяваме единството в Неговата Църква с чувството, че сме едно. Затова Христос се моли на Своя Отец с думите: да бъдат едно. Той постоянно повтаря това, а и апостолите навсякъде го изтъкват. Това е най-голямата дълбочина, най-дълбокият смисъл на думата Църква. Тук се крие нейната тайна – всички хора да се съединят като един човек в Бога. Няма друга вяра като нашата. Нито една друга религия не говори такива неща. В другите религии се говори за нещо, но не и за тази тайна - за тази съкровена тайна, която Христос изисква от нас  Сам Той ни казва, че трябва да станем такива, че иска да станем Негови.

Ние сме едно дори с хората, които не са близо до Църквата. Те са далеко поради незнание. Трябва да се молим на Бога да ги просветли и да ги промени, за да могат и те да дойдат при Христос. Вместо това ние обикновено гледаме на нещата по човешки, постъпваме по друг начин и мислим, че обичаме Христос. Но Христос, Който “праща дъжд на праведни и неправедни” (Мат. 5:45), ни казва: “обичайте враговете си” (Мат. 5:44). Трябва да се молим всички да бъдем заедно, всички да бъдем с Бога. Ако преживяваме това, ще имаме и съответните резултати. Всички ще живеем в любов и в единство.

За Божиите хора не съществуват разстояния, дори да ги делят хиляди километри. Където и да се намираме, всички сме заедно. Колкото и нашите ближни да са отдалечени от нас, ние трябва да им предложим подкрепа. На мен от време на време ми се обаждат някои наши близки от един град на брега на Индийския океан; нарича се Дербан(правилното е Дърбан), ако го произнасям правилно, и се намира в Южна Африка, отдалечен на два часа от Йоханесбург. Дори тези дни дойдоха тук, за да съпроводят един болен човек на път за Англия и се отбиха при мене да му прочета молитва. Това много ме развълнува.

Когато Христос ни свързва, не съществуват разстояния. Когато си отида от този живот, ще бъде по-добре. Ще бъда по-близо до вас.

В Църквата вървим напред към безсмъртие

Църквата е новият живот в Христос. В Църквата няма смърт, нито ад. Свети евангелист Йоан казва: “който спази словото Ми, няма да вкуси смърт вовеки” (Иоан 8:52). Христос унищожава смъртта. Който влезе в Църквата, се спасява и става вечен. Един е животът, постоянен и безкраен. Няма свършек, тоест не съществува смърт. Който пази Христовите заповеди, никога не умира. Умира за плътта и страстите и се удостоява още в настоящия живот да живее в рая, в нашата Църква, а след това във вечността. Чрез Христос смъртта се превръща в мост, по който ще преминем в един момент, за да продължим живота в незалязващата светлина.

И аз самият, откакто станах монах, повярвах, че няма смърт. Чувствах и винаги ще чувствам, че съм вечен и безсмъртен. Колко хубаво е това!

В Църквата, която притежава спасителните свети тайнства, няма място за отчаяние. Може да сме много грешни. Но в този случай ние се покайваме и изповядваме, свещеникът ни прочита разрешителната молитва, получаваме прошка на греховете и вървим напред към безсмъртието, без никаква тревога, без никакъв страх.

Когато възлюбим Христос, живеем Христовия живот. Когато чрез Божията благодат постигнем това, се намираме в едно друго състояние, преживяваме състояние на духовна промяна, едно многожелано състояние. За нас не съществува никакъв страх, нито смърт, нито дявол, нито ад. Всичко това съществува за хората, които са далеко от Христос, за нехристияните. За нас - които сме християните и вършим Неговата воля тук, както Той ни казва това - всички тези неща не съществуват. Всъщност съществуват, но когато човек в себе си умъртви стария човек “със страстите и похотите”(Гал. 5:24), тогава той не обръща внимание нито на дявола, нито на злото. Нищо от това не го интересува. Единственото, което го интересува, е любовта, както и служението на Христос и на ближния. Ако стигнем до състояние да чувстваме радостта, любовта и благоговението към Бога без никакъв страх, тогава можем да кажем: “и вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20). Никой не ни пречи да влезем в тази тайна.

Църквата е рай на земята

Когато служиш на Бога, живееш в рая. Ако познаеш и възлюбиш Христос, живееш в рая. Христос е раят. Раят започва още тук. Църквата е раят на земята, който изключително много прилича на небесния рай. Същият рай, който се намира на небето, се намира и тук, на земята. Тук всички души са едно, както в Светата Троица трите божествени Лица, които взаимно са съединени така, че са едно.

Нашата основна грижа е да се отдадем на Христос, тоест да се съединим с Църквата. Ако влезем в Божията любов, влизаме в Църквата. Ако не влезем в Църквата, ако не станем едно с тукашната, земна Църква, тогава е възможно да изгубим и небесната. А когато кажем небесна, не трябва да мислим, че в бъдещия живот ще открием градини, цветни градини, планини, реки и птици. Там няма тукашните земни красоти. Там има нещо друго, нещо много възвишено. Но за да стигнем до това друго нещо, трябва предварително да преминем през всички тези неща, да преминем през земните образи и красоти.

Този, който живее с Христос, става едно с Него и с Неговата Църква. Живее една лудост! Този живот се различава от живота на другите хора. Този живот е радост и веселие, издигане в небесните висини. Това е животът на Църквата, животът на Евангелието. Това е Царството Божие. Царството Божие е в нас (срв. Лука 17:21). Христос влиза в нас, и ние сме в Него. Става това, което става с парчето желязо. Когато го поставим в огъня, то става огън и светлина; но когато го извадим от огъня, то отново е обикновено тъмно желязо; отново е тъмно.

Божествено съединение на Бога и хората се извършва в Църквата. Ние се обожаваме в Църквата. Когато сме с Христос, ние сме в светлината, тогава няма тъмнина. Но светлината не трае вечно, тоест нейното присъствие зависи от нас. С нас става това, което става и с желязото, което потъмнява, когато го извадим от огъня. Тъмнината и светлината не могат да се съчетаят. Никога не можем да имаме едновременно тъмнина и светлина. Или светлина, или тъмнина! Когато се появи светлината, мракът изчезва.

Трябва много силно да обичаме Църквата

За да запазим своето единство, трябва да проявяваме послушание към Църквата, към нейните епископи. Като слушаме Църквата, сме послушни на Самия Христос. Христос иска да станем едно стадо с един пастир (срв. Иоан 10:16).
 
Трябва много силно да обичаме Църквата и да ни боли за нея. Не трябва да се съгласяваме с осъждането на нейните представители. Духът, на който се научих на Света Гора, е православен, дълбок, свят, мълчалив, без спорове, без препирни, без осъждане. Не трябва да вярваме на тези, които обвиняват духовниците. Дори когато със собствените си очи видим нещо лошо, някаква съблазнителна постъпка на някое от духовниците, не трябва да вярваме, нито да мислим за него, нито да казваме на другите. 

Същото важи и за миряните-членове на Църквата, както и за който и да било човек. Всички ние сме Църква. Тези, които обвиняват Църквата заради грешките на нейните представители уж с цел да помогнат и да я поправят, правят голяма грешка. Те не обичат Църквата, нито пък Христос. Обичаме Църквата тогава, когато чрез нашата молитва обгръщаме всеки неин член и правим това, което е правил Христос, тоест, когато се жертваме, участваме в бдения и правим всичко подобно на Него, нашия Господ, Който “кога Го хулеха, Той не отвръщаше с хули; кога страдаше, не заплашваше” (2 Петр. 2:23). 

Трябва да обръщаме внимание и на нашите задължения; да живеем със светите Тайнства, особено с Тайнството Евхаристия. Същността на православната вяра е в Св. Тайнства. Христос дарува Себе си на Църквата чрез светите Тайнства и най-вече чрез светото Причастие.  

Ще ви кажа за едно Божие посещение над мене, клетия, за да видите благодатта на светите Тайнства.  

От доста време на гърба си имах някакъв малък израстък, който силно ме болеше. Болката се разпростираше широко по лявата страна на гърба. Беше непоносима. В моята килия в Милеси извършихме светото Тайнство Елеосвещение. Търпейки болката, ми помазаха кръстообразно израстъка с осветено масло и болката веднага изчезна. Така се зарадвах на това Божие посещение, че на всеки, който идваше при мене, казвах:  

- Вземи от този осветен елей! Каквото и да те боли, помажи болното място с него.  

Простете, че ви казвам това, но го правя за Божия слава. 

1_63.jpg“… И всички се изпълниха с Дух Светий” 

На Петдесетница Божията благодат се изляла не само върху апостолите, но и върху целия народ, който се е намирал около тях, като въздействала върху вярващи и невярващи. Ето какво се казва за това в Деяния на апостолите:  

“Когато настана ден Петдесетница, те всички в единомислие бяха заедно. И внезапно биде шум от небето, като че идеше силен вятър, и напълни цялата къща, дето седяха. И явиха им се езици, като че огнени, които се разделяха, и се спряха по един на всекиго от тях. И всички се изпълниха с Дух Светий, и наченаха да говорят на други езици, според както Духът им даваше да изговарят. А в Иерусалим се намираха иудеи, човеци набожни, от всеки народ под небето. Когато стана тоя шум, събра се много народ и се слиса, защото всеки ги слушаше да приказват на неговия говор” (Деян. 2:1-6). 

Докато св. ап. Петър говорил на своя език, в същия момент неговият говор се променял в ума на слушателите. По тайнствен начин Дух Свети им давал да разберат неговите думи на своя език, тайно и незабележимо. Такива чудеса се извършват със силата на Светия Дух. Нека вземем като пример думата къща; този, който знаел френски език, за него би звучала като la maison. Това било някаква форма на прозорливост: те чули своя собствен език. Звукът отеквал в техните ушите, но отвътре, с Божието просветление, думите звучалина техния език. Отците на Църквата не ни разкриват много ясно това тълкувание на събитието на Петдесетница, страхуват се то да не бъде изопачено. Същото се случва и с Откровението на св. ев. Йоан. Непосветените не могат да разберат смисъла на Божиите тайни.  
 
Малко по-надолу в Деяния на апостолите се казва “Страх обзе всяка душа” (Деян. 2:43). Всяка душа била обхваната от страх. Този страх не е бил страх. Това е било нещо друго: нещо необикновено, непонятно, неизказано. Това било страхопочитание, чувство за изпълване, благодат, изпълване с божествената благодат. На Петдесетница хората внезапно се оказали в такова състояние на обожение, че просто не били на себе си. С други думи, когато божествената благодат ги осенила, тогава тя сякаш ги “подлудила”, в добрия смисъл на тази дума. По-точно, тя ги опиянила. Този факт ми направи голямо впечатление. Тук става дума за онова, което понякога наричам състояние, особено състояние. Това било въодушевление. Това било състояние на духовна “лудост”.  

“И всеки ден единодушно престояваха в храма и, преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце, като хвалеха Бога и като бяха обични на целия народ. А Господ всекидневно прибавяше към църквата такива, които се спасяваха” (Деян. 2:46-47).

Преломяването на хляба е светото Причастие. Броят на спасяваните постоянно нараствал, тъй като хората виждали как всички християни с весело и чисто сърце хвалели Бога. Изразът “с весело и чисто сърце” прилича на израза Страх обзе всяка душа. Това било въодушевление, а това отново е благородна “лудост”. Когато лично преживявам това, го усещам и плача. Навлизам в събитието, описано в Свещеното Писание, преживявам го, усещам го, въодушевявам се и плача. Това е божествената благодат, това е любовта към Христос.  
 
Това, което апостолите преживявали помежду си, като чувствали цялата тази радост, след това се случило и с всички хора, които се намирали под горницата, в която били апостолите. Това означава: християните имали любов помежду си, взаимно се радвали, били съединени един с друг. Това събитие излъчва духовно лъчи, така че и други го преживяват.  

“А множеството повярвали имаха едно сърце и една душа; и никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо” (Деян. 4:32). 

Тук в “Деяния на апостолите” се говори за съвместния живот на вярващите в общността. Тук се открива тайната на Христос. Това е Църквата. Тук намираме най-хубавите думи за ранната Църква.  

Християнската религия променя човека и го изцелява 

Нашата религия е религията на религиите, тя е богооткровена религия; правилната и истинска религия. Другите религии са човешки, празни, те не познават величието на Троичния Бог. Те не знаят, че целта и назначението на нашето съществуване е да станем богове по благодат, да се уподобим на Троичния Бог, да станем едно с Него и помежду си. Другите религии не знаят тези неща. Крайната цел на нашата вяра е осъществяването на Христовите думи: …Да бъдат едно. С това се изпълва Христово дело. Нашата религия е любов, обич, въодушевление, свята и благодатна “лудост”, жажда за божественото. Всичко това се намира в нас и ние сме длъжни да го открием в нашите души. 

За много хора обаче религията е някаква борба, безпокойство и страх. Затова мнозина смятат “религиозните” хора за нещастни, защото виждат в какво окаяно състояние се намират.  И наистина е така. Защото, ако човек не разбере и не преживее дълбочината на религията, тогава религията става болест, и то страшна болест, толкова страшна, че човек губи контрол над своите постъпки и остава без сила и воля, изпълва се с тревога и безпокойство, бидейки ръководен от злия дух. Такъв човек прави поклони, плаче, вика, привидно се смирява, а всъщност цялото това смирение е сатанинско действие. Някои такива хора преживяват религията като един вид ад. В църква се кланят, кръстят се, казват: “Ние сме грешни и недостойни”, а щом излязат отвън започват да псуват и хулят светинята, ако някой малко ги обезпокои. Ясно се вижда, че става дума за демонско състояние. 
 
В действителност християнската религия променя човека и го изцелява. Но главното условие, за да може човек да разбере и познае истината, е смирението. Егоизмът или себелюбието помрачава човешкия ум, смущава го и го води до прелест и ерес. За човека е много важно да разбере истината. 

В древност хората живели примитивно: нямали нито къщи, нито каквото и да било друго. Криели се в пещери без прозорци и затваряли входа на пещерата с помощта на камъни и клонки, за да не прониква вятър. Не разбирали, че навън цари живот и има кислород. В пещерата човекът се похабява, разболява се, загива, докато навън се съживява. Можеш ли да разбереш истината? Тогава си на слънце, на светлина. Виждаш цялото величие на Божия свят. В противен случай си затворен в мрачна пещера. Има светлина, и има и тъмнина. Кое е по-добро от двете? Кое предпочиташ: да си благ, смирен, спокоен, в тебе да царува любовта или да си неврозен, притеснен и да се караш с всички? Без съмнение любовта е най-възвишена. Нашата религия съдържа всички тези блага. Тя е самата истина. Но мнозина се отклоняват към нещо друго.  

Онези, които отричат тази истина, са болни по душа. Те приличат на болни деца – на деца, които са останали без родители, или чиито родителите са разведени или скарани  и децата са станали неприспособими и асоциални. В ересите и сектите отиват всички духовно объркани хора. Това са объркани деца на объркани родители. Но всички тези объркани и неприспособими хора притежават енергия, упорити са и постигат много неща. Те подчиняват нормалните и спокойни хора, тъй като въздействат и на други себеподобни, имат и надмощие сред хората, защото са мнозинство и намират последователи. Има и други, които, въпреки че не отричат истината, в същото време са объркани и болни по душа.  

Грехът прави човекът душевно объркан. Това объркване с нищо не може да се отстрани. До разрешение се стига само с помощта на Христовата светлина. Първата крачка прави Христос: “Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя” (Мат. 11:28). След това ние, хората, приемаме тази светлина със своята свободна воля, която изразяваме чрез любовта към Него, чрез молитвата, чрез участието в живота на Църквата, чрез участието в светите Тайнства. 

Много пъти нито трудът, нито земните поклони, нито осеняването с кръстния знак привличат Божията благодат. Тук има определени тайни. Най-важното е да избягваш формата и да се придържаш към същността. Каквото и да правиш - прави го от любов.  

Любовта винаги е готова на жертва. Ако правиш нещо насила, душата ти се смущава и се съпротивлява. Любовта привлича Божията благодат. Когато слезе благодатта, задно с това слизат благодатните дарове на Светия Дух. “А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание”. (Гал. 5:22-23). Това са свойствата, които трябва да има една здрава душа в Христос. 

Чрез Христос човек се облагодатява и по този начин злото няма място в неговия живот. За него злото не съществува. Съществува само доброто, само Бог. В този случай злото не може да съществува. С други думи, след като има светлина, не може да има мрак. Нито пък тъмнината може да обгърне човека, който е изпълнен със светлината. 

Превод: Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/w9c 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Блажен оня човек, който е достигнал състояние на бодърстване или се бори да го постигне: в сърцето му се образува духовно небе – със слънце, луна и звезди.

Св. Филотей Синаит
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.